Европа.История

43

ните, какви и къде, чуди се човек, как си ги е представял професор Пламенац? Дали Източна Европа е населена само със славяни? Дали поляците, чехите или сърбите не са чувствали спешна нужда да се сдобият с държава? Нима поляците не са развили езика на управлението си още преди германците? Нима университетите в Прага (1348) и в Краков (1364) не принадлежат на “Изтока”? Нима Коперник е получил образованието си в Оксфорд?

Винаги може да се говори много за типологията на национализма, базиран върху различните степени на културно развитие и върху различаващите се корелации на националността и държавността. Но нищо не може да оправдае даването на етикети “Източен” и “Западен”. Ако човек го направи, той може да забележи, че най-добрият кандидат за национализъм от източен тип може да се открие в далечния запад на Западна Европа, в Ирландия. Както всеки знае, ирландците са типични продукти на Източна Европа.

Поради това, оспорвайки рамката, в която толкова често се обсъждат европейската история и култура, човек невинаги се пита за качеството на представения материал. Целта е просто да се зададе въпросът, защо рамката е проектирана толкова странно. Ако учебниците по човешка анатомия са проектирани със същото внимание и структура, човек би съзерцавал същество с едно мозъчно полукълбо, с едно око, една ръка, един бял дроб и един крак.

Хронологията на темата също е поучителна. Идеята за “Запада” е стара като гърците, които виждали свободна Елада като антитеза на управляваните от персите деспотични режими на изток. В модерните времена тя е възприета от продължителни и приемствени политически интереси, които желаят да засилят своята идентичност и да се отделят от съседите си. В резултат на това “западната цивилизация” е трупала върху себе си слой след слой от значения и подзначения, които са се трупали през вековете. Съществуват около дузина основни варианти:

Римската империя, която се простирала далеч отвъд Европейския полуостров, все пак е оставила трайно впечатление за развитието на Европа. До ден днешен съществува ясно разграничение между онези страни, като Франция или Испания, които някога са били съставна част от Империята, и онези, като Полша или Швеция, до които римляните никога не са достигнали. В този контекст Западът започва да се асоциира с онези части от Европа, които могат да твърдят, че си поделят римското наследство, като различни от онези, които не могат. (Виж Карта 3.)

Християнска цивилизация, чиято основна база е установена в Европа, е дефинирана от XVII век нататък посредством религиозната й граница с Исляма. (Виж Глава IV.) Християнският свят бил на запад, а ислямският - на изток.

Католическият свят бил изграден върху отклоняващите се традиции на Римската и Гръцката църква, особено след Схизмата от 1054 г., и въз основа на използването на латинския като универсален език. В тази версия Западът бил еквивалентен на католицизма, където честите противоречия между духовните и

ВЪВЕДЕНИЕ

светските власти улеснили възхода на успешни неконформистки движения, особено Ренесанса, Реформацията, Научната революция и Просвещението. (Виж Глава VII.) Никое от тези ключови движения нямало ранно въздействие върху православния свят.

Протестантството дало на западната цивилизация нов фокус в групата страни от Северна Европа, които се откъсват от католическия контрол през XVI век. Драматичният упадък на основните католически сили като Испания и Полша бил придружен с възхода на Обединените провинции, Англия, Швеция и по-късно на Прусия, където морското или военното превъзходство били подкрепени от икономическо и технологично могъщество.

френският вариант на западната цивилизация добил известност през XVII и XVIII век. Той намерил израз в светската философия на Просвещението и в идеите на Революцията от 1789 г. - като и двете имали трайно влияние. Френският език бил усвоен от образованите елити в Германия и Източна Европа и се превърнал в по-универсален език от по-рано господстващия латински.

Имперският вариант на западната цивилизация бил базиран върху безграничната самоувереност на водещите имперски сили по време на Европейския мир до 1914 г. Тя била подклаждана от вярата в даденото от Бога право на “имперските раси” да властват над другите и в тяхното предполагаемо по-висше културно, икономическо и организационно развитие. Германия, Англия и франция били очевидните лидери, чиито предубеждения били втълпени и на останалите. Други основни империи, като Португалия и Холандия, били по-дребните играчи в Европа. Русия и Австрия били внушителни имперски сили, но не им достигали други квалификации. Защото богатият имперски клуб на Запада бил белязан с напреднали индустриални икономики и сложни системи на управление; а Изтокът - от селски общества, нации без държави и открито самодържавие.

Марксисткият вариант бил огледален образ на имперския. Маркс и Енгелс приели положението, че империалистическите страни в Западна Европа са достигнали по-висше ниво на развитие; но те вярвали, че преждевременното развитие на Запада ще доведе до ранен упадък и революция. Техните възгледи имали малка тежест сред съвременниците им, но с времето си спечелили огромна важност благодарение на неочакваното приемане на марксизма-ленинизма като официална идеология на Съветската империя.

Първият германски вариант на западната цивилизация бил насърчен от началото на Първата световна война. Той бил основан върху германския контрол над Mitteleuropa (Централна Европа), особено Австрия, върху надеждите за военно поражение на франция и Русия и върху бъдещото величие, което да бъде поделено с англосаксонските сили. Неговите привърженици не хранели съмнения за немската цивилизационна мисия в Източна Европа, докато тяхното съ-

ВЪВЕДЕНИЕ

45

перничество с франция и отхвърлянето на либерализма и “идеите на 1789” довели до разграничение между Abendlich (Западната) и Westlich (Западната) цивилизация*. Политическата формулировка на схемата се асоциира най-близко с Фридрих Науман. Нейната смърт била потвърдена от немското поражение през 1918 г. и била оплакана от Шпенглер в “Der Untergang des Abendlandes (1918-1922). В сферата на светската култура характерът на Mitteleuropa дължал много на притока на силен еврейски елемент, който обърнал гръб на Изтока и чиято асимилация в немския живот и език съвпаднала с върха на германските имперски амбиции68. [WIENER WELT]

Вариантът WASP ** на западната цивилизация разцъфтял чрез общите интереси на САЩ и Британската империя, които излезли наяве през Първата световна война. Този вариант бил утвърден от англосаксонските тенденции на тогавашния американски елит, от общите тенденции на протестанството, парламентарното правителство и обичайното право; като противопоставяне на германската хегемония в Европа; като перспектива за специално стратегически партньорства; и заради превъзходството на английския език, който сега се превръща в основен начин за международна комуникация. Въпреки американското презрение към традиционните форми на империализма, този вариант приемал, че САЩ са равностойни на европейските сили. Най-очевидните културни монументи на този принцип ще се открият във “Великата книжовна схема” (1921) и в превземането на “Encyclopaedia Britannica”. Неговите стратегически приложения били формулирани заедно с други от “бащата на геополитиката” сър Халфорд Макиндър69 и намерили своето ранно изражение на Вашингтонската конференция от 1922 г. Той бил съживен с пълна сила след завръщането на САЩ в Европа през 1941 г. и след създаването на Големия съюз. Той бил глобален по обхват и “средноатлантически” по фокус. Той неизбежно заглъхнал след разпадането на Британската империя и нарастването на американските интереси в Пасифика; но оставил Британия със “специални връзки”, които помогнали на НАТО и представлявали пречка за европейското обединение; и вдъхновил характерната “съюзническа схема на историята”, останала на власт до края на XX век.

Вторият германски Вариант, както го схващали нацистите, съживил много черти от първия, но прибавил и някои свои. Към първоначалните военни и стратегически съображения той добавил “арийския” расизъм, Великия германски национализъм, езическата митология и антиболшевизма. Той лежи в основата на

* В немски, както и в английски език съществуват две думи, отговарящи на понятието “западен”: Abendlich и Westlich (нем.); Occidental и Western (англ.) Именно чрез тази езикова основа се изразява разграничението между единия и другия тип западни цивилизации; за съжаление в български език съществува само една дума със значение “запад; западен” - 5. пр.

** White Anglo-Saxon Protestant - бял англосаксонски протестант - доминиращата социална и културна фупа в историята на формирането на САЩ - Б. а.

46

ВЪВЕДЕНИЕ

втория германски опит за превъзходство в Европа, който започва през 1933 г. и завършва сред руините на 1945 г. Този вариант определено изключва евреите.

Американският Вариант на западната цивилизация се обединява след Втората световна война около съзвездието от страни, които приемат лидерството на САЩ и които уважават американските представи за демокрация и капитализъм. Той израства от стария англосаксонски вариант, но надраства европейския си произход. При това вече не е зависим от превъзходството на WASP в американското общество или от основната роля на Британия като американски агент в Европа. Разбира се, неговият гравитационен център скоро се премества от Средния Атлантик към “Рамката на Пасифика”. Освен от членовете на НАТО в Западна Европа той се подкрепя от страни толкова “западни” като Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия, Южна Африка и Израел, дори от Египет, Сирия и Саудитска Арабия. През четиридесетте години на Студената война той бе подклаждан от загрижеността, че комунизмът представлява световна заплаха. Човек се чуди колко дълго още той може да продължи да се нарича “Западът”.

