Европа.История

LUDI

“■W” -er АРОДЪТ, който завоюва света, пише Ювенал, сега се интересува само от две !

И—I неща - хляб и зрелища”. “Изкуството на разговора е мъртво!” - възкликнал Се- ■ JL Л.нека. Нима днес никой не може да говори за нещо друго освен за колесничари?” ] Ludi, или “Игрите”, се превърнали в централна характеристика на римския живот. Първоначално организирани през четири определени седмици - през април, юли, септември и I ноември, те стигнали до един етап, в който Големият цирк и Колизеумът работели почти постоянно. На първите документирани игри през 264 г. пр. Хр. три двойки роби се били до смърт. Четири века по-късно император Траян организирал фестивал, на който загинали j 10 000 души и 11 000 животни1.

Професионалните гладиатори давали представления със смъртоносни битки. Марширувайки на процесията през Вратата на живота, те влизали в арената и се обръщали към императорския подиум с традиционния вик: AVE, CAESAR! MORITURISALUTAMUS! (Здравей, Цезаре! Онези, които ще умрат, те приветстват). Пъргави retiarii с мрежа и тризъбец се изправяли срещу тежко въоръжени secutores с меч и щит. Понякога те обединявали силите си срещу отбори от пленници или екзотични варвари. Труповете на загубилите били извличани с куки за месо през Вратата на смъртта. Ако някой гладиатор паднел ранен, императорът или друг председателстващ игрите давал сигнал с “палци нагоре” или “палци надолу” дали да бъде пожален или убит. Организаторите използвали съперничеството между гладиаторските школи и рекламирали постиженията на известните изпълнители.

Една оцеляла програма описва битка между T. v Pugrtax Ner III и М. р Миггапш Ner III, т. е. двама бойци от Нероновата школа в Капуа, всеки от тях с по три победи, единият се бие с (Т)ракийски оръжия - малък щит и крив меч, - а другият в галски (М)ири-милски стил. Пугнакс излязъл победител v(ictor), докато Мураний завършил борбата p(eritus) - мъртъв2.

Жаждата за грандиозни спектакли довела до практиката, при която гладиаторските борби били разнообразявани с venationes, или “лов на диви зверове”, с пълномащабни военни битки и дори с морски сражения в наводнена арена. С течение на времето публиката започнала да иска изключително неприлични актове на зверства и масова жестокост. Популярни истории разказват подробно за разкрачени момичета, обляти с вагинапна течност от крави и изнасилени от диви бикове, за християнски пленници, опечени живи, разпънати на кръст, изгорени или хвърлени на лъвовете, или за нещастници, принудени да гребат в потъващи лодки през вода, пълна с крокодили. Това са били само преходни вариации в безкрайното разнообразие от жертви и мъчения. Те продължили, докато християнският император Хонорий не отхвърлил Сената и не сложил край на Игрите през 404 г.

Нищо обаче не нажежавало страстите така, както състезанията с колесници, които започнали в Рим и продължили във Византион. Традиционно шест впряга от по четири коня обикаляли седем пъти около арената, състезавайки се за огромни награди. Сензационните катастрофи и фаталните удари били нещо обикновено. Правели се големи залози. Добрите колесничари ставали идоли на тълпата и богати като сенатори. Добрите коне били увековечавани в каменни статуи: “Тусций, каран от Фортунатий от Сините, 386 победи”.

ДРЕВЕН РИМ

203

Състезанията били в ръцете на четири общини - Бели, Червени, Зелени и Сини, които снабдявали състезателните конюшни, отборите и състезателите. “Фракциите” от циркови запалянковци причинявали безредици. Във византийските времена те били институци-онализирани и някога се смяташе, че са оформяли основата на зараждащите се политически партии. Сега тази теория до голяма степен е изоставена; но сдружения, подобни на фракции, все още са участвали в късните византийски церемонии. Християнската църква винаги недоволствала. “Някои влагат вярата си в колесниците, а някои - в конете; но ние ще помним Името на Господ Нашия Бог.”3

същностните механизми лежи в изкуството на просопографията - което анализира подробните биографии на определена класа, за да разкрие подбудите, които са ги задвижили. (Сайм, облягайки се силно върху работите на Мюнцер, е направил за римската история онова, което Люис Намиер е направил за Георгианска Англия.) “Политическият живот, написал той, носел отпечатъка и колебанията не на партии и програми с модерен парламентарен характер, не на упоритата опозиция на Сената и Народа… а на борбата за власт, богатство и слава.”16 Особено важна в епохата на гражданска война била политическата способност да контролираш армията и да задоволяваш войниците със земи, пари и уважение. Битките, както изглежда, били едва вторично занятие за преуспелите генерали.

Най-общо това е една цинична картина. Смяната на съюзниците заради някаква изгода доминира над партиите, основани върху принципите. Политическите идеи -libertas populi, auctoritas Senatus, concordia ordinum, consensus Italiae на Цицерон - са представени като голи лозунги и празни думи. Римската конституция била “параван и преструвка, проста фасада за основните човешки инстинкти”. Старата аристокрация била подкупна. Новите хора били задвижвани от алчност и суета. Те били “сенаторите в панталони”, “ужасната и отвратителна сган” на Цезаровите провинциални васали; хилядите същества, настанени в Сената от втория триумвират; сервилните апологети и пропагандатори, които Октавиан е наел, за да спечели общественото мнение и да изопачи историята. Зад сцената се криели банкетите, ковчежниците милионери, авантюристите-Г. Мецений, Л. Корнелий Балбий от Гадес, Г. Рабирий Постумий, ковчежник на Александрия.

Поради това в този сценарий повратната точка се появила още през 43 г. пр. Хр., по време на обезвластяването на втория триумвират, което последвало смъртта на Цезар и в което, за свой позор, Октавиан бил водещата фигура:

Републиката била премахната… Царувал деспотизмът, подкрепян с насилие и конфискации. Най-добрите мъже били мъртви или заточени. Сенатът бил претъпкан с главорези. Консулството, някога награда за граждански добродетели, се превърнало във възнаграждение за коварство или престъпление. Non mos, non ius… Цезарианците претендирали за правото и задължението си да отмъстят за Цезар… От кръвта на Цезар се родила монархията17.

Останалото било епилог. Всички крещели “Свобода” и всички жадували за мир. “Когато мирът дойде, това бе мирът на деспотизма.”

204