Европа.История

LUMEN

мъчения, докато си спечели правото да извършва богослужение, както и други сектанти, с Акта за толерантността от 1689 г. Главната група сектанти - независими, през-витерианци и баптисти - била организирана в Лондон през 1727 г. Моравската църква се появила отново в Холандия, в Англия и в експерименталната община Хернхут (1722) в Саксония. Нравите на XVIII век, противопоставяйки се на законите отXVIII век, се отнасяли благосклонно към толерантността. Климатът бил подходящ за деисти, сектанти, дори за религиозни шегаджии. “Казват, написал Волтер, че Бог винаги е на страната на големите батальони.” [mason]

Появили се различни религиозни контратечения като реакция на нарастващата инерция на официалната Църква. В Католическия свят куетизмът на Мигел де Мо-линос (около 1640-97) причинил истинско безпокойство*. Неговият основател, който учел, че грехът може да бъде избегнат само в състояние на пълна духовна пасивност, умрял в затвора в Рим; а книгата му “Духовен наръчник” (1675) била осъдена,от йезуитите като еретическа. В лютеранския свят пиетизмът на П. Й. Шпенер (1635-1705) причинил подобни кавги. Неговият основател провъзгласил универсалното свещеничество на вярващите, учредил практиката на молитвените кръгове за четене на Библията; а книгата му “Р/а Desideria” (1675) се превърнала в крайъгълен камък на едно дълготрайно движение. Центърът му бил университетът в Хале.

В Англиканския свят методизмът на Джон Уесли (1703-91) заплашвал да разкъса на части Англиканската църква. Уесли създал духовен метод за своя “Свещен клуб” от оксфордски студенти и посетил Хернхут. Животът му на проповедничество, обикаляне по най-отдалечените части на Британските острови, подпалил ентусиазма на пренебрегнатите маси. Неговото отхвърляне на епископата обаче предизвикало разкол и свикването на първата методистка конференция в Лондон през 1785 г. Брат му Чарлз Уесли (1707-88) бил гениален англикански химнописец, чиито великолепни ритми изразявали добре променящия се тон на времето.

Методизмът пуснал особено силни корени в Уелс, където за него широко се вярва, че е вдъхновил не само религиозното, но и националното възраждане3. Първата уелска методистка асоциация, която се събрала през януари 1743 г., предшествала първото подобно събрание в Англия. Неговата калвинистка теология щяла да води в посока, по-сродна на презвитерианството. В същото време организираните от преподобният Грифит Джоунс, ректор на Ландоврор, пътуващи училища; великолепните уелски химни на Уилям Уилямс (1717-91), “Williams Pant у Celyn”] и възвишената пропо-ведническа традиция, започната от Даниел Роуланд (1713-90) отЛангейто, “Йерусалим на Уелс”, изковали инструментите, които щели да осигурят оцеляването на уелския език и култура в модерните времена. Никой, който е чувал уелското хорово извисяване в пълна хармония до звуците на Llanfair, Cwm Rhondda или Blaenwern, не може да не оцени каква национална гордост и духовен подем изразяват те. Не е нужно да се казва, че hwyl, или пламенността на уелските методисти, била диаметрално противоположна на духа на Просвещението, което дотогава било преобладаващата тенденция във водещите интелектуални кръгове в Европа.

В еврейския свят хашидизмът на Баал Шем Тов (1700-60), Besht от Миеджибож в Подолия, подкопал полските равини по същия начин, по който Уесли подкопавал

* Игра на думи - Quietism (куетизъм, спокойствие); от същия корен - disquiet (безпокойство)

- Б. пр.

А

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

609

англиканските епископи. Hasidim, или “Набожните”, отхвърляли сухия формализъм на синагогите и се отделяли в родови общини, управлявани от наследствени zaddiks, или “свети мъже”. Те били много отдалечени по разстояние и култура от християнския ме-тодизъм, но били близки по дух с него. Придържали се строго към ортодоксалните юдейски закони за обличане и диета, но отново движението било белязано от пламенността на масите, от веселата музика, от възраждането на духовността.

Също толкова забележителна била решителната промяна в европейските социални нрави. Хората реагирали срещу критиките на предишната епоха не толкова чрез промяна на законите, колкото с пренебрегване на нормите за вкус и поведение, които религиозните власти някога били способни да налагат. В остър контраст с калвинисткото и йезуитското пуританство, което все още преобладавало около 1660 г., следващият век станал свидетел както на силния възход на артистичната чувствителност, така и на силния упадък на моралните ограничения. “Епохата на елегантността” вървяла ръка за ръка с епохата на освобождаване от скрупулите. От една страна, висшите класи и техните имитатори били привлечени от изкуството на грациозния живот както никога преди това: луксът и изтънчеността се виждали навсякъде в тяхното облекло, в техните дворци, в техните мебели, в тяхната музика, в техните колекции. В същото време във всички класи се наблюдавало забележително разпускане на социалните и особено на сексуалните нрави. С времето сексуалната волност започнала не само да бъде толерирана, но станала и демонстративна. След дългия интервал по време на Реформацията всички били свободни, ако искали, отново да се отдадат на невъздържаност. За онези, чието здраве и джобове можели да си го позволят, изобилието в обличането, гуляите, лакомничеството и флиртуването било нещо обичайно. Хората се гордеели с перуките и бухналите фусти, с красивите паркове, с рисувания порцелан и с напудрените полови органи. Това бил социалният климат, който несъмнено помогнал за поощряването на религиозното възраждане. Но той също така увеличил предела на интелектуална толерантност, която philosophes на Просвещението можели да използват, [eros]

Просвещението според Кант било периодът на развитие на европейската цивилизация, когато “Човечеството израснало над своята самоналожена незрялост”. По-прос-то може да се каже, че европейците достигнали “епохата на благоразумието”. Метафората е силна, възприемайки средновековния християнски свят като родителя, а европейската светска култура - като растящото дете, заченато през Ренесанса. Детството било обременено от багажа на родителската и религиозната традиция и от семейните скандали. Ключовото постижение дошло с “автономията на разума”, способност човек да мисли и да действа сам. Но детето продължило да притежава много от силните семейни черти.

Може би обаче Просвещението се разбира най-добре чрез съотнасяне към мрака, който този “огън на разума” се опитвал да освети. Мракът бил обезпечен не от религията като такава, която се приемала от philosophes като нещо, което запълвало една основна човешка нужда, а от безмозъчните, ирационални, догматични становища, с които било покрито цялото европейско християнство. Тези становища, включително фанатизмът, нетолерантността, суеверията, монашеството и сляпата привързаност били обобщени в най-пейоративната дума на епохата, “ентусиазъм”. Lumières, как-

610