Европа.История

NORGE

В края на Наполеоновите войни, когато Дания недвусмислено подкрепила губещата страна, норвежките водачи се освободили от 400-годишното датско управление. На 17 май 1814 г. в Айсволд, край Кристияния, било свикано събрание, което обявило Норвегия за суверенна, конституционна монархия. Конституцията до голяма степен била по модела на испанската (1812). Датският губернатор на страната, принц Кристиян Фредерик, единодушно бил провъзгласен за първия норвежки крал след 1389 г.

Събранието в Айсволд обаче не си разчистило сметките нито с Швеция, нито с краля на Дания. След загубата на Финландия през 1809 г. шведите се опитвали да завладеят Норвегия като компенсация; а датският крал отстъпил едностранно пред техните претенции. Нещо повече, шведската армия, под ръководството на наследника на трона Бернадот, вече била тръгнала на поход, за да наложи споразумението. След двуседмична война норвежците били задължени да приемат сделка, според която можели да запазят своята конституция и своя отделен Storthing, или парламент, но не и своя крал, в рамките на една обединена шведско-норвежка държава. Това споразумение било подпечатано с Акта за Обединението и потвърдено от Виенския конгрес.

След това норвежкото национално движение било насочено в културната сфера срещу датското господство, а в политическата сфера - срещу обединението с Швеция. Никакъв натиск не можел да убеди норвежците да изоставят своята конституция; и деветдесетте години на караници за външната политика, за националните флагове и преди всичко за пълномощията на шведския крал провалили съюза. В един момент целият норвежки кабинет бил обвинен от конституционния съд на страната, а премиерът бил глобен за превишаване на правата си. Накрая шведското правителство се примирило с втората декларация за независимост на Норвегия. Датският принц Карл единодушно бил избран за крал и влязъл в своята столица на 25 ноември 1905 г. Кралят взел името Хаакон VI, а столицата възвърнала старото си име - Осло. С известно забавяне волята на събранието от Айсволд най-накрая надделяла1.

ване на Бесарабия предизвикали негодувание, което послужило за подхранване на националните чувства, [воивоишд]

Руската империя при Александър I (упр. 1801-25), внук на Екатерина Велика, изживяла една от най-либералните епохи в своята история. Бащата на Александър, Павел I (упр. 1796-1801), бил на границата на лудостта; вътрешната му политика била задвижвана от злобни капризи като повторното въвеждане на телесното наказание за благородниците и държавните служители, а външната му политика - от личните полети на фантазията му. Той напуснал Втората коалиция през 1799 г. заради желанието си да притежава Малтийския орден; а през 1801 г. скъсал отношенията си с Великобритания без никаква разумна причина. След това Александър затънал в продължително противопоставяне с Наполеон. Напътстван от приятеля си от детинство и главен министър княз Адам Чарториски (1770-1861), полски аристократ, някога взет за заложник от Екатерина, той проявил сериозен и смислен интерес към политическите и социалните проблеми на своето време. Имал обширни идеи за реконструкция на

750