ЕвроВариантът на западната цивилизация се появява в края на 40-те, по време на усилията да се изкове нова (западна) Европейска общност. Той е затвърден от съществуването на Желязната завеса, от френско-германското помирение, от отхвърлянето на задморските империи, от материалния просперитет на ЕИО и от желанието да се ограничи влиянието на “англосаксонците”. Той поглежда назад към Карл Велики и напред към федерална Европа, обединена под лидерството на членовете основатели. Докато общността ограничаваше основната си дейност в икономическата сфера, тя не беше несъвместима с американската алтернативна версия за Запада или с воденото от Америка НАТО, което осигуряваше защитата й. Но приемането на Обединеното кралство, падането на Желязната завеса, плановете за по-близък политически и монетарен съюз и перспективата за членство, което да се разпростре на изток, в комбинация водят до огромна криза както в идентичността, така и в намеренията.

От всички тези примери става очевидно, че западната цивилизация по същността си е амалгама от интелектуални конструкции, замислени, за да съдействат на интересите на техните автори. Това е продуктът от сложни упражнения по идеология, от безброй пътувания в търсене на идентичността, от сложни есета по културна пропаганда. Тя може да се дефинира от своите защитници по всеки начин, който те сметнат за подходящ. Еластичната й география е вдъхновена от разпределянето на религиите, от изискванията за либерализъм и империализъм, от нееднаквия прогрес в областта на модернизацията, от разделителните резултати от световните войни, от Руската революция и от егоистичните визии на френските философи, пруските историци, на британските и американските политици и просветители, като всички те са имали причини да пренебрегват или да презират “Изтока”. В последната си фаза тя бе невероятно засилена от физическото разделение на Европа, което продължи от

ВЪВЕДЕНИЕ

47

1947-48 до 1991 г. На границата на XXI век човек има право да си зададе въпроса, чии интереси може да обслужва тази концепция в бъдеще.

Няколко внушения се появяват многократно и постоянно. Първото поддържа тезата, че Западът и Изтокът, както и да са дефинирани те, имат малко общи неща помежду си или нямат нищо общо. Второто внушава, че разделението на Европа е оправдано от естествени, непреодолими различия; третото - че Западът е по-висш; четвъртото - че само Западът заслужава името Европа. Географските внушения са подстрекавани от селективни конструкции от по-открито политическо естество. Всеки вариант на западната цивилизация има важна сърцевина и по-маловажна периферия. Недостатъчните сили, по-малките държави, нациите без държави, второстепенните култури, слабите икономики не трябва да се вземат под внимание дори ако заемат голяма част от цялостната сцена.

Използват се четири механизма, за да се постигне необходимият ефект. Чрез процеса на редукция човек може да компресира европейската история в приказка, която илюстрира темите, най-свръзани с настоящите проблеми. Чрез елиминирането човек може да представи фактите в категории, които внушават, че сегашните групирания са закрепени завинаги на историческата сцена. Чрез езиковите ударения и възклицания човек може да посочи какво трябва да се похвали и какво е за оплакване. Това са обичайните механизми на пропагандата. Те обезценяват разнообразието и преместват моделите на европейската история; те изключват внушенията, предложени от цялостния исторически опит и превръщат своите несъзнателни читатели в общество на взаимното възхищение.

Анахронизмът е особено коварен. Приемайки преходните съвременни разделения, например Желязната завеса, като установена дефиниция за “Запада” и “Изтока”, човек е длъжен да изопачи всяко описание на Европа от по-ранните периоди. Съвсем елегантно Полша води началото си от Ренесанса, Унгария - от Реформацията, Бохемия - от индустриализацията, Гърция - от отоманския период. По-сериозно, човек лишава голяма част от Европа от истинската й историческа индивидуалност, което носи неизмерими последствия в погрешните преценки на дипломати, бизнесмени и академици.

Колкото до продуктите от европейската история, на които пропагандаторите на западната цивилизация най-пламенно искат да наблегнат, всеки списък би бил различен. В края на XX век много хора биха искали да посочат религиозната толерантност, човешките права, демократичното управление, върховенството на закона, научната традиция, социалната модернизация, културния плурализъм, свободната пазарна икономика и върховните християнски добродетели като състраданието, милосърдието и уважението към индивида. Спорно е доколко тези неща са наистина типични за европейското минало. Няма да е трудно да се състави подобен списък, който започва с религиозните преследвания и свършва с тоталитарното незачитане на човешкия живот.

Ако основните твърдения за европейското превъзходство несъмнено произлизат от Запада, не трябва да се забравя, че не съществува и недостиг на контра-твър-дения от страна Изтока. Точно както Германия някога е реагирала срещу френското просвещение, така и Православната църква, Руската империя, панслависткото движение и Съветският съюз реагираха срещу по-мощния Запад, създавайки теории, ко-

48

ВЪВЕДЕНИЕ

ито твърдят, че истината и бъдещето принадлежат на тях. Те постоянно се мъчат да докажат, че Западът може да е богат и мощен, но Изтокът не е обременен с морална и идеологическа поквара.

В последните години от комунистическото управление в Източна Европа интелектуалците дисиденти създадоха свой вариант на тази тема. Те прокараха фундаментално разграничение между политическите режими от Съветския блок и убежденията на хората. Чувстваха се по-малко засегнати от безмозъчния материализъм на Запада и твърдяха, че комунистическата тирания е засилила тяхната привързаност към традиционната европейска култура. С нетърпение очакваха времето, когато, в отново обединената Европа, ще могат да заменят своя “европеизъм” за западни храни и технологии. Ето още едно упражнение в самозапъгване.

Определяйки разликата между западната цивилизация и европейската история, не е лесно да се отсее реалността от илюзията. След като е открил откъде идват изопаче-нията на Западната цивилизация, историкът трябва да постави нещо на тяхно място. Отговорът като че ли се намира, когато си поставим за цел изчерпателността, тоест да се пише за Европа на север, изток, запад и юг; да имаме предвид всички аспекти на човешкия живот; да описваме възхитителното, плачевното и баналното.

Все пак никой историк не може да отрече, че върху картата съществуват много реални и важни линии, които помагат да разделим Европа на “Запад” и “Изток”. Вероятно най-трайната е линията между католическото (латинско) християнство и православното (гръцко) християнство. Тя си стои на мястото от най-ранните векове на нашата ера. Както показаха събитията при разпадането на Югославия, тя все още може да бъде важен фактор в събитията от 90-те години. Но има и много други. Съществува линията на римските варници, разделяща Европа на една област с римско минало и една без такова минало. Съществува и линията между Западната Римска империя и Източната Римска империя. В по-модерните времена съществува отоманската линия, отделяща балканските земи, които в продължение на векове са били под мюсюлманско управление. По-скоро, до 1989 г., съществуваше Желязната завеса (виж Карта 3).

По-несигурно, учените в областта на социалните науки изобретяват разделения, базирани върху критериите на техните собствени дисциплини. Икономическите историци например виждат линия, разделяща индустриализираните страни от Запада от селските общества на Изток. [cap-AG] Историците антрополози са установили линията Ленинград-Триест, която се предполага, че разделя зоната на семействата, групирани около ядрата си, от онази с разпръснатите семейства, [zadrugaj Историците на правото прокарват линия, която разделя страните, възприели формите на римското право, от онези, които не са ги възприели. Конституционните историци наблягат върху линията, разделяща страните с либерална, демократична традиция от онези без такава традиция. Както бе споменато по-горе, политолозите са открили линия, разделяща “западните” и “незападните” форми на национализъм70.

Всички тези линии, реални и въображаеми, са засегнали силно рамката, в която е замислена и написана европейската история. Тяхното влияние е толкова силно, че някои коментатори могат да говорят с пренебрежение за “Бяла Европа” на запад и за “Черна Европа” на изток. Поради това разделението на Европа на две про-

ВЪВЕДЕНИЕ

49

тивопоставящи се половини не е напълно фантазьорско. Но никой не трябва да настоява, че разделението Запад-Изток никога не е било фиксирано или постоянно. Нещо повече, то препуска с твърди подкови през много други разделителни линии със също толкова важно значение. То пренебрегва сериозните различия както вътре, в рамките на Запада, така и вътре, в рамките на Изтока; пренебрегва също силното и историческо разделение между Севера и Юга. Всеки компетентен историк или географ, вземащ предвид пълния набор от фактори, може да си направи заключението, че Европа трябва да бъде разделена не на два региона, а на пет или шест.

Подобно на това, никой компетентен историк няма да отрече, че Европа в своите различни външности винаги е притежавала централна сърцевина и серия от разширяващи се периферии. Европейските народи са мигрирали надлъж и нашир и човек може да твърди много обосновано, че европейската периферия лежи по линията, съединяваща Сан Франциско с Буенос Айрес, Кейп Таун, Сидни и Владивосток. Но още веднъж, не може за съществува проста дефиниция на въпроса, от какво се състои сърцевината. Различните дисциплини дават различни анализи. Те са базирали откритията си върху географския полуостров Европа; върху етническото наследство на европейския клон от индоевропейските народи; върху културното наследство на християнството; върху политическата общност, израснала от “Концерта на Европа”; или, според икономистите, върху растежа на световната икономика.

Важното за всички тези дефиниции обаче е, че всяка една съдържа разнообразие от регионални аспекти. Където и за каквато и да се приема сърцевината, тя е свързана с реките Ебро, Дунав и Волга, както с Рона и Рейн; с Балтийско и с Черно море, както и с Атлантическия океан и със Средиземно море; с балтите и славяните, както и с германите и келтите; с гърците, както и с латините; със селячеството, както и с пролетариата. Въпреки техните различия всички региони в Европа имат много общи неща. Те са населени от сродни народи с преобладаваща индоевропейска култура. Те са сънаследници на християнството. Свързани са с всякакви политически, икономически и културни съвпадения и взаимодействия. Въпреки техните собствени антагонизми те споделят страховете и тревогите за влияния отвън - независимо дали от Америка, Африка или Азия. Тяхното фундаментално единство не е по-малко очевидно от манифестираното им разнообразие.

