Европа.История

CHOUAN

ПРЕЗ по-голямата част от XIX и XX век местната политика на западния регион от департамента Сарте, отвъд Ле Ман, била доминирана от устойчива дясна, антирепубликанска традиция. Тя се откроявала в очевиден контраст с региона на изток, доминиран от също толкова устойчив ляв, антиклерикален и прорепубликан-ски блок, la zone rouge, който през 60-те години на XX век все още гласувал за комунистите. Моделът не може да бъде приписан на социални, земевладелски или религиозни фактори. Според един водещ френски селски историк той може да бъде обяснен с тлеещата травма от бунта на шуаните от 1793-9 г. Това е още по-забележително, тъй като cahiers de doléances от 1789 г. показват, че повечето войнствени протести срещу десятъка и духовенството се зараждали на запад, а не на изток. Поведението на революционната Република очевидно е било толкова екстремистко, че е превърнало своите първоначални привърженици в заклети врагове. Епекторалното поведение в Петата република все още било повлияно от грешките на Първата. “Невъзможно е, написал Ле Роа Ладури, да се обясни настоящето чрез настоящето.”’ Ако това е вярно за един френски департамент, в колко по-голяма степен то може да се приложи към Европа като цяло?

КОНТИНЕНТ В СМУТ

721

якобинските и републикански опоненти. Всеки неуспял опонент можел да бъде осъден като “реакционер”. [rouge]

Насилието е единствената черта на Революцията, която нейните критици винаги намират за най-отвратителна. Управлението на тълпата и линчуването започнало от самото начало на 14 юли 1789 г., когато главите на губернатора на Бастилията Дьо Луней и на другите жертви били пренесени върху пики на парад през Париж. Своеволните атаки срещу хората и срещу имотите на свещениците и аристократите били всеобща практика. Имало безразборни кланета, като това в парижките затвори през септември 1792 г.; имало много убийства, като това на Марат; имало и ужасни избивания за отмъщение, като тези, които били извършени в Марсилия след падането на якобинците. Никое от тези събития не било единствено по рода си. Но два аспекта от революционното насилие нямат прецедент: единият бил абсолютният мащаб на военните жертви, който нараснал заради използването на масови наборни армии; другият бил хладнокръвното царуване на политическия терор, развързан от якобинците. В сферата на масовата психология и двата феномена се свързват с огромната енергия на една паднала духом и банкрутирала нация в двадесетгодишна вакханалия на ентусиазирани завоевания. И двата можели да бъдат избегнати.

Царуването на Терора било започнато от (втория) Комитет за обществено спасение и прокарано като преднамерен политически инструмент. То не било ограничено до унищожаването на активните противници на Революцията. Било предназначено да създаде такъв климат на страх и несигурност, че самата мисъл за противопоставяне да бъде парализирана. Неговите оръжия близнаци могат да се открият, от една страна, в Закона за подозрителните, а от друга - в Революционния трибунал. Първият изисквал всички граждани да донасят против всеки, който може да бъде заподозрян в това, че таи лоши чувства по отношение на властите. Свързан със Закона за максималните цени, който превърнал цялата икономическа сфера в източник на потенциални престъпления, той излагал всяко френско семейство на опасността от внезапна, неоснователна катастрофа. Вторият закон, който рядко прилагал нещо друго освен издадена набързо смъртна присъда, подхранвал гилотината с постоянни доставки на невинни. Общата бройка в Париж стигнала до десетки хиляди. В провинциите законът бил подкрепен с военна сила. Отрезвяваща е мисълта за това, че на всяка жертва на Терора в Париж се падали по десет убити във Вандея.

Но духът на Терора не престава да ни удивява. Той създал благоприятен климат за шпиони, информатори и неограничени подозрения. Произвел сцени на претъпкани двуколки, возещи осъдените по изпълнените с омраза улици, на мъже и жени, изправени пред смъртта, понякога ведри и спокойни, а понякога окаяни и пречупени, на жестоките tricoteuses, изплитани до гилотината, докато отрязаните глави падали в близкия кош. В ужасното бедствие на обстоятелствата той създал огромен репертоар от черен хумор. Дантон, когато го попитали за името и местопребиваването му, отговорил: “Аз съм Дантон, име доста добре известно. Местожителството ми е Le Néant [Изтребване]; но ще живея в Пантеона на Историята.” Демулен, когато го попитали за възрастта му, казал: “Моята възраст е същата като на bon sansculotte Иисус: фатапна възраст за революционери.” Той бил на 38 години. Луи XVI на ешафода започнал недовършената си реч: “Умирам невинен и прощавам на враговете си, започнал той, желая кръвта ми…” Дантон, изпаднал в същото затруднено положение, ка-

46. Европа

722