Европа.История

DMSA ET INDMSA

Поради това до края на 1947 г. Желязната завеса на Чърчил се превърнала в реалност. Три събития премахнали всички тлеещи съмнения: създаването на Коминформа, Февруарският преврат в Прага и Берлинската блокада.

На срещата в полския планински курорт Шкларска Поренба през октомври 1947 г. комунистически делегати от СССР, Източна Европа, франция и Италия основали Комунистическото информационно бюро. Неговата цел била да координира стратегиите на братските партии. За външния свят то изглеждало подозрително, нещо като съживяване на Коминтерна, инструмент за подривна дейност, предвестник на нова идеологическа офанзива.

Комунистическият преврат в Прага бил извършен на 25 февруари 1948 г. В продължение на две години чешките комунисти споделяли властта със социалистите; но техните страхове от нарастване на социалистическия вот означавали, че собственото им влияние скоро може да намалее. Тяхното участие в една наистина демократична система означавало също, че не могат да печелят превъзходство чрез манипулация, както това ставало в съседна Полша; и те прибягнали към сила. По улиците се появили въоръжени работници и милиционери. Носели се слухове, че гарнизоните на Червената армия се готвят за действие. Некомунистическите политици били арестувани, а техните партии - разтуряни. Ян Масарик бил изхвърлен през прозореца на своето министерство. Клемент Готвалд, комунистическият шеф, казал: “Беше все едно да режеш масло с остър нож”. Президентът Бенеш, гъвкав както винаги, не се възпротивил. За втори път за десет години най-обещаващата демокрация в Източна Европа била подчинена, без в нейна защита да бъде отправян и един изстрел. Западното обществено мнение се уплашило. Страхувайки се от съветска атака, пет западноевропейски държави образували 50-годишен съюз за икономическо и военно сътрудничество. Брюкселският договор от 17 март 1948 г., подписан от Британия, франция и групата Бенелюкс, бил предшественикът на новите отбранителни подреждания, които се оформяли.

Последният удар бил нанесен в Германия. Германският икономически съвет подготвял новия си план. Основните предложения предвиждали радикална валутна реформа, включваща обмяна на десет стари райхсмарки за една нова дойчемарка и нова централна банка - банката Deutscher Lander (предшественикът на Бундесбанк). Съветският пълномощник, маршал Соколовски, не одобрил това. На 20 март 1948 г. той и неговите адютанти излезли от Съюзническата контролна комисия, за да не се завърнат никога вече. С Големия съюз било свършено.

Сталин достигнал до точката, в която въздържането вече не давало дивиденти. Съветската дипломация не успяла да убеди американците да напуснат Европа и не успяла да предотврати все по-голямото интегриране на западните германски зони. С активна американска подкрепа Западна Европа можела само да повишава силата си. Така че дошло време Руската мечка да изръмжи. Съветската армия не можела да рискува с директно нападение; но можела да демонстрира своята хватка над уязвимия и до голяма степен символичен град Берлин. На 1 април 1948 г. съветските патрули започнали да се намесват в движението в коридора между Берлин и западните зони, но това нямало ефект. На 18 юни били въведени DM и BDL банк. Това, от комунистическа гледна точка, било акт на агресия; на 24-ти съветските войски откъснали напълно Берлин, за да спасят своята зона от нахлуването на дойчемарката. Германската

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1071

столица била под блокада и щяла да остане така цели 15 месеца. Студената война започнала.

Западна Европа, 1945-1985

Следвоенна Западна Европа се дефинира лесно; тя се състои от страните, които не били окупирани от Съветската армия и които не попаднали под комунистически контрол. Тези страни обаче принадлежали към две различни групи. Едната била съставена от неутрални, които останали извън различните военни и икономически съюзи на епохата; другата, по-голямата група, била съставена от онези, които станали членки или на Организацията на Североатлантическия договор (НАТО), или на Европейската икономическа общност (ЕЕО), или и на двете. (Виж Приложение III, стр. 1341.)

Западна Европа се отличава и с факта, че през 1945 г. все още била родна база на световните колониални империи. Действително с изключение на САЩ и Съветския съюз, чийто империализъм не е от традиционния тип, нямало имперски сили, които да не били западноевропейски. Германия била лишена от отвъдморските си колонии през 1919 г. Италия последвала съдбата й през 1946 г. Но Британската, Холандската, френската, Белгийската и Португалската империи до голяма степен били непокътнати. Разпадането им в ранните следвоенни десетилетия представлявало фундаментален елемент от променящата се европейска сцена. Деколонизацията била необходимо предварително условие за появата на една нова Европейска общност от равни, демократични партньори.

По време на и непосредствено след Втората световна война много европейски империалисти се надявали, че ще могат да запазят или да възстановят своите империи. “Не съм станал пръв министър на Негово Величество”, казал Чърчил, за да ръководя ликвидирането на Британската империя.” Но станало точно така.

Имало много причини, поради които, до 1945 г., поддържането на европейските империи станало буквално невъзможно. Първата и най-главната била, че елитите на колониалните народи, много от тях получили образованието с Европа, се научили на национализъм и демокрация от своите господари и сега шумно изисквали своята независимост. Връзките между колониите и метрополиите отслабнали по време на войната. Вече нямало налични ресурси те да бъдат възстановени чрез сила; нито съществувала волята да се увековачава господството на една раса над друга. САЩ, от които Западна Европа зависела сега, решително се противопоставяли на старомодния колониапизъм; същото се отнасяло и до Обединените нации. Империализмът вече не бил нито жизнеспособен, нито уважаван. Главният въпрос бил дали империалистите ще се преклонят пред вятъра на промяната, или ще се опитат да застанат срещу него. Нищо не разкрива подобре бездната между Източна и Западна Европа на този етап. В същото време, когато Съветският съюз се разширявал и консолидирал своята империя над народите от Източна Европа, имперските правителства в Западна Европа отчаяно търсели начини да демонтират своите империи. Поради някаква причина тези два сродни аспекта от европейския империализъм рядко се дискутират под едно и също заглавие.

Процесът на деколонизация бил изключително сложен и много от усложнени-

1072

ОМвА ЕТ МРМЗД

ята произтичали от условията извън Европа. Но всяка империя притежавала свой собствен дух; всяка притежавала разнообразни територии, вариращи от самоуправляващи се доминиони до колонии и територии под опека; и всяка владеела много различни по степен военни сили. С изключение на Британия и Португалия всички имперски сили били победени и окупирани по време на войната и започвали от слаби позиции.

Британската империя, която окупирала площ близо 125 пъти по-голяма от Великобритания, вече била в напреднало състояние на трансформация. Всички “бели доминиони” били напълно независими от 1931 г.; и много други владения на короната били подготвени за самоуправление или за местно администриране. От 250 000 служители в Британската колониална служба през 1945 г. само 66 000 били от Британия. Случаят за проверка била Индия, субконтинент с 400 милиона жители, където кампанията на Ганди за съпротива без насилие привлякла вниманието на целия свят. Следвоенното британско лейбъристко правителство решило да даде на Индия безусловна независимост. На 15 август 1947 г. последният вицекрап приел салюта в Делхи, когато Радж видял британския флаг