Западното превъзходство е една от онези догми, които са положителни в определени моменти от европейската история и отрицателни в други. Тя не е приложима в ранните векове, когато например Византия е много по-напреднала от империята на Карл Велики (което обяснява защо Византия често се подминава). Тя е приложима в много области в настоящите времена, когато Западът определено е по-богат и помощен от Изтока. Но, както много могат да възразят, престъпното поведение на западняците през XX век разруши морапната база за всички бивши претенции.

Поради това наименованието “Европа”, както и по-ранният етикет “Християнски свят” едва ли биха могли да бъдат присвоени от един или от няколкото региона. Източна Европа не е по-малко европейска заради това, че е бедна или неразвита, или управлявана от тирани. В много отношения, благодарение на лишенията, тя е станала по-европейска, по-привързана към ценностите, които живеещият в охолство западняк приема за даденост. Източна Европа не може да бъде отхвърлена, защото е “различна”. Всички европейски страни са различни. Но има и важни подобия, които

4. Европа

50

ВЪВЕДЕНИЕ

се простират над разделенията. Страна като Полша може да е много различна от Германия или от Британия; но полският опит е много по-близък до този на Ирландия или Испания, отколкото много западноевропейски страни са близки помежду си. Страна като Гърция, която някои хора смятат за западна поради достойнствата на Омир и Аристотел, бе приета в Европейската общност; но нейните формиращи национални преживявания в модерните времена бяха в православния свят и под отоманско управление. Те бяха значително по-отдалечени от Западна Европа, отколкото тези на няколко страни, които се озоваха от погрешната страна на Желязната завеса.

Истински порочното качество, споделяно от почти всички версии на “западната цивилизация”, лежи във факта, че представят идеализирани и поради това фалшиви в същността си картини на миналата реалност. Те извличат всичко, което може да бъде преценено като гениално или внушително; и прецеждат отвън всичко, което може да изглежда земно или отблъскващо. Достатъчно лошо е, че те приписват всички позитивни неща на “Запада” и дезинтегрират “Изтока”. Но те дори не дават честно описание на Запада: съдейки по някои от учебниците, човек получава далечното впечатление, че всеки на “Запад” е гений, философ, пионер, демократ или светец, че това е свят, населен изключително от Платоновци и Марии Кюри. Такъв сборник от жития вече не е правдоподобен. Установеният канон на европейската култура се нуждае отчаяно от ревизия. Прекалените хвалебствия на “Западната цивилизация“ заплашват да превърнат европейското наследство, за което могат да се кажат много добри неща, в нещо непочтено.

В Съединените щати дебатът за западната цивилизация се центрира около променящите се нужди на американското образование. Изглежда, че през последните години то се движи от едно мултиетническо и мултикултурно общество и от загрижеността на американците, чиито корени не са нито в Европа, нито в базираната върху християнството европейска култура. Общо казано, то не преразглежда картината на европейското наследство, както тя е маркирана от подобните на “Великата книжовна схема”; и то не е смущавано от изискванията на американците с европейско потекло за по-безпристрастно представяне на Европа. Там, където курсовете по западна цивилизация бяха изоставени, те бяха отхвърлени заради техния тъй наречен евроцентризъм, а не заради ограниченото им виждане за Европа. В много случаи те бяха заместени с курсове по световна история, за които се смяташе, че съответстват подобре на съвременното американско разбиране за “Запада”.

Една от добре огласените реакции срещу недостатъците на “Западната цивилизация” бе отменянето й. Станфордският университет в Калифорния даде началото на тази реакция през 1989 г., въвеждайки курс по “Култура, идеи и ценности” на мястото на бившия основополагащ курс по “Западна култура”, който и досега е задължителен за всички първокурсници. Според документите университетските власти капитулирали пред възгласите “Хей-хо, Хей-хо, Западната култура трябва да си върви!” Творбите на Виргилий, Цицерон, Тацит, Данте, Лутер, Аквински, Мор, Галилео, Лок и Мил били заместени с извадки от Ригоберта Манчу, Франц фанон, Хуан Рулфо, Сан-дра Синзерос и Зора Неапе Хърстьн (на никой от които не било лепнато петното на “Мъртвите бели европейски мъже”)71. Това събитие бе сатиризирано изключително много. Станфорд може да се гордее с това, че е видял проблема и се е заел с решаване-

ВЪВЕДЕНИЕ

51

то му. Бедата е, че лечението може да се окаже по-лошо от болестта. На теория може да се каже много за въвеждането на “мултикултурното” и “етническото разнообразие” в американския академичен живот. За нещастие не е известен някой тибетски Тацит или африкански Аквински, няма мексикански Мил, които да бъдат изучавани от студентите. Разбира се, в никоя от писмените неевропейски култури няма твърде много, което да илюстрира американските предполагаеми либерални традиции72.

По времето на фурора върху Станфордската програма за западната култура паралелните на него курсове по европейска история убягнаха от светлината на прожекторите. Но те бяха отлети по същия калъп. Изборът на комплект от 39 четива за програмата в “Европа I, II и III” например разкриваше вид селективност с достигащи далеч изводи. Освен Джоузеф Конрад (Корженовски) там нямаше нито един автор от Източна Европа. (Конрад беше включен заради романите си за Африка, като “Сърцето на мрака”, а не заради онова, което бе написал за Източна Европа.) Освен Матю Арнолд там нямаше нито един автор във връзка с келтския свят. (Арнолд беше включен като английски критик и поет, а не като професор по келтска литература.) Там нямаше нито един по-съвременен италиански автор от Бапдасаре Кастильони насам, а той е починал през 1528 г. Имаше един романист от Южна Африка, но нито един от Ирландия, нито един от Скандинавия, нито един, с изключение на немските, от Централна Евопа, нито един от Балканските страни, нито един от Русия. Най-куриозното от историческа гледна точка беше това, че нямаше нито един исторически текст, по-съвременен от Херодот73.

Да бъдем откровени, селекцията е необходима винаги, винаги е трудна и винаги е незадоволителна: затруднението на Станфорд не е уникално. Но именно тази форма на селекция, практикувана от едно от най-скъпите учебни заведения в света, е индикатор за по-голяма загриженост. Тя претендира, че представя “Европа”, но представя само една малка част от европейския континент. Тя претендира, че представя “западното наследство” - такова е заглавието на учебника й, - но по-голямата част от Запада остава недокосната. Тя претендира, че набляга върху европейските “литературни и философски аспекти”, но набляга само върху малко късче от европейската култура. Тя не споменава нито Джойс, нито Йейтс, нито Андерсен, нито Ибсен, нито Киркегор, нито Кафка, нито Кестлер, нито Кундера, нито Солженицин, нито дори Достоевски. Никой закон за описание на търговията няма да одобри продукт, в чийто списък от съставки липсват толкова много основни артикули.

В никоя зоологическа градина не могат да се намерят всички животни. Но също така никоя уважаваща себе си колекция не може да се ограничи само до маймуни, лешояди или змии. Никой безпристрастен зоолог вероятно не може да одобри къща за влечуги, която се маскира като сафари-парк и в която има само дванайсет крокодила (от двата пола), единадесет гущера, едно додо* и петнадесет ленивци. До 1991 г. се цитираше Националната фондация по хуманитаристика с преценката, че 78% от студентите могат да завършат американските колежи, без дори да преминат през курс по Западна цивилизация74. Човек всъщност подозира, че проблемът се състои не в самата тема на европейските изследвания, а във възгледите на онези, които ги представят. Много американски курсове, като Великата книжовна схема, бяха насо-

* Додо - вид изчезнала безкрила птица - Б. пр.

52

ВЪВЕДЕНИЕ

чени към определено поколение млади американци, които отчаяно се стремяха да научат една опростена версия на изгубеното наследство на техните прадеди имигранти. В наши дни те очевидно имат нужда да бъдат модифицирани, за да подхождат за едно ново поколение с различни възприятия. Текстовете за Европа можеха да събуждат по-малко възмущение, ако бяха свързани с някои от по-малко приятните й аспекти. Интелигентните студенти винаги могат да надушат кога нещо се скрива, когато от тях не се очаква да разбират, а само да се възхищават.

Някои от американските малцинства, разбира се, може да имат основание да оспорват евроцентризма. Ако е така, американското мнозинство, съставено предимно от хора с европейски произход, може да реши да предизвика “западната цивилизация” на друга основа. Много от най-многобройните американски общности - ирландци, испанци, поляци, украинци, италианци, гърци, евреи - идват от европейски региони, които намират малко място в съществуващите изследвания върху “Западната цивилизация”; и те имат всички причини да очакват подобрение в това отношение.

Големият парадокс на съвременния американски интелектуален живот обаче се състои във факта, че добродетелите, ценени най-вече в американската версия на западната цивилизация - толерантност, свобода на мисълта, културен плурализъм, -сега, изглежда, са подложени на атака от същите хора, които спечелиха най-много от тях. Критиците наблюдават “Затварянето на американското съзнание”75. Вижда се, че тъй наречените “либерали” се стремят към налагане на “Нелиберално образование”75. След шестдесет години авторът на Великата книжовна схема, все още горд с “Откриването на американското съзнание”, предпочита да порицава колегите си от Чикагския университет, вместо да промени позицията си77. За тези караници може да се говори още много. Но американският исторически подтик към унифициран език и култура, изглежда, губи в полза на онези, които крещят най-силно.

Би било подценяване да се каже, че историята не се е развила така, както биха желали почитателите на западната цивилизация. Всички те твърдо вярваха в една или друга форма на европейската доминация. Шпенглер бе прав да опише залеза на Запада, но сгреши във вярата си за бъдещото превъзходство на Русия. Но идеите продължават да съществуват и окончателното им поражение все още не е дошло. За повечето европейци те са изгубили старата си жизненост. Те бяха разбити от две световни войни и от загубата на задморските империи. Очевидно тяхната последна спирка гце бъдат САЩ.

Защото само в САЩ все още текат истинските извори на “западната цивилизация*. След разпадането на Съветската империя през 1991 г. САЩ са единственият наследник на европейския империализъм и са наследили много от неговите модели на поведение. Това може би не е империя от стария тип; но тя е останала да носи “бремето на белия човек*. Както имперска Европа преди тях, САЩ се борят да бъдат полицейска сила в света, като същевременно се сражават с етническите и расови конфликти в рамките на собствените си граници. Като Европа днес те изпитват крещяща нужда от унифицирана мистика, за да достигнат изчезващия чар на обикновената демокрация и консуматорството. За разлика от Европа те не познават бича на войната върху собственото си лице, откак съществува паметта им.

Едно абсолютно мнозинство от американците имат европейски корени. Те са възприели и адаптирали английския език и европейската култура на бащите основа-

ВЪВЕДЕНИЕ

53

тели често по съзидателни начини. Но все пак тези евроамериканци никога няма да изгасят вдъхновението си към Азия и Африка или от изучаването на света като цяло. За да се справят със себе си, те изпитват огромна нужда да влязат в съгласие с европейското наследство. За да го направят успешно, трябва да освободят възгледа си за миналото на Европа от по-раншните ограничения. Ако европейският пример изобщо показва нещо, той показва, че вярата в разделителните предположения за “Западната цивилизация” е сигурен път към бедствието.

Най-великите умове в миналото на Европа не са имали нищо общо с изкуственото разделение на Изток и Запад:

Gottes ist der Orient!

Gottes ist der Okzident!

Nord-und südliches Gelände

Ruht im Frieden seiner Hände.

(Бог е Изтокът; Бог е Западът. Северните и южните земи лежат върху мира на Неговите ръце.)78

Националните истории

В модерните времена почти всяка европейска страна е вложила по-голяма енергия и ресурси в изучаването на своята собствена национална история, отколкото в изучаването на Европа като цяло. Езиковите бариери, политическите интереси и методът за най-малкото съпротивление спомагат за увековечаваното на царуващите цитаде-ли на национапната историография и методите на поведение, които ги придружават.

Проблемът е особено остър във Великобритания, където старите традиции никога не са били преобръщани от политически провал или национално поражение. Доскоро британската история най-общо се приемаше като отделна тема от европейската история - изискваща специален вид подготовка, отделни курсове, отделни преподаватели и отделни учебници. Традиционното островно положение е подходящ партньор на друго общоприето схващане, което изравнява британската с английската история. (Само най-злонамерените историци си правят труда да посочат, че английската история се отнася само за Англия79.) Политиците приемат неуместното изравняване, без да се замислят. През 1962 r., когато се противопоставяше на британското влизане в Европейската икономическа общност, лидерът на парламентарната опозиция можа да декларира доста погрешно, че такава стъпка ще предвещае “края на хилядолетната британска история”80. Англичаните не са само островитяни; на повечето от тях никога не е била преподавана основната история на техните собствени острови.

Подобни схващания преобладават в университетите. Несъмнено съществуват и доблестни изключения; но най-големият британски исторически факултет не започна да преподава британска история до 1974 r.; и дори тогава съдържанието остана почти изцяло английско. Студентите рядко научават нещо за Ирландия, Шотландия или Уелс. Когато полагат изпити по “Европейска история”, те се срещат с няколко незадължителни въпроса за Източна Европа и с нито един за Британия. Крайният резул-

54

ВЪВЕДЕНИЕ

тат може да бъде само възгледът, че всичко отвъд Англия е чуждо81. Основното и лъжливо положение, пише един дисидент, “е, че всичко важно в британската история може да се обясни от гледището на британските каузи”. Или “Дълбоко втълпената и не-намаляла сегрегация на “британската” - в действителност на английската - история от европейската история… създава теснота на възгледите, която се е превърнала в силно ограничаващ културен фактор”82. Според друг критик комбинацията от традиционни структури, херметически затворени изследвания и крайна професионапизация е редуцирала британската история до “непоследователност”. “В университетите, както и в училищата, написа той, преди да емигрира, убеждението, че историята осигурява образование… отдавна е изчезнало”83.

Историята на културата, както се преподава в британските университети, често се придържа в един тесен, национален фокус. Съществува явно предпочитание към старомодното изучаване на националните корени пред широките национални сравнения. В Оксфордския университет например единственият задължителен предмет за всички студенти от Английския факултетен остава англосаксонският текст на Beowulfм. Доскоро в Оксфордския факултет по съвременна история единственото задължително четиво бе латинският текст от седми век “История на английската църква и народ” от преподобния Бийд85.

Куриози от същия тип несъмнено съществуват във всички страни. В Германия например университетите страдат от разклоненията на Хумболтовия принцип за “академична свобода”. Немските професори по история са известни със свободата си да преподават каквото искат. Немските студенти по история са свободни да учат каквото си изберат от менюто, сервирано им от техните професори. В повечето университети единственото правило е, че всеки студент трябва да избере поне един курс от древната история, един от средновековната и един от съвременната. Поради това във времената на огромен натиск от страна на немската държава професорите, симпатизиращи на официалната идеология, са били свободни да натоварят менюто с огромна доза немска национална история. (Отново назад към тевтонските племена.) В по-новите времена, когато държавата не желае да се намесва, те са свободни да съставят меню, където немската национална история може да бъде напълно избегната от всеки склонен към това студент.

Проблемът за националните предубеждения вероятно е наблюдаван най-добре в учебниците и в популярните истории. Колкото повече историците трябва да сбиват и да опростяват материала си, толкова по-трудно им е да маскират предубежденията си. Тук могат да се направят няколко коментара.

На първо място може да се приеме за даденост, че обучението по история в повечето европейски страни традиционно притежава силна националистична окраска. При възникването си през XIX век преподаването по история е било призовано да служи на патриотизма. В най-позитивната си форма то е включвало малко повече неща от имената, датите и заглавията на управляващата династия. След това е прогресирало до възхваляване на националните герои, победи и достижения, [bouboulina] В най-екстремната си форма то е било нарочно предназначено да обучи учениците за бъдещата им роля на убийци и жертви във войните на нацията88. От друга страна, не е правилно да се приема, че националистическото преподаване на историята е минало без предизвикателства. Съществувало е и силно обратно течение, опитващо

ВЪВЕДЕНИЕ

55

се да внуши съзнание за по-широки хоризонти; тази практика се промени радикапно след 1945 г., поне в Западна Европа87.

Един забележителен учебник по “съвременна история”, публикуван в Австрийска Гапиция през 1889 г., директно се конфронтира с основните положения от епохата на национализма. Книгата е била предназначена за полскоезичните гимназисти. Авторът й, историк от Варшава, който не можел да я публикува свободно в родния си град, тогава под руско господство, обяснява приоритетите:

В борбите и достиженията на модерната ера нациите не действат сами, а колективно. Те са обединени в множество интегрирани групировки и съюзи. Поради тази причина ние сме длъжни да използваме “синхронния метод”, тоест да говорим за всички нации, които участват в събитията от всяко дадено време. Такава обща история не може да представи пълна картина на всички включени нации; и… техните индивидуални истории… трябва да бъдат предадени в категорията на специалните, национални истории“.

Резултатът е бил книга, където в том I се разглежда периодът от Ренесанса до 1648 г., хабсбургските и полските събития заемат точно 71 и респективно 519 страници. Авторът прави внимателно разграничение между “Полша” и “Полско-Литовско-Ругенско-Пруската държава”. Студентът може да научи някои подробности за “Католическата и Лугеранската Реформации”, както и за исляма и отоманците. Географският обхват се простира от португалските откривателски пътешествия до завоюването на Казанското ханство от Иван Грозни, от свалянето на Мария Стюарт в Единбург до експедицията на Чарлз V до Тунис89. Този том би се оценил по-високо в ненационалистичес-ката сккпа от многото учебници, които все още излизат в страните - членки на Европейската общност80.

Също така е честно да се каже, че през последните години са правени съгласувани опити да се прочистят образователните материали от по-явните форми на дезинформация. Двуезични комисии по учебниците работиха дълго и упорито върху такива теми като милитаризма, топонимите и историческите атласи, както и върху едностранчивите интерпретации. Сега учените и учителите вероятно са по-запознати с проблемите отпреди91. В последните анализи се наблюдават две крайности. В едната крайност е космическият подход, при който от историците се очаква да пишат, а от студентите - да учат за всички части на света през всички епохи. В другата крайност се намира ограниченият подход, при който се отделя внимание на една определена страна за кратък период от време. Космическият подход притежава широта, но му липсва дълбочина. Ограниченият подход има възможност за дълбочина, но му липсва широта. Идеалният вариант трябва някак си да улучи баланса между широтата и дълбочината.

