Европа.История

ORIGO

на парад през Рим, - пресичането на границата между Империята и некартографира-I ните земи отвъд се смятало за стъпка от слънчевата светлина в сянката.

В действителност разграничението между римския и неримския свят не е било I чак толкова абсолютно. Римските армии редовно са се сражавали под ръководство- ■ то на варварски генерали, които използвали варварски помощници, за да отблъснат I варварските врагове на Империята. Страните, съседни на границата, били подложе-1 ни на римско влияние в продължение на векове. Римските търговци и стоки проник-1 вали далеч отвъд имперските граници. Римски монети са изровени из цяла Германия I и Източна Европа. В съкровища и гробове в Хилдешам край Хановер, в Любсов в По-1 мерания, в Трондхайм в Норвегия, в Клайпеда в Литва и дори в Афганистан са откри-1 ти чудесни римски златни, бронзови и сребърни изделия. Важни римски търговски сре-I дища са действали чак в Южна Индия1.

Също толкова трудно е да бъдем прецизни по отношение на темпото на упадъ-Я ка в Римската империя. Три грандиозни исторически процеса, които достигат цент-Я ралния си етап след Константин, вече са били задвижени; и всеки от тях продължава Я много векове. Първият е бил неумолимото движение на запад на варварските наро-I ди от Азия към Европа. Вторият бил нарастващата цепнатина между западната и из-I точната половина в рамките на римския свят. Третият бил стабилният износ на хрис-Я тиянство към езическите народи. Тези три процеса доминирали в един период, който Я по-късно щял да бъде кръстен “Тъмните епохи”. Четвъртият бил възходът на исляма, I експлодирал от далечната Арабия през VII век и установил бързо южните и източните Я си граници, в рамките на които другите можели да си взаимодействат.

За съвременните читатели един основен проблем се крие в традиционните ро-1 маноцентрични и християнофилски възприятия на европейските историци, чийто под-I ход към “Тъмните епохи” силно рефлектира както в тяхното класическо образова-Я ние, така и в техните религиозни вярвания. Разбира се, няма причина, поради която Я някой трябва да застава на мястото на Боеций или на Григорий от Тур и да набляга Я на техните мрачни съждения. Ако някой го направи, усещането за надвисналата съдба Я ще се засили още повече. От друга страна, няма причина, поради която нечии перс-Я пективи трябва да се приемат, изключвайки всички останали. Ако изворите са по-1 изобилни, човек може да наблегне много по-точно върху опита на напредващите вар-I вари, на езичниците или на мюсюлманските войни. И в този случай най-вероятно 1 преобладаващата атмосфера ще бъде на вълнение, очакване и обещания. Според Сал-I виан от Марсилия много римляни с добро потекло и образование потърсили убежи-Я ще сред готите и франките, “търсейки римската хуманност сред варварите, защото Я вече не можели да подкрепят варварската нехуманност сред римляните”2.

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

237

Миграции и заселване

В ранните векове от първото хилядолетие няколко части от Полуострова били обитавани от народите, които по-късно щели да се заселят там за постоянно в добре оформени национални “родини”. Голямата част от населението отвъд римската граница била в движение. Племена и племенни федерации, големи и малки, постоянно търсели подобри земи. От време на време ритъмът на тяхното движение се ускорявал поради гладили поради съпроводеното с насилия пристигане на номадските конници и в този случай, след като в продължение на десетилетия или дори на векове престоявали наедно място, те изведнъж се премествали на друго.

Нередовният ритъм на миграцията зависел от сложната зависимост между климатичните промени, наличието на храна, демографския растеж, местните съперничества и кризите в по-отдалечените райони. За римляните, които наблюдавали обезпокоени на границата, те били напълно непредвидими. Напрежението се натрупвало незабележимо, докато някое непредвидено събитие не счупело ограниченията. Дълги интервали на покой се редували с кратки, силни вълнения. Миграцията винаги зависела от деликатния баланс между силите на инерцията, “натиска” на местните трудности и “привличането” от зелената трева на хоризонта. Основната причина за всяко отделно преместване може би е лежала много далеч, в степите на Централна Азия; а ‘ефектът от преместването” може да се наблюдава ясно. Промените в единия край на веригата от народи можели да причинят вълни по всички брънки от тази верига. Както последният вагон от влаковата композиция, така и последното племе от западния край на веригата можело да бъде изместено от мястото му с огромна сила.

