Европа.История

ORIGO

ва се получават и някои важни взаимни влияния. В Крит се появява уникалният “съставен венециано-византийски стил”. Подобна смесица от католическа и православна образни системи може да се наблюдава и в украинското униатско изкуство4, [grecoi

Въпреки Църковната схизма (виж стр. 328-32) православните икони продължават да бъдат ценени високо на Запад. Всичките прочути “Черни мадони” от католическа Европа са извлечени от византийски източници, imadonnai Същото се отнася и за “Святото лице” от Лаон в Пикардия, друга необикновена черна икона, този път на Христос. Напомнящо силно за “Саванът от Торино”, Sainte-Face се класифицира като mandylion, тоест неръкотворен образ. Макар и нарисуван върху борови дъски, върху него е изписан неуместен славянски надпис - OBRAS’ GOSPODEN NAUBRUS’ (Божият образ върху плат), вероятно със сръбски произход. Може да е копие на Светия саван, изложен някога във Византия. Във всеки случай той е бил дарен на Якоб де Тройс, архидякон на Лаон и бъдещ папа Урбан IV, от “определена група набожни мъже” в сръбския манастир в Бари в Южна Италия. Според оцелялото писмо, датирано от 3 юли 1249 г., архидяконът го изпратил като подарък на своята сестра Сибила, игуменка на Цистерианския манастир в Монтрьол, откъдето той се озовал в катедралата в Лаон5.

Иконите се почитат във всички набожни православни домакинства. Максим Горки си спомня къщата на дядо си и баба си в Нижни Новгород през 70-те години на XIX век:

Когато [баба ми] говореше за Бога, нейното лице си възвръщаше младостта… Аз вземах тежките й плитки и ги увивах около врата си. “Човек не може да види Бога, казваше тя, ако го направи, ще ослепее. Само светците могат да го погледнат право в лицето.” Беше много интересно да я гледам как бърше праха от иконите и чисти филоните… Тя вдигаше чевръсто иконата, усмихваше й се и казваше с дълбоко чувство: “Какво красиво лице!” После се прекръстваше и целуваше иконата6.

които разкъсали връзката между патриарсите в Константинопол и Рим и които прогонили латинската църква, оставяйки я в ръцете на франките.

В същата тази епоха българите се издигнали до положение на велика сила на Балканите. Праотецът на техните ханове, Кубрат, бил съюзник на Ираклий; а по-къс-но те се заселили на Черноморския бряг на юг от Дунав. През 717-18 г. българите помогнали на Империята да отблъсне арабската обсада. Завоювали местните седем славянски племена само за да приемат езика и обичаите на завоюваните. През IX век войнственият Крум обявил война на Империята и на християнството. Именно той убил император Никифор през 811 г. и празнувал победата си, като пил вино от императорския череп. Той принудил Византия да изгради “Великата ограда” - нови римски limes. Неговият наследник, Борис, макар и покръстен в Константинопол, балансирал лоялността си между Гръцката и Римската църква. (Виж Приложение III, стр. 1251.)

Византийската цивилизация, както е установена през IX век, притежава няколко неподражаеми черти, които я отделят от съвременните й държави на запад и от по-ран-

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

269

ната Римска империя. Държавата и църквата били споени в едно неделимо цяло. Императорът, autokrator, и патриархът се възприемали като светския и духовния стълб на божествената власт. Империята защитавала православната църква, а църквата сла-вословела императора. Този “цезаропапизъм” нямал съответствие на запад, където светското управление и папската власт никога не са били съединявани, [taxis]

Имперският съд бил центърът на обширна централизирана администрация, ръководена от армия бюрократи. Ираклий си присвоил персийската титла Basileus и деспотичната природа на държавната машина била очевидна по нейните ориенталски церемонии. “Византия” се превърнала в нарицателно за пълно раболепие, секретност и интриги. Обвивката на някои от старите римски институции останала, но била напълно подчинена. Сенатът бил събрание от чиновници, организирани по строга таблица на ранговете. Главните държавни министри под ръководството на eparchos (префект), symponus (канцлер) и logothete (главен съдия) били уравновесявани с висшите съдебни чиновници, всичките евнуси, под ръководството на Paracomoenus (управляващ императорския двор). Като кастрирал висшите придворни, императорът се защитавал умело от възможността в двореца да се появи наследствена сила, както често ставало на запад. Военната отбрана била поделена между централния имперски резерв и гвардията от чуждестранни наемници, ръководени от domestikos, и система от themes, или “военни региони”, всеки командван от своя strategos.

Византия обаче била предимно морска сила. Нейният флот от 300 биреми*, въоръжени с тарани и “гръцки огън”, можел да устои сам срещу всички нашественици. Въпреки голямата битка с арабите край феникс в Лиция през 655 г. византийската морска мощ продължила да доминира в Егейско и Черно море.

Византийската държава практикувала непрестанен патернализъм в обществените и икономическите дела. Търговията била контролирана от държавни чиновници, които събирали 10-процентен данък от целия внос и износ. Държавните наредби управлявали всички аспекти на еснафския и индустриалния живот. Държавните фабрики като дупасеит, женските копринени работилници, гарантирали пълна заетост в рамките на фабриката. Имперските златни монети -1 nomisma = 12 milliaressia = 144 pirates-представлявали основната международна валута на изток. По Черноморското крайбрежие имало такова изобилие от държавни фабрики за преработка на риба, че работниците в Константинопол редовно се хранели с хайвер.

Под своята мантия на гръцката култура Византия подслонила една многонационална общност от най-разнообразен етнически произход. Императорските невести можели да бъдат хазарки, франки или рускини. Населението било гръко-славянско на Балканите, постелинистическо в арменските и азиатските провинции. С изключение на крепостните села в провинцията византийското общество било високообразовано и изтънчено. Преобладавала молитвената литература. Но Digenis Akritas от X век се описва като “най-великолепната chanson de .писана някога”, а византийските историци от Прокопий до Анна Комнина (1083-1154), като “най-изящната школа… между Древен Рим и модерна Европа”. Византийското изкуство и архитектура развили аб-

* Двуредни галери - Б. пр.

270