По този въпрос човек трябва да признае, че централно планираните учебни програми и учебници в страните от Съветския блок понякога бяха по-успешни, отколкото в страните на Запад. Макар че действителното съдържание бе ужасно шовинистично и идеологизирано, хронологичната и географската рамка често бяха доста по-изчер-пателни. Всички съветски ученици трябваше да преминат през петте степени на историческото развитие, получавайки известни знания за първобитното общество, класическата античност, феодализма, капитализма и от 1917 г. за тъй наречения социали-

56

ВЪВЕДЕНИЕ

зъм. Курсовете по история на СССР настояваха да се дава предимство на водещата историческа роля на Русия и на руснаците. В същото време, даже в най-лошите години на сталинизма, всеки стандартен съветски учебник отделяше място за древните гърци, скитите и римляните, за историята на Кавказ, за империите на Чингиз хан и Тамерлан и за мюсюлманските държави Казан и Крим. Човек напразно би търсил подобни неща в повечето общи истории на Европа.

Противоположното се наблюдава в Англия, където учебните програми за преподаване на история бяха оставени до голяма степен на индивидуалните школи и преподаватели - хронологическата и географската рамка е изключително тясна. Даже учениците от горните класове, изучаващи история на ниво за напреднали, често са ограничени до курсове като “Тюдорите и Стюартите” или “Британия през деветнадесети век”92.

Местната история дава интересно решение на някои от тези дилеми. Тя тегли към познатото и земното, насърчава индивидуалното изследване и е сравнително устойчива на националистически или идеологически натиск. Тя е подходяща за теми като семейството, които с готовност се разбират от учениците, а може да бъде използвана и от специалистите като основа за далечно международно теоретизиране93. От другата страна на скалата се развива световната история както в училищата, така и в университетите. Тя има силни доводи в своя полза заради обучението на едно поколение, което трябва да заеме мястото си в “световното село”94. Нейните критици биха оспорили, както някои спорят за европейската история, че самият обем на съдържанието й осъжда всички други освен най-способните й привърженици да се занимават с нестойностни обобщения.

Естествено теснотата от един тип осигурява възможност за широта от друг тип. Стесняването на хронологическите и географските параметри позволява на учителите да разширят многообразието от техники и перспективи, които могат да бъдат изследвани в един избран сектор. Общо казано, английските ученици са сравнително добре подготвени да изследват извори при причинни проблеми, във връзките между политически, социоикономически и културни фактори и в изкуството да мислят самостоятелно. Тук тяхното историческо образование притежава сила. От друга страна, наистина трябва да има нещо погрешно, ако тяхното обучение е ограничено до 5-10 процента от обхвата на само една трета от само една от 38-те суверенни държави върху най-малкия континент на света*.

Проблемът за националните предубеждения ще изчезне само когато историците и преподавателите престанат да смятат историята за двигател на държавната политика. Преди повече от 1800 години гръцкият писател Лукиан (120 - 80 г. пр. Хр.) съветва, че “историкът сред своите книги трябва да забрави своята националност”. Това е разумен съвет. В по-далечното бъдеще окончателната история на Европа вероятно ще бъде написана от китаец, персиец или африканец. Съществуват някои добри прецеденти: един французин някога написал най-доброто представяне на викторианска Англия; един англичанин сега е утвърден като най-добрия историк на Италия, а

* Една трета от една държава - авторът има предвид, че Англия представлява само една трета от Великобритания - Б. пр.

ВЪВЕДЕНИЕ

57

единственото изследване за британската история, което дава пропорционален дял на всичките четири нации там, беше написано от изгнаник в САЩ”.

Засега никой от експериментите, насочени към писането на история от “европейска гледна точка”, не е посрещнат с общо приветствие. Някои историци като Крис-тъфър Доусън направиха опит да апелират към християнските основи на Европа98. Но католическата теза на Доусън не освети плурализма на последните векове и не убеди неговите предимно WASP читатели. Други се наеха със задачата да проследят стремежа към европейско единство97. Проблемът тук е, че съдържанието е прекалено ограничено. Националните държави и националните съзнания са били доминиращ феномен през една епоха, когато историята е била написана като систематична наука. До голяма степен националните истории са доминирали при липсата на алтернативи. Това може да е жалко, но то отразява истинското състояние на Европа, която бе сил-но разделена през последните столетия. От фрагментирането на християнския свят през Ренесанса и Реформацията Европа не е имала унифициран идеал; историците не могат да претендират, че е било иначе. Както някои анализатори са разбрали за Съединените щати, мозаечната Европа е точно толкова важна, колкото и врящото гърне.

Поради това по всяка вероятност все още е твърде рано да бъде създаден и приет един задоволителен европейски синтез. Все още изобилства национапната чувствителност. Националните истории не могат просто да бъдат изоставени; ще бъде голямо изопачаване, ако разликите между европейските нации насила бъдат потопени “в някаква приятна евроистория”:

Европейската история може да е нещо повече от сума на частите си; но тя не може да бъде построена по друг начин освен чрез изучаване на тези части в техния пълен идиосинкретизъм… Изглежда, че… ние не можем да бъдем съгласни с националната история, но “паневропейската история” не може да бъде постигната лесно98.

Това е мъдър съвет. Внушението е, че реформулирането на европейската история трябва да напредва бавно заедно с изграждането на една по-широка европейска общност. Нито едно от двете няма да бъде построено за един ден.

За жалост националните предубеждения умират бавно. През април 1605 г., скоро след като Англия и Шотландия са обединени в специален съюз, сър франсиз Бейкън в писмо до лорд канцлера препоръчва да бъде създадена “само една и пълна история на двете нации”. Неговото желание все още не е изпълнено. Според думите на един от малцината британски историци, които се опитват да се обърнат към проблема за британската идентичност, “дълбоко проникналата неохота да се задават фундаментални въпроси за естеството на Британия си остава постоянна”99.

58

ВЪВЕДЕНИЕ

Две неуспешни Визии

Доминирането на национализма през XX век не насърчи интернационалистическата история. Но бяха направени два мощни опита да се преодолеят преобладаващите разделения и да се осигури идеологическа рамка за нова, универсална визия за миналото на Европа. И двата опита се провалиха, и то справедливо.

Единият от двата - марксистко-ленинистката, или комунистическата визия за европейската история, започна пръв и продължи най-дълго. Тази визия произлиза от марксизма, чийто дух и намерения игнорира, и в ръцете на болшевиките се превръща в един от най-насилническите инструменти на държавната политика. В началната си фаза (1917-1934), с помощта на ентусиасти като М. Н. Покровски (1868-1932) тя е силно интернационална по дух. Покровски напълно приема, че историята е “политика, обърната към миналото”, и с удоволствие се хвърля в борба срещу шовинизма. “Велика Русия бе изградена върху костите на неруските нации, пише той. В миналото ние, руснаците, бяхме най-големите грабители на земята.” Но за Сталин отхвърлянето на руските имперски традиции е анатема и от 1934 г., когато Сталиновите декрети за преподаването на историята влизат в сила, посоката се променя рязко. Покровски умира, а повечето от неотреклите се от него колеги са застреляни. Учебниците им са забранени. На тяхно място се появява лоша отвара от вулгарен марксизъм и екстремен руски империализъм, обслужвана от всички идеологически агенции на СССР през следващите петдесет години100.

Двата елемента близнаци на комунистическата история в основата си са противоречиви. Те са обединени от месианската догма на една идеология, която никой не може да оспори открито. Псевдомарксисткият елемент се съдържа в знаменитата петстепенна схема, която води от предисторията до революцията през 1917 г., руският елемент е мотивиран от специалната мисия, отсъдена на руската нация като “по-големия брат” на съветските народи и “авангарда” на световния пролетариат. Според собственото признание на Ленин Съветска Русия все още не е напреднала като Германия и другите индустриални страни. Но “първата социалистическа държава в света” е била създадена, за да посее семената на световната революция, да бъде крепост на социализма до окончателния упадък на капитапзма и накрая да наследи Земята. Междувременно по-съвършените съветски методи на социапна организация и икономическо планиране скоро щели да осигурят бързото превземане на капиталистическия свят. Разбира се, като последна глава във всеки учебник винаги се набляга на факта, че Съветският съюз препуска напред във всичко - от военната мощ до жизнените стандарти, технологиите и защитата на околната среда. Крайната победа на социализма (както винаги се е наричал комунизмът) се приема за научно доказана и неизбежна.

Въпреки празните думи за “социалистически интернационализъм” историческото мислене на Съветите отдава почит както на “Евроцентризма”, така и на “Западната цивилизация”. Техният Евроцентризъм намира своето изражение в набора от европейски примери, върху които е базирана марксистко-ленинската аргументация, и в манията за индустриализация в европейски стил. Той е особено досаден в ударението, което поставя върху историческата съдба на руснаците. Съветските твърдения за това, които обиждат европейските членове на тяхната империя, имат безпрецеден-

ВЪВЕДЕНИЕ

59

тен ефект върху другарите от комунистическото движение от Третия свят и са принципната причин^ за разцеплението между Китай и Съветския съюз. В очите на китайците ордите от съветници и технически лица, които се появяват в Китай през 50-те години, представляват по-лош пример за европейската арогантност (и лоша техника) от всички останали предишни “чуждестранни дяволи”, които те са познавали. За китайците, както за народите от Балтийските републики, поляците или грузинците, убедеността на руснаците в тяхното превъзходство е била изключителнно странна. Ако руснаците са свикнали да се считат за “западняци” в сравнение с Китай, те очевидно са “хора от Изтока” в сравнение с повечето европейци.

