Европа.История

DIVISA ET INDIVISA

и сигурност. Берлинската блокада само наблегнала на напожителностга от това. Външните министри от девет западноевропейски страни се присъединили към САЩ и Канада в договор, основаващ НАТО на 4 април 1949 г.

В известен смисъл НАТО може да се възприеме като заместник на Големия съюз; той бил центриран около същото англо-американско партньорство, датиращо от 1941 г. Най-напред присъединил англо-американците към по-ранния Брюкселски договор между Италия, Португалия, Дания, Исландия и Норвегия. По-късно се разширил, включвайки Гърция и Турция (1952), Западна Германия (1955) и Испания (1982). Той бил управляван от политически комитет, Североатлантическия съвет, базиран в Брюксел със свой генерален секретар. Регионалните военни командвания на въздушните, сухопътните и военноморските сили покривали атлантическите маршрути между Северна Америка и Европа и цялата Желязна завеса от Норт Кейп до Черно море. Той бил главният инструмент за “сдържане” на СССР, който се възприемал като основна заплаха за европейския мир. Мисията му продължила 40 години и била изпълнена с безспорен успех.

Първата задача на НАТО, с която той се справил блестящо, била да разкъса Берлинската блокада. Разчитайки на превъзходство във въздуха, щафети от британски и американски транспортни самолети се заели да снабдяват един град от 2 милиона души с нужните гориво, храна и суровини. Въздушният лифт изисквал 277 264 полета; в пиковия момент един напълно натоварен самолет се приземявал на летище Темпелхоф на всяка минута. Всеки ден от небето се пускали по 8000 тона провизии. До края на блокадата в Западна Германия били построени дузини самолетни писти, насочени на изток, а там популярността на западните сили се повишила извънредно много. Съветите можели само да гледат с мълчалива ярост, докато не вдигнали блокадата на 12 май 1949 г.

До това време приготовленията за създаването на Западногерманската република били напреднали доста. През предишния юли във Франкфурт съюзническите командири представили препоръки на премиерите на регионалните Länder, апелирайки за създаване на избирателен съвет и съставянето на федерална конституция. Недоволните германски лидери били изкушени да искат обединена Германия; но Берлинската блокада премахнала техните колебания. Grundgesetz, или Основният закон, бил приет седмица преди края на блокадата; изборите били проведени през август. Кон-рад Аденауер заел мястото си като първия федерален канцлер с мнозинство от един глас. федералната република със столица Бон станала най-населената суверенна държава в Западна Европа.

Може би е било неизбежно Съветите да отговорят по някакъв начин. Германската демократична република (ГДР) осигурила формапната рамка за съществуващата диктатура на SED и била създадена през октомври 1949 г. със столица (Източен) Берлин. Западен Берлин, все още окупиран от западните съюзници, останал анклав с оспорван статус, вратичка, през която хиляди бегълци продължили да търсят свобода на запад. Споменът за обединена Германия все по-бързо оставал в миналото.

Политическият живот в Западна Европа започнал отново на основата на либералната демокрация и широко разпространената вяра в абсолютния суверенитет на националната държава. Монархиите оцелели в Скандинавия, Ниските страни и в Британия, но само като национални символи. Имало голям интерес към англо-американ-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1075

ската демокрация и в ранните следвоенни години - голямо възхищение от Съветския съюз. Отвращението от фашизма изпълвало националистически настроените партии, търсещи социални реформи, те уважавали комунизма. Пропорционалното представителство и управлението на мултипартийни коалиции се срещали най-често. Испания и Португалия не се намесили във войната и били единствените страни, където предвоенният фашизъм все още се държал. Могат да се наблюдават три генерални тенденции; възходът на християндемокрацията, неуспехите на социализма и залезът на комунизма.

Християндемокрацията, която преди войната често притежавала религиозно и клерикално звучене, сега направила нов старт, свободен от религиозното покровителство, и често била в ръцете на бивши левоцентристки католици. Тя имала “ляво крило”, свързано с католическите профсъюзи, и “дясно крило”, което не било свързано с тях; партийните посредници се намирали по средата. Democrazia Cristiana (DC) в Италия, оглавявана най-напред от Де Гаспери, била дълбоко раздирана от фракционни борби, но постепенно успяла да образува национална върхушка. Mouvement Républicain Populaire (MRP) във Франция била създадена през 1944 г. под ръководството на Жорж Бидо и братята Шуман, но страдала от съперничеството си с основното голистко движение Rassemblement du Peuple Français (RPF). CDU на доктор Адена-yep в Западна Германия бавно се оформила като главна политическа сила. Той бил старомоден консерватор, влюбен в мотото “Никакви експерименти”. Но партньорството с Лудвиг Ерхард, привърженик на социалната пазарна икономика, било печеливша комбинация. По изключение холандската Католическа народна партия останала религиозна групировка. По изключение Великобритания изобщо не притежавала християндемократическа традиция.

Европейският социализъм бил особено податлив на фрагментиране и често страдал от конкуренцията с комунистите. Следвоенната социалдемокрация се разделила с предвоенното ударение, което поставяла върху класовата борба, и вместо това наблегнала на човешките права и социалната справедливост в рамките на капиталистическата система. Италианските социалисти под ръководството на Пиетро Нени маневрирали по средата между DC и силните комунисти. Във франция PSF на Ги Моле се отдалечила от предвоенния си догматизъм, но не се радвала на голям успех до епохата на франсоа Митеран през 70-те и 80-те години. В Западна Германия SPD, чиято Годесбергска програма от 1959 г. скъсала с пролетарските й традиции, също останала в опозиция до края на 60-те години. Британската Лейбъристка партия с нейната “широка програма” от много разноцветни тенденции отново представлявала изключение.

Западноевропейските комунистически партии, в началото изтъкнати, бързо залезли след 1948 г. Те обикновено получавали инструкции и финансова подкрепа от Москва. Имали силно интелектуално крило, което не подхождало на пролетарската основа и което постепенно се отделило, след като били разкрити огромните престъпления на Сталин. Те останали силни единствено в Италия и франция, където редовно получавали по 20-25% от гласовете, формирайки солиден блок, който сплотявал срещу тях всички останали партии. В Италия играели ефективна роля в местното управление, администрирайки успешно буржоазни градове като Болоня. Във франция постепенно постигнали кратък момент на “съжителстване” със социалистите през 1980-1 г., преди да западнат завинаги.

1076