Европа.История

HELLAS

щастие. Култът към Зевс, който бил съсредоточен в Олимпия, домакин на Олимпийс- ] ките игри, бил универсален, както и комбинацията от благочестие и състезателен дух. Широко разпространеният култ към Аполон, бога на светлината, бил съсредоточен в родното му място, на остров Делос и в Делфи. Мистериите на Деметра, богиня на Зе-s мята, и още по-възторжените Мистерии на Дионисий, бог на виното, се развили, про-излизайки от древните ритуали за плодородие. Култът към Орфей, певеца, който прес- ! ледвал мъртвата си любов Евридика през подземния свят, довел до вярата в живота и в пречистването на душите. Орфизмът, който продължил от VII век до римски вре- ] мена, вдъхновил безкрайни поетически коментари от Платон и Виргилий нататък:

Nur wer die Leier schon hob auch unter Schatten, darf das unendliche Lob ahnend erstatten.

Nur wer mit Toten vom Mohn aß, von dem ihren wird nicht den leisesten Ton wieder verlieren.

Mag auch die Spireglung im Teich oft uns verschwimmen:

Wisse das Bild.

Erst in dem Doppelbereich werden die Stimmen ewig und mild.

(Само той, който е издигнал лира даже сред сенките, може да раздава безкрайна ела-I ва. Само той, който от техния мак заедно с Мъртвите няма да изгуби даже и най-не- ! уловимата нота. Макар че отражението в езерото често може да се разтваря пред нас - Запомни образа! Само в двойното царство гласовете ще бъдат вечни и нежни8.)

Всички тези култове, както и елинистичните култове към Митра и Изида, все още циркулирали с пълна сила, когато се появило християнството, в периода след 200-ата Олимпиада. (Виж Глава III.) [omphalos]

Гръцката философия, или “любов към мъдростта”, израснала, противопоставяйки се на конвенционалните религиозни становища. Сократ (469-399 г. пр. Хр.), син на зидар, бил осъден в Атина да пие бучиниш заради това, че “въвел странни богове” и “развращавал младежта”. Но методът на Сократ да задава проницателни въпроси, за да провери постулатите, които лежат в основата на знанието, осигурил базата за цялата по-нататьшна рационална мисъл. Той бил използван от Сократ, за да предизвика онова, което той възприемал като повърхностни аргументи на ранните софисти или “мъдреци”. Неговото мото било “Един неизследван живот не си струва да се жи-

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

133

вее”. Според неговия ученик Платон Сократ казал: “Аз знам, че нищо не знам.” Това било отличен старт на епистемологията*.

Платон (около 429-347 г. пр. Хр.) и ученикът му Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) положили основите на повечето от клоновете на умозрителната и естествената философия. Академията, или “Горичката”, на Платон и Лицеят на Аристотел, известен и като Аристотелевска школа, били Оксфорд и Кембридж (или Харвард и Йейл) на древния свят. Имайки предвид тях, авторът е казал: “Наследството от гърците в западната философия е самата западна философия”9. От двамата Платон бил идеалистът, създал първите въображаеми утопии, фундаментални теории за формите и за безсмъртието, въздействаща космогония, всеобхватна критика на познанието и прочут анализ на любовта. Нищо в интелектуалната история не е посилно от метафората на Платон за пещерата, която внушава, че ние можем да възприемаме света само индиректно, виждайки реалността само посредством осветените от огъня нейни сенки върху стената. Противоположно на него, Аристотел бил “практикът на вдъхновения здрав разум”, систематизаторът. Неговите енциклопедични трудове обхващат метафизиката и етиката и стигат до политиката, литературната критика, логиката, физиката, биологията и астрономията.

Гръцката литература, първоначално под формата на епическа поезия, била едно от онези чудеса, които очевидно са се появили на бял свят в завършено, зряло състояние. Омир, който вероятно е живял и писал в средата на VIII век пр. Хр., е използвал една много по-стара устна традиция. Той може да е бил единственият, а може би не, автор на творбите, които му се приписват. Но първият поет в европейската литература почти единодушно се приема и като най-влиятелният. Има малко творби на нивото на “Илиада” и “Одисея” и нито една, която да ги превъзхожда. Езикът на Омир, който специалистите по антична литература наричат “възвишен”, се оказва безкрайно гъвкав и изразителен, [epic]

Писмената литература зависи от грамотността, чиито корени водят назад към вноса на азбуката през VIII век. Изкуството на буквите до голяма степен било насърчавано от градския характер на гръцкия живот, но степента на неговото проникване в различните социални слоеве е предмет на известни противоречия. [Cadmus]

Последователите на Омир - епиците като него от Хезиод (достигнал до разцвета си около 700 г. пр. Хр.) до неизвестния автор на тъй наречените “Омирови химни”; авторите на елегии от Калин до Ефес (достигнал до разцвета си около 690 г. пр. Хр.), до Ксенофонт Колофонски (около 570-480 г. пр. Хр.); лириците от Сафо (род. 612 г. пр. Хр.) до Пиндар (518-438 г. пр. Хр.), от Анакреон (достигнал до разцвета си около 530 г. пр. Хр.) до Симонид Кеоски (556-468 г. пр. Хр.) - привлекли безброй имитатори и преводачи. Теокрит Сиракузки (около 300-260 г. пр. Хр.) писал идилии за нимфи и кози стада, които се превърнали в модел за пасторалната традиция, простираща се от еклогите на Виргилий до “Както ви се харесва”. Но никой не пеел толкова сладко, както “десетата муза” от Лесбос:

* Епистемология (гр.) - episteme + logos cepistanai - да разбираш, да вярваш - науката или теорията за природата, за изворите и границите на познанието - Б. пр.

134