Няма съмнение, че съветският комунизъм провъзгласява “Запада” за идеологически враг. В същото време той не отрича своите собствени европейски корени и това, че най-съкровеното желание на Ленин е било да свърже революцията в Русия с очакваната революция в Германия. Така че “Западната цивилизация” изобщо не е била лоша. Разбира се, след като вече са били мъртви, водещите фигури от Запада са заслужавали адмирации. Въпросът е такъв: Западът се е разложил; Изтокът, под ръководството на героичния пролетариат, е останал жизнен и здрав. Рано или късно капиталистическите режими ще залязат, социалистическата татковина ще им нанесе последния удар, границите ще паднат и Изтокът ще се присъедини отново към Запада под лидерството на Съветска Русия в едно ново революционно братство. За това е мечтал Ленин, това е имал на ум Леонид Брежнев, когато е говорил за “общ европейски дом”101. Тази идея за комунистическата месианска мисия е изнесена с местни вариации във всички страни, контролирани от Съветския съюз. В своя строго исторически аспект тя се опитва да внуши две кардинални догми - върховенството на “социално-икономическите сили” и великодушното естество на руската експанзия. Тя е подсилена много от съветската победа над Германия през 1941-1945 г. и се преподава като евангелие на десетки милиони европейски студенти и ученици до края на 80-те години. Точно в края на комунистическата ера генералният секретар на КПСС Михаил Горбачов съживи отново лозунга за “общ европейски дом”102. Той бе подхванат от много западни коментатори и приветстван от много хора; но на Горбачов не му остана време да обясни какво има предвид. Той беше диктатор на една империя от Калининград до Камчатка - един толкова отдалечен полуостров, граничещ с Аляска, който в никакъв случай не може да бъде приет за европейски. Беше ли възможна мечтата на Горбачов за една Велика Европа, обхванала цялото земно кълбо?

Конкурентната, фашистката, версия на историята започна по-късно и процъфтя по-кратко. До известна степен тя се появи в отговор на комунизма и в ръцете на нацистите се превърна в един от инструментите на техния Нов ред. В началната си фаза (1922-1934 г.) тя съдържа определен социалистически колорит както в Германия, така и в Италия, но е доминирана от италианския вариант и от мечтата на Мусолини за възстановяване на Римската империя. След 1934 г., когато Хитлер започва да преобразува Германия, посоката се променя рязко. Социалистическият елемент в националсоциализма е прочистен. Германският вариант на фашизма поема кормилото и на преден план излизат открито расистки теории. В резултат на това се появява отровна смес от расизъм и немски империализъм, обслужвана от всички идеологически агенции на Нацисткия райх, докато той съществува103.

60

ВЪВЕДЕНИЕ

Въпреки нацистко-съветската враждебност нацистката идеология не е напълно различна от сталинизма. Расисткият елемент се обуславя от специалната мисия, приписвана на немската нация като най-жизнен и здрав клон от бялата арийска раса. Немският империалистически елемент се обуславя от престъпния “диктат” на Версай, а за Германия се твърди, че тя трябва да възстанови лидерската си позиция. Двете заедно оформят основата на програмата, която предполага, че нацистката сила ще се разпространи из цяла Европа и евентуално отвъд нея. Другаде в Европа има сериозни несъвместимости с фашистките идеологии, особено в Италия, в чийто национализъм винаги са звучали силни антинемски нотки. Но не остава време те да се проявят.

Историческото мислене на нацистите съдържа най-екстремните версии на “Евроцентризма” и “западната цивилизация”, които някога са съществували. “Господарската раса” се идентифицира с арийските европейци независимо от това къде по света живеят те. Те са единствените истински човешки същества и са наследили най-важните достижения на миналото. Всички неарийци (небели и неевропейци) се класифицират като генетически низши и се поставят в спадащите категории на Untermenschen, или “подчовеци”. Паралелна йерархия на биологичните качества е установена вътре в самата Европа с високия, слаб, рус нордически тип - висок като Гьобелс, слаб като Гьоринг и рус като Хитлер, - смятан за по-висш от всички други. Славяните от изток (поляци, руснаци, сърби и др.), които погрешно са класифицирани като подгрупа, са смятани за по-низши от доминиращите германски народи на запад и са поставени на едно ниво с различните видове неарийски подчовеци. Най-низшите категории от европейските обитатели са онези с неевропейски произход , които са обвинявани за всички злини в европейската история и са лишени от правото на живот.

Нацистката стратегия до голяма степен е конструирана от абсурди, където разграничението между “Запад” и “Изток” е първостепенно. Освен отстраняването на непокорните правителства Хитлер установява няколко модела срещу Западна Европа, в които той е смятал себе си за най-добър. Той ненавиждал французите, чиято френска същност била до голяма степен разводнена и чиято историческа омраза към Германия по някакъв начин трябвало да бъде излекувана. Той не харесвал италианците и техните връзки с Рим и освен това ги считал за ненадеждни съюзници. Уважавал испанците, които някога спасили Европа от черните, и бил особено озадачен от нежеланието на Франко да му сътрудничи. С изключение на някои дегенерирали индивиди той се възхищавал от “англосаксонците” и смятал за отчайваща тяхната упорита враждебност към него. Според Хитлер тяхното поведение можело да бъде обяснено само като поведение на сродна германска нация, която се подготвя да се бори за господство в рамките на Господарската раса. Единственото, което искал от тях, било да го оставят на мира.

Всички най-радикални амбиции на нацистите са насочени срещу Изтока. “Mein Kampf” ясно определя Източна Европа като място на немския Lebensraum, тяхното бъдещо “жизнено пространство”. Източна Европа била населена със смесица от низши славяни и евреи; нейният генетичен фонд трябвало да бъде подобрен чрез масирана немска колонизация. “Болните елементи” трябвало да бъдат отстранени хирургически, тоест убити. Източна Европа също така била сфера на съветско влияние; и “гнездото на еврейския болшевизъм” трябвало да бъде смачкано. Когато нацистите започ-

ВЪВЕДЕНИЕ

61

ват немските инвазии в Източна Европа, първо срещу Полша, а после срещу Съветския съюз, те усещат, че са започнали “кръстоносен поход”. И го казват изрично. Техните исторически книги ги учат, че маршируват по славните стъпки на Хенрих I Птицелов, на тевтонските рицари и на Фридрих Велики. Те твърдели, че препускат към крайното установяване на “една хилядолетна история”.

За разлика от комунизма нацизмът не получи седемдесет и пет години, през които да доразвие своята теория и практика. Той бе унищожен с комбинираните усилия на своите съседи, преди Великият Райх да се консолидира. Той никога не достигна до точката, в която управляваната от нацистите Европа щеше да бъде задължена да определя положението си към другите континенти. Но ако Съветите бяха победени, което почти стана през 1941-1942 г., нацизмът щеше да се превърне в движеща сила на една могъща евразийска държава с огромни размери; и трябваше да започне да се подготвя за глобална конфронтация срещу конкурентните центрове в САЩ и Япония. Сигурно щеше да последва конфликт. Но нацизмът остана в границите на Европа. Хитлер не получи възможност да действа извън света на сродните си арийци. Като теоретик и политически лидер той си остана докрай европеец.

Макар че нацисткият свят се разпростря от Атлантика до Волга, нацистката версия на историята имаше свобода на действие само в един кратък интервал от време. В самата Германия нейното господство бе ограничено едва до дванадесет години. Другаде тя успя да посее отровните си семена само за няколко седмици или месеци. Влиянието й беше силно, но премина бързо. Когато се строполи позорно през 1944-1945 г., тя остави вакуум, който можеше да бъде запълнен единствено от историческите мисли на силите победителки. В Източна Европа, окупирана от съветската армия през 1944-1945 г., съветската версия бе наложена безцеремонно. Западна Европа, освободена от англо-американците, бе открита за “Съюзническата схема на историята”.

Съюзническата схема на историята

Съвременните възгледи за Европа са силно повлияни от емоциите и опита от двете световни войни и особено от победата на “Великия съюз”. Благодарение на техните триумфи през 1918 г. и 1945 г., както и в края на Студената война през 1989 г., Западните сили получиха възможност да изнесат своята интерпретация на събитията по целия свят. Те бяха особено успешни в това отношение в Германия, чиято възприемчивост бе засилена от комбинацията между вродено чувство за вина и съюзническата образователна политика.

Приоритетите и постулатите, произлизащи от съюзническите становища след победата във войната, са много обичайни във версиите на XX век и понякога се проектират назад, в по-далечни периоди. Те могат да бъдат резюмирани условно по следния начин:

- Вярата в уникалната, светска версия на западната цивилизация, в която “Атлантическата общност” се представя като връх на човешкия прогрес. Англосаксонската демокрация, буквата и законът в традицията на Магна Харта, и капи-

62

ВЪВЕДЕНИЕ

талистическата, свободна пазарна икономика се приемат за най-висша форма на Доброто. Крайъгълните камъни в схемата са Уилсъновият принцип за наДи-онално самоопределение (1917) и Атлантическата харта (1941).

