Европа.История

LUMEN

света на миналото и настоящето. И двамата наблягали върху ролята на историческата перспектива. И двамата “схващали… че задачата за синтезиране на толкова разнороден материал в последователна картина изисква дарби, много по-различни от онези, които се изискват за рационалните методи на изследване… преди всичко дарбата… на творческото въображение.”16

Й. Г. Хаман (1730-88), който прекарал живота си в Кьонигсберг и Рига, често бива отхвърлян като съмнителен, лековат философ, пишещ глупава, несвързана (и неп-реведена) немска проза в пръснати, незначителни памфлети. Но неговата критика на Просвещението, която развива ирационапната линия на Хюм, била добре известна на съвременниците му и се оценява високо от специалистите. Дори се твърди, че Хаман “запалил фитила, който подпалил великия романтически бунт”:

Хаман говори за онези, които чуват крясъка на жабата под браната, дори когато може би е правилно да ореш върху нея; и така, ако хората не чуват този крясък, ако жабата е отписана, защото е “осъдена от историята”… тогава подобни победи ще им изядат главите17.

Разбира се, идеите не проникват моментално на културната сцена. Няколко фигури, които вече били активни и зрели през 70-те и 80-те години на XVIII век, не упражнили никакво голямо влияние още доста дълго. Това е особено вярно за Кант и Хердер. (Виж Глава IX.)

Обаче много коментатори настояват за включването на Русо в тази компания, тъй като той често се възприема по-скоро като първия романтик, отколкото като последния от philosophes. (Няма основателна причина, поради която да не може да бъде и двете.) Възгледите на Русо за природата като нещо добро определено противоречат на повечето негови съвременници, които я възприемали с враждебност като нещо, което трябва да бъде опитомено и коригирано. Апелът на Русо към sensibilité, култът към чувствата, сложил началото на друга промяна в европейските нрави:

Имайки вкусовете на скитник, той намери ограниченията на парижкото общество за отегчителни. От него романтиците научиха презрението към оковите на условността - първо в дрехите и обноските… и накрая в цялата сфера на традиционния морал18.

Любовта на Русо към неговите родни Алпи сложила началото на промяна в отношенията към околната среда, които до тогава най-общо били отбягвани с ужас. Култът на Русо към обикновените хора, макар и придружен от искрена преданост към демокрацията, понякога се възприема като един от корените на тоталитаризма.

Дискусиите за предромантизма обикновено се съсредоточават около литературните теми, свързани с школата Sturm und Drang - наречена така на пиесата на Ф. М. Клингер със същото име, поставена през 1777 г. - и с Теорията на символите. Сред тази “Буря и натиск” от 70-те години на XVIII век Германия останала пасивна дълго време, отстоявала себе си срещу френския рационализъм, а европейската култура преминавала в нова епоха. Главният удар бил нанесен от първия роман на Гьоте “Страданията на младия Вертвр” (1774), чийто герой, потиснат юноша, се самоубива. Пишейки книгата, Гьоте казал, че е решил “да се предаде на своето вътрешно аз”. Това било много некласическо решение.

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

627

Но никой не оказал по-голямо въздействие от швейцарския учител от Кингуси, на име Джеймз Вакферсън (1736-96), който осъществил една от най-големите литературни фалшификации на всички времена. Той представил своите “Фрагменти от древната поезия” ( 1760), “фингал”( 1761) и “Темора” (1763) като преведени творби на легендарния келтски бард Осиан. Както разбрал доктор Джонсън, те изобщо не били нещо такова. Но тяхната меланхолична декламация на планинския фолклор била много популярна не по-малко в Германия, където Хердер бил водещ почитател. Говори се, че един италиански превод бил любимото четиво на Наполеон.

Класическите условности били подложени на атака и в изкуството. През 1771 г., на лятната изложба на Кралската академия в Лондон, придворният художник Бенджамин Уест (1738-1820) изложил картина, изобразяваща “Смъртта на генерал Уулф”, който бил убит в Квебек дванадесет години преди това. За да скандализира зрителите, сцената била нарисувана със съвременни дрехи. Умиращият генерал бил изобразен в своята униформена червена военна куртка. Джошуа Рейнълдс, главен художник по онова време, дръпнал Уест настрани и му изнесъл лекция за условността на облеклото във всички исторически и моралистични сцени, която изисквала героите да бъдат облечени в тогите и лавровите венци от Античността. Картините, които не се подчинявали на условността, щели да бъдат лишени от безвременната, неутрална обстановка, която единствена можела да осигури предаването на тяхното послание. Но от това нямало никаква полза: реализмът се появил. Въпрос на предположение е дали романтизмът се е появил заедно с него, или не9.

френското превъзходство в Европа продължило повече от 200 години. То започнало с личното управление на младия Луи XIV през 1661 г. и продължило до падането на Наполеон през 1815 г. Действително въпреки поражението й през Наполеоновите войни Франция определено не била изместена като единствената най-силна държава на Континентална Европа до подчинението й пред Германия на Бисмарк през 1871 г. През по-голямата част от това време Париж бил безспорната столица на европейската политика, култура и мода. [cravate]

Продължителното превъзходство на франция може да се обясни отчасти с естествените предимства на голямата й територия и население и със систематичното подхранване на нейните икономически и военни ресурси. То отчасти трябва да се обясни с безредиците в главните й съперници: със западането на Испания, с разрухата в Германия, с разделението на Италия, със заетостта на Австрия с отоманците. Определено било подпомогнато от необикновеното дълголетие на управляващите Бурбонски крале - Луи XIV (упр. 1643-1715), Луи XV (упр. 1715-74) и Луи XVI (упр. 1774-92), -което осигурило фокуса за единство и стабилност. Накрая то било подкопано от нарастващото напрежение във френското общество и с появата на нови сили - особено Великобритания, кралство Прусия и Руската империя, никоя от които дори не съществувала при възкачването на Луи XIV на трона.

Като всички големи политически организми Франция от Ансиенския режим преминала през три различни фази на растеж, зрелост и упадък. Първата динамична фаза съвпаднала с централните десетилетия на Луи XIV в неговия великолепен разцвет, от 1661 г. до края на XVII век. Втората фаза видяла Франция, обградена от коалиции, организирани срещу нея. Тя се простирала от последните години на разочарование

628