По този начин хуните причинили вълни на запад дълго преди те самите да се появят. Хунската империя била унищожена от китайците около 36/35 г. пр. Хр. След това хунските орди и стадата добитък, от които те живеели, се установили в днешен Туркестан. Техните конни дружини лесно можели да преминават по няколко хиляди мили месечно. На гърбовете на бързите си монголски коне и въоръжени с лъкове и стрели, те можели да навлизат дълбоко в Европа или в Далечния изток и да се връщат в рамките на едно-единствено лято. Като всички истински номади те прилагали огромна двигателна сила върху земеделските или полуномадски народи, с които влизали в контакт. През II век сл. Хр. тяхната база се преместила на север от Каспийско море; през IV век се придвижвала към днешна Украйна. Именно там, през 375 г., те се срещнали с остготите, германски народ, който по изключение се движел в обратната посока. Последвалият сблъсък изтласкал остготите и съседните вестготи в Римската империя. В рамките на петдесет години други от присъединените племена, аланите, се появили в днешна Южна Португалия - на разстояние от почти 3 000 мили. Самите хуни не атакували Империята до 441 г. Скоростта на миграцията, разбира се, била изключително ниска. Дланите, които прекосили Днепър около 375 г. и Рейн през 406 г. и стигнали до Атлантика през 420-те години, се придвижвали средно с по около 5 мили на година. “Внезапното нашествие” на вандалите, които споделили част от пътешествието на аланите (виж по-долу), поддържало средна скорост от 2 км на седмица. Племенните колони, обременени с каруци, добитък и доставки, не можели да се надяват да надминат номадите.

империя

ояюо

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

239

Географските съображения играели централна роля. Главната пречка за свободното движение на народите не била имперската граница, а планините. Всички племена следвали предисторическия маршрут през Евразийските степи, но веднага след това се обърнали на юг по Черноморското крайбрежие, където автоматично тръгвали на север по Европейската равнина. След това имало само два възможни маршрута на юг-през Моравския или през Баварския проход. Поемането по южния маршрут било свързано с ранни военни сблъсъци с имперските сили на Дунав. Минаването по северния маршрут означавало да се следва линията на най-малкото съпротивление, където инерцията щяла да доведе преселниците директно до Рейн. Поради тези причини напрежението по бариерата на Рейн се натрупвало постоянно, докато през III и IV век се образувало истинско задръстване от племена. Преходът през планините към басейна на Дунав бил непрактичен за големи конвои. Но номадите избрали именно него; и тучните поля на Панония - по-кьсно наименована “Унгария” на хуните - оформили тяхната естествена крайна спирка. (Виж стр. 232,296,316.) [CSABA]

Друга пречка представлявали племената, които блокирали пътя напред. Напълно вярно е, че Полуостровът има много открити пространства; гъстотата на населението била много малка, дори и в Империята. Но по-голямата част от тях била пустош. Гъстите гори, песъчливите пусти поля и влажните долини не можели нито да бъдат култивирани, нито да бъдат пресечени лесно; и преселниците трябвало да се състезават за крайните райони с изчистена и обработваема земя. За племената било трудно да се придвижват, без да влязат в контакт и в потенциален конфликт със своите предшественици по пътя. В резултат на това струпването и смесването на племената в някои от най-отбраните части на Европейската равнина било неизбежно. Няма абсолютно никаква причина да предполагаме, че келтите, германците, славяните и другите не са се застъпвали и понякога не са се смесвали. Идеята за изключителни национални родини е модерна фантазия.

Неустановеността на преселническите племенни групирания и хаотичното естество на техните движения не съвпадат с целите на онези, които се опитваха да разберат преселенията в по-късни времена. Хроникьорите и историците бяха изкушени да пишат от гледището на определените, постоянни и самоосъзнати племена, когато не е било задължително съществуването на подобна единица. Далеч не е сигурно например, че англите, саксите и ютите, които се озовават в Англия, са били чак толкова отчетливо разделени, както ги описва Преподобният Бийд. (Виж по-долу.) Но след като веднъж се заселили, всички народи били склонни да си присвоят уникално родословие. Освен това всички са пострадали от вниманието на историците-национа-листи в наши дни, които не мислят за нищо друго освен за това, как да проектират модерните идентичности назад в предисторията. При отсъствието на алтернативи е трудно да се разбере как могат да се опишат преселенията освен от гледището на традиционните племена. Но е необходима и някаква представа за затрудненията.

Като например постановката за масивния исторически процес още от създаването на Империята, който е бил наричан “Варварските нашествия” и който от тесногръдата гледна точка на Западна Европа често е бил редуциран до “Германските нашествия”. За германците той е известен като Völkerwanderung, “Странстването на народите” - уместен термин, който може да бъде приложен както към германските, така и към негерманските си участници. Всъщност той поглъща по-голямата част от

240