- Идеологията на “антифашизма”, в която Втората световна война от 1939-1945 г. се възприема като “Войната срещу фашизма” и е определящо събитие в триумфа на Доброто срещу Злото. Противопоставянето на фашизма или на страданията, причинени от него, е първостепенна мярка за заслуги. Противниците или жертвите на фашизма заслужават най-голямото възхищение и съчувствие.

- Демонологичното обаяние на Германия, два пъти победения враг. Германия е прокълната като първостепенен източник както на злостния империализъм, който доведе до Първата световна война, така и на отровния бацил фашизма, който провокира Втората световна война. Индивидите и нациите, които са се били на немска страна, особено през 1939-1945 г., носят белега на “колабора-ционизма”. (№ В. Немската култура не трябва да се бърка с немската политика.)

- Снизходителният, романтичен възглед за Царската Руска империя и за Съветския съюз, стратегическия съюзник на изток, обичайно наричан “Русия”. Демонстрираните от Русия дефекти никога не бива да се поставят наравно с тези на врага. Защото Русия твърдо се съюзи със Запада. Големите заслуги на Русия като партньор в “антифашисткия” съюз, чиито огромни жертви принудиха фашизма да падне на колене, превъзхождат всички нейни негативни аспекти.

- Негласното приемане на разделянето на Европа на Източна и Западна сфера на влияние. Докато се очаква “Атлантическите ценности” да доминират в по-напредналия Запад, разбираемото желание на Русия за сигурност оправдава нейната доминация над изостаналия Изток. За Западните сили е естествено да се защитават срещу заплахата от по-нататъшна руска експанзия, но те не трябва да се месят в законната сфера на влияние на Русия.

- Преднамереното пренебрежение на всички факти, които не доказват казаното по-горе.

Съюзническата схема на историята израства естествено от политиката и симпатиите през двете световни войни и никога не е била формулирана съзнателно и точ-но. В бъркотията на свободните общества тя никога не може да бъде установена като монопол; нито пък някога е била оспорена систематично. Но половин век след Втората световна война тя се среща навсякъде в академичните дискусии и може би несъзнателно, в концептуалната рамка, която формира политическите решения на правителствата. Тя е естественият остатък от положението на нещата, когато съюзническите войници е можело да бъдат арестувани, ако кажат, че Хитлер и Сталин са “равностойни злини“104.

ВЪВЕДЕНИЕ

63

В академичната сфера Съюзническата схема може да се види в действие в институционални приоритети и структури, както и в дебатите по конкретни проблеми. Тя е допринесла за потискането на изследователския подход в онези части от историята и политологията, посветени на нацизма или свързаните с нацизма теми и на напредъка на германистиката, особено в САЩ. Това помага да се обясни защо анализът на източноевропейските дела продължава да бъде организиран в отделни институти за “съветски” или “славянски” изследвания и защо съветолозите са толкова известни с неохотата си да разкрият реалностите на съветския живот105. Тя носи отговорността за прекалено голямото ударение върху руснаците в съветския и славянския свят, както и за честото пълно изключване на неруските култури. Тя е представена преди всичко в предположенията и илюзиите, свързани с възгледите за Втората световна война. Половин век след като тази война завърши, главната част от епизодите, противоречащи на съюзническия мит, продължават да бъдат омаловажавани и пренебрегвани. [ALTMARKT] [KATYN] [KEELHAUL]

Много стереотипи от времето на войната са увековечени, особено онези, които се отнасят за Източна Европа. В един от тях може да се наблюдава ясно изразената йерархия на действащите възприятия, които са свързани със степента на подчиняване на нациите на съюзническата кауза. Чехите и сърбите например, които имат дълголетна традиция на сътрудничество с Русия и са настроени враждебно към Германия, с§ вписват добре в Съюзническата схема. Така че те могат да бъдат приветствани като “смели”, “приятелски” и “демократични” - поне преди войните в Босна. Противоположно на тях словаците, хърватите и балтийските нации, за които се смята, че са отхвърлили приятелите от Запада или че са сътрудничили на врага, не заслужават подобни комплименти. Поляците, както винаги, не се вписват в никоя схема. Съпротивлявайки се срещу немската агресия, те очевидно се бият смело за демокрацията. Съпротивлявайки се срещу съветската агресия, те очевидно са “предатели”, “фашисти”, “безотговорни” и “антидемократични”. Украинците също не се подчиняват на класификация. Въпреки че те вероятно са дали най-много цивилни жертви от всички европейски нации, тяхната главна политическа цел е била да избягат от съветското и руското господство. Най-доброто нещо, което може да се направи с подобна объркваща нация, е да се преструваш, че тя изобщо не е съществувала, и да приемеш старата царска измислица, че те били “малоруси”. Всъщност те не са нито малки, нито руси. [UKRAINA]

В политическата сфера Съюзническата схема е основният камък на предполагаемата “специална връзка” между САЩ и Обединеното кралство и беше причина за изключване на демократична Германия и демократична Япония от подобни институции като Съвета за сигурност на ООН. То бе изрично показано, когато британският премиер-министьр смъмри френския президент за сравнителните заслуги на Магна Харта и “Хартата за правата на човека” или когато перспективата за европейска супердържава бе прокълната с тонове, напомнящи за Пит или Чърчил. Тя лежи в основата на вота в британската камара на общините в полза на законопроекта за военните престъпления, който ограничава тези престъпления до престъпни актове, извършени “в Германия или в контролираните от Германия територии” - сякаш другите военни престъпления не се броят. Съвсем спорно твърдение, но то беше представено при откриването на националния мемориален музей на Холокоста във Вашингтон105.

64

ВЪВЕДЕНИЕ

Влиянието на Съюзническата схема обаче може би бе най-очевидно в реакциите след сгромолясването на комунизма след 1989 г. Избликът на “Горбачоманията”, приоритет, отдаден на единството на съюзниците от времето на войната (първо на СССР, а после и на Югославия), и преднамереното объркване на патриотизма с национализма в Източна Европа може да бъде обяснено само с предварително изградени исторически рефлекси. В един бавен процес на пренагласа западною обществено мнение научи, че “Русия” и “Съветският съюз” не са едно и също нещо; че Горбачов оглавява един дълбоко ненавиждан режим; че Югославската федерация е фасада на една комунистическа организация; че най-крайният национализъм се излъчва от комунистическото ръководство на Сърбия; или че Литва, Словения, Украйна или Хърватска са отделни европейски нации, законно търсещи своята държавност* Осъзнаването, че “Западът” е бил подведен по толкова много основни проблеми, е свързано с повишеното изискване за ревизия на европейската история.

Евроисторията

Движението за европейско единство, което започва в Западна Европа след 1945 г., е подклаждано от един идеализъм, съдържащ важни исторически измерения. То цели да премахне бъркотията на ултранационалистическите становища, подпалили конфликтите от миналото. Всички общности желаят както усещане за настояща идентичност, така и усещане за едно общо минало. Така че историческата ревизия е едно естествено искане. Първият етап се стреми да изкорени историческата дезинформация и погрешните разбирания, разпространени във всички европейски страни. Вторият етап трябва да доведе до консенсус за позитивною съдържание на новата “Евроистория”.

Съветът на Европа осигури форума, в рамките на който се проведоха най-ранните дискусии, Като организация, подкрепяна от двадесет и четири правителства в Западна Европа, тя никога не е била свързана с политическите хоризонти както на ЕИО, така и на НАТО; а в културната сфера спечели сътрудничеството на четири неч-ленуващи в нея страни от Съветския блок - Полша, Чехословакия, Унгария и СССР*. Влиянието й се простира от Ватикана до Кремъл. От първия колоквиум, който беше организиран в Кло през 1953 г. с тема “Преподаване на европейската идея в историята”, Съветът организира поне по една голяма международна среща по историческите въпроси годишно от четиридесет години насам. На симпозиума през 1965 г. за “Преподаване на историята” в Елсинор и на семинара от 1986 г. за “Епохата на викингите” беше наблегнато на желанието както за по-широко базирани теми, така и за голямо географско и хронологическо разширение.

Освен историческата дидактика и проблемите за представяне на базирана върху уменията “нова история” при преподаването в училище, основният фокус бе концентриран върху елиминирането на националните и религиозните предубеждения от европейското образование. Специално внимание бе обърнато на недостатъците в учеб-

* Както знаем, сега много страни от бившия Съветски блок, включително и България, вече членуват в Съвета на Европа - Б. пр.

ВЪВЕДЕНИЕ

65

ниците по национална история. Бяха създадени множество двуезични комисии, които да изследват “греховете” в пропуските и добавянията, които имаха европейските образователни специалисти в представянето на своето собствено минало и миналото на своите съседи. Пионерска роля в това направление изигра Институтът за международно изследване на учебници “Георг Екерт” със седалище в Брауншвайг, Западна Германия107.

