Европа.История

FLAMENCO

ндалуската циганска музика в стила, известен сега като фламенко, се свирела и съ-

буждала възхищението на слушателите си от XVI век. Жалните мелодии

на cante, или “пеене”, се смесвали в неподражаем ефект с драматичните пози и ритмичните стъпки на baile, или “танц”. Дисонансите и четвъртините тонове, изящният дрезгав вокал и пулсиращите китари и кастанети допринасяли за създаването на едно звучене, което няма съответствие в европейския музикален фолклор.

Историята на фламенко разкрива три отделни черти - името, циганите и музиката. Не съществува научен консенсус за нито една от тях1.

Flamenco просто означава “фламандски”. В речника на изкуството терминът също е придобил и подзначения “екзотичен” или “украсен”. Една теория предполага, че еврейските песни, забранени от Инквизицията, са намерили пътя си обратно до Испания от Фландрия, където намерили убежище много испански евреи. Друга предполага, че flamenco е извлечено от арабското fellah-mangu, или “пеещ селянин”.

Циганите стигнали до Испания след прогонването на евреите и маврите. Те били известни като gitanos или egipcianos. Английският пътешественик и писател Джордж Бороу бил първият, който документирал през 40-те години на XIX век, че хората ги наричали flamencos. [ROMANY]

Продължителната андалуска традиция на мавърската музика датира назад от VIII и IX век. Омеите от Кордова били забавлявани от ориенталски певци с акомпанимент на лютия. Една висока точка била достигната при управлението на Абд-ер-Рахман (упр. 821-52), когато е известно, че са били изнасяни представления с повече от 100 лютни и флейти. През XII век философът Авероес казал: “Когато един учен умре в Севиля, неговите книги се продават в Кордова; когато един музикант умре в Кордова, неговите инструменти се продават в Севиля”.

Би било грубо да се спекулира за връзките на фламенко с по-ранната мавърска музика от региона. Европейските цигани имат сипна музикална традиция, довела до изумителни резултати и другаде - особено в Румъния и Унгария. Остава си загадка как точно са се събрали музиката и музикантите в Андалусия. Психологическите травми на Андапусия несъмнено са подготвили сцената. Древното flamenco jondo, или “дълбоко фламенко”, особено tonas, или “мелодиите без акомпанимент”, принадлежат към света на сълзите и оплакването. Като блусът от американския дълбок Юг, те изразяват мрачното настроение на хората, изпаднали в отчаяние: те са песните на онеправданите. В това подчертано се различават от пищния стил на flamenco chico, “бързо фламенко”, което се носело из испанските кафенета през 60-те години на XIX век и което способствало за романтичното “преоткриване” на Андалусия. “Flamenco Jondo, написал Федерико Гарсия Лорка, е заекване, чудно устно вълнообразно движение, което разбива резонантните клетки на нашата смекчена гама, избягва студените, сковани строфи на модерната музика и кара плътно затворените цветя на полутоновете да разцъфнат в хиляди цветове”2.

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

549