Европа.История

COMPUTATIO

ПРЕЗ 1494 r. във Венеция била отпечатана и издадена книгата на Лука Пачиоли “Summa de Arithmetica”. Тя съдържала трактата на автора “Particularis de Computis et Scripturis”, “За особеностите на счетоводството и документите”. С тази работа модерната счетоводна професия получила своя пръв учебник.

Пачиоли (1447-1517), иначе известен с религиозното си име Фра Лука ди Борджо Сан Сеполкро, бил францискански монах и виден флорентински пътуващ професор. Най-известният му трактат “De Divina Proportione” (1509) бил илюстриран от Леонардо да Вин-чи. Съвременните автори го нарекли “Баща на счетоводството”1.

“Венецианският метод” за двустранно счетоводство се появил в италианските градове доста време преди Пачиоли да го опише. Той изисквал три книги - паметна книга, журнал и счетоводна книга. В паметната книга се вписвали всички сделки, така както били сключени. Журналът бил извлечен от паметната книга и обобщавал бизнеса от всеки ден в хронологичен ред. Той имал лява колона за дългове in dare и дясна колона за кредити in havere. Счетоводната книга запазвала двойна страница за всяка сметка, дебитите отляво, а кредити отдясно, заедно с индекс на сметките. Съдържала и запис на текущите баланси, обобщение на авоарите на търговеца и списъци на различни категории приходи и разходи. Когато всяка една сметка била закривана, крайната печалба и загуба били вписвани в главната капиталова сметка, където можела да се види чистата стойност на собственика в общия капиталов баланс2.

Методите на системното счетоводство често се смятат за предварително условие за развитието на капитализма. Тяхното разпространение в Европа може да се проследи в публикации, които следват книгата на Пачиоли. Някои от тях са: “Nieuwe instructie ende biwijs de der loofelijcker consten des rekenboecks” на Йан Импин Кристофел (Антверпен, 1543); “Practique brifue pour cyfrer et tenir livres de couple” на Валентин Менер (Антверпен, 1550); “The maner and fourme how to kepe a perfect reconying…” на Джеймз Пийли (Лондон, 1553); “Boeckhouwen op die italienische manière” на Клез Пиетерз (Амстердам, 1576); и “Vorsteliche Bouckhouding…” на Симон Стевин (Лайден, 1607), която била написана за принц Морис от Насау.

Историците често забравят. Даже най-земните професии си имат своя история3. А тези професии все повече и повече ръководят капиталистическия свят, включително и академичния живот.

била приета във всички страни. Латинският християнски свят бил разделен по най-досадния възможен начин.

Откритата злоупотреба с духовната власт неизбежно провокирала силни реакции. Една такава реакция била оттеглянето към мистицизма с неговото ударение върху религиозния екстаз и върху опита за директно общуване с Бога (виж стр. 436-7), Друга такава реакция била нарастването на популярните секти - всичките повече или по-малко неконвенционални в своята теология. Общото помежду им било усещането за предателство от страна на официалната Църква. Такива били РгШсвШ, или фран-цисканските спиритуалисти, които твърдели, че собствеността е нещо противополож-

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

421

но на спасението, бродещите просяци, известни като “Монаси и Монахини”, Братята на Свободния Дух, германските луциферианци, които били пантеисти, мистичните Gottesfreunde, или Приятели на Бога, и лолардите в Англия. Всички те били преследвани жестоко от Инквизицията.

Църковната реформа не можела да бъде обсъждана широко при царящия тогава политически хаос и заради страха от Инквизицията. Тя имала както теологични, така и организационни аспекти. Англичанинът Джон Уиклиф (около 1330-84), някога магистър на колежа Белиъл, негодувал срещу богатството на Църквата, отхвърлял папското върховенство и отричал доктрината за транссубстанцията на Причастието. Той бил изгорен като еретик, но посмъртно. Чехът Ян Хус (около 1372-1415), някога ректор на Университета в Прага, бил силно повлиян от Уиклиф. Той наблягал върху концепцията за предопределението и за Църквата на Избраните. В Бохемия той се превърнал във фокус на чешкото негодувание срещу предимно германската йерархия. Хус, отлъчен от Църквата, апелирал до Общия църковен съвет. Макар че не използвали това име, Уиклиф и Хус били пионерите на протестантството, [magic]

Швейцария, die Schweiz, получава името си от района Швиц на езерото Люцерн, един от трите кантона, които започнали да отстояват отделната си политическа идентичност срещу Германската империя в края на XIII век. През 1291 г. Швиц, Ури и Унтер-валден подписали Вечната лига за самозащита, заклевайки се да си помагат срещу външна намеса. По този начин те искали да се освободят от местните графове, Хабсбургите, които се опитвали да налагат сервилни съдии на свободните хора от долините. През 1315 r., в битката при Моргартен, армията на Хабсбургите била разбита и Лигата се превърнала в ядро за други недоволни райони. Първият от тях бил Люцерн (1331), чието включване създало Vierwaldstaette на “Четирите горски кантона”. След това се включили имперският град Цюрих (1351), Гларус (1351), Цюг (1352) и мощната град-държава Берн (1353). Друго поражение на Хабсбургите, при Семпах през 1386 г., където падналите от конете рицари били насечени на парчета от алебардите на швейцарските войници, затвърдило практическата независимост на кантоните. (Виж Приложение III, стр. 1263.)

В средата на XV век Хабсбургите подпалили гражданска война, подкрепяйки Цюрих срещу неговите съседи. Но една съкрушителна швейцарска победа над Бургундия през 1474-6 г., когато бил издигнат червеният флаг с бял кръст, довела още членове в Лигата - фрибург и Солотурн (1481), Базел и Шафхаузен (1501) и Апенцел (1513). Дотогава Швейцария се простирала от Юра на запад до Тирол на изток. Имало по-широки “подчинени” и “защитени” територии, включително Вауд около Женевското езеро, Вале на Горна Рона, Тичино на юг от езерото Лугано и Граубунден или Гри-сонс, “Сивите лиги” на изток. Имало немски говорещи, френски говорещи, италиански говорещи и говорещи романски. Но освен Споразумението от Стане (1481), което регулирало мрежата от взаимни съюзи, не съществували общи институции. Макар че Империята признала съществуването на Лигата с договора от 1499 г., нямало официална декларация за независимост. Самите швейцарци се доказали като най-добрите войници в Европа и били търсени много като наемници. Швитцерите или Швейцарската гвардия на Ватикана с костюми, създадени от Микеланджело, води началото си от 1516 г.

422