Пречките за постигане на консенсус по отношение на европейската история обаче бяха многобройни. Една линия, следваща голистката концепция за Europe des patries, се бори, представяйки амалгама от национални истории, лишени от целия обиден материал. Други се опитват да съединят националните елементи в едно по-после-дователно цяло. Главната пречка се състои в промяната на политическите реалности и в разширяването на членството в (Западната) Европейска общност. Едно нещо е да си представиш история, съгласуваща историческите възприятия на първоначалната “Шестица”; много по-трудна задача е да предусетиш чувствителността на Дванадесетте, Деветнадесетте или дори на Тридесет и осемте. След 90-те години идеята за европейско единство вече не може да бъде ограничавана само до Западна Европа. “Учебните програми по съвременна история трябва да изоставят стария двуфокусен възглед за Европа, приемайки една всеобхватна концепция”108. Междувременно смелите души не бяха спрени в опитите си да създадат един нов синтез.

Един исторически проект, който бе подкрепен финансово (макар и непроизли-защ от там) от Европейската комисия в Брюксел, бе замислен преди политическия потоп от 1989-1991 г. Озаглавен “Риск в разбирането”, той бе планиран в три етапа: изследване от 500 страници на европейската история, 10 телевизионни серии и училищен учебник, който да бъде публикуван едновременно на всичките осем езика в ЕО. Неговите автори бяха доста открити в своето “политическо търсене”: целта им беше да заместят историята, написана според духа на суверенната национална държава:

Национализмът и раздробяването на Европа на национални държави са сравнително скорошен феномен: те са временни и определено са неустойчиви. Краят на империите и разрушенията, причинени от национализма, бяха придружени от поражението на тоталитаризма и триумфа на либералната демокрация в Западна Европа, завършили през 1974-1975 г. Това позволи на хората да започнат да надрастват своите националистически инстинкти109.

“Националистическите инстинкти” беше злополучна фраза. Но основният автор, който има публикации за ранното християнство и издаде “L’Idée de l’Europe dans l’histoire” (1965), бе убеден в базовото европейско “единство в различията”: “Съществуват солидни исторически причини да се смята, че Европа не е само мозайка от култури, а и едно органично цяло”.

Моментът за това начинание се оказа неподходящ, тъй като проектът излезе на пазара в същото време, когато географската рамка, за която се споменаваше, току-що се беше разпаднала. Тя определяше “Европа” като територия на държавите от ЕО заедно със Скандинавия, Австрия и Швейцария. Статусът на Финландия, Полша, Унгария и Бохемия беше близък, но неясен. Така че това представляваше още едно упражнение по Западна цивилизация. Някои от критиците не бяха благосклонни. Техният морален тон бе оприличен от един наблюдател като “напомнящ… за историогра-

5. Европа

66

ВЪВЕДЕНИЕ

фията на Съветския блок”. Другаде подходът им можеше да се обобщи под заглавието “Половинчати истини за половината Европа““11.

Гърците бяха особено разгневени. Макар че Гърция беше член на ЕО от 1981 г., Дюросел до голяма степен бе пропуснал приноса на древна Гърция и Византия. Няколко гръцки парламентаристи, архиепископът на Атина и някои други изпратиха протестни писма, адресирани до Европейската комисия. Текстът бе оприличен на “Сатанински строфи”. Беше привлечено вниманието на френския историк Е. Ренан: “L’Europe est grecque par la pensée et l’art, romaine par le droit, et judéo-chrétienne par la religion.” (Европа е гръцка в мисълта и изкуството си, римска в закона си и юдейско-християн-ска в своята религия.) Един негов британски съмишленик се позова на гръцкия произход на думите Europa и Istoria. Ако гръцкият принос бъде отречен, попита той, човек започва да се чуди как трябва да се нарича тази книга. В определен момент Европейската комисия бе задължена да се разграничи от проекта“1.

Най-ефектното наблюдение бе направено сред забележките, породили се в Атинската академия. Те се отнасяха до концепцията на М. Дюросел за “Европейската история на Европа”. Ако едно изследване, насочено почти изцяло към Западна Европа, бъде категоризирано като “европейско”, следва, че останалата част от Европа някак си не е европейска. “Незападен” трябва да означава “неевропейски”; “Европа” е нещо тъждествено със “Запад” във всичко освен в простата география.”“2 Източна Европа - независимо дали това е Византийска Европа, Православна Европа, Славянска Европа, Отоманска Европа, Балканска Европа или Съветска Европа - остава завинаги зад предела. Тук бе фундаменталната грешка, която подведе М. Дюросел да поведе дискусия за “древните народи на Европа”, без да спомене гърците и славяните. Опитите на автора да се защити невинаги бяха сполучливи. Обвинен, че в тази книга не се споменава за битката при Маратон, той контрира обвинението с новината, че там не се споменава и за битката при Вердюн - и в този случай бе обвинен, че е слаб познавач на западноевропейската история, както и на европейската история като цяло“3.

Проектираният учебник, съставен от дванадесет историци от дванадесет различни страни, излезе през 1992 г. Текстът бе утвърден чрез колективна дискусия. Френското описание на “Варварските нашествия” бе променено на “Германските нашествия”. Испанското описание на сър франсис Дрейк като “пират” бе отхвърлено. Снимката на генерал Дьо Гол сред портретите на корицата бе заместена с портрет на кралица Виктория. Поради неизвестна причина “Книга за европейската история” не си намери британски издател и без големи изгледи за успех й беше съдено да премине през строгите правила за одобрение на шестнадесет немски Länder114.

Евроисторията обаче не се занимава с несериозни неща. Силната и страна се състои в търсенето на динамична визия за европейската общност, която би могла да пресъздаде своята собствена загадъчност. В началната си форма тази визия бе осакатена по необходимост. В крайна сметка тя възникна по средата на Студената война. Но успя да обхване най-съществената истина - суверенните национални държави не предлагат единствената форма за разумна политическа общност. Националните държави сами по себе си са “измислени общества”: те са изградени върху мощни митове и върху политическото пренаписване на историята:

ВЪВЕДЕНИЕ

67

Всички общности, по-големи от най-ранните селища, където се е контактувало лице в лице (и може би дори те), са измислени… членовете дори на най-малката нация никога няма да опознаят своите сънародници… и все пак в съзнанието на всеки живее образът на тяхната общност“5.

Европейците се нуждаят от същото въображение. Рано или късно ще трябва да бъде съставена убедителна нова картина на европейското минало, която да придружава новите аспирации за европейското бъдеще.

Европейското движение от 90-те години може да успее, а може и да се провали. Ако успее, то ще бъде много задължено на историците, които ще помогнат да се създаде усещане за единна общност. Те ще помогнат да се осигури духовен дом за онези милиони европейци, чиито многобройни идентичности вече са прехвърлили съществуващите граници.

Европейската история

Когато ги помолят да дефинират понятието “европейска история”, много професионални историци не могат да дадат ясен отговор. Те обикновено не се занимават с подобни проблеми. Ако ги притиснете обаче, повечето от тях ще изкажат противоположни мнения за основните положения от миналото, обърквайки ги с настоящето. Едно запитване, организирано от историческо списание през 1986 г., стигна до някои показателни отговори. Един изтъкнат учен каза:

Когато бях ученик във Франция през 30-те години, отговорът на въпроса “Какво е европейската история?” изглеждаше прост и очевиден…: всяко място, събитие или личност, които имат някаква връзка с Франция, принадлежи на европейската история (не, на Историята tout court*)… [Но сега], не съществува една-единствена европейска история, а множество такива1’5.

Друг отговарящ изнесе проповед за традиционната европейска ограниченост и за нуждата от широки световни хоризонти:

Концепцията за европейската история, разбира се, и за историята на Европа не беше нищо друго освен една история, видяна с очите на Европа и с една европейска визия за историята… Подобно представяне е незащитимо днес117.

Внушението тук, изглежда, е, че евроцентричното отношение на неговите подведени предшественици някак си прави невалидна цялата тема.

Един унгарски учен посочи ексцентричния британски навик за разграничаване на “европейската” от “британската история“118. Според това разграничение “европейски” трябва да означава “континентален”, а британското трябва да изглежда като нещо напълно уникално.

* Tout court (фр.) - без никакви по-нататъшни обяснения или квалификации; просто и ясно

- Б. пр.

68

ВЪВЕДЕНИЕ

Друг учен предложи анализ на три различни дефиниции на европейската история. Той изброи “географска”, “културна или цивилизационна” и една категория, която описа като “удобна стенография за централната зона на световната капиталистическа икономика, както се е развивала от шестнадесети век насам”’19.

В колежа “Магдален” човек свиква с по-язвителни мнения. Мистър А. Дж. П. Тейлър даде неподражаем пример за това в отговор на запитването от страна на списанието:

Европейската история е такава, каквато историкът си поиска да бъде. Тя е резюме на събития и идеи, политически, религиозни, милитаристични, пацифистични, сериозни, романтични, близки, далечни, трагични, комични, значими, незначителни, всичко друго, което ви се иска. Съществува само един ограничителен фактор. Тя трябва да се случва или да бъде извлечена от мястото, което наричаме Европа. Но както не съм сигурен какво точно трябва да означава тази площ, аз съм в пълна мъгла и за останалото120.

Както обикновено, моят стар учител бе повече от наполовина прав и съвършено забавен. Но той попадна в компанията на онези, които внушават, че европейската история, дори ако тя съществува, не е проблем, за който си струва да се безпокоиш.

И поради това накрая ще кажа, че интелектуалните дефиниции повдигат повече въпроси и дават много малко отговори. С европейската история проблемът е същият като с камилата. Практическият подход не е да се опитваш да я дефинираш, а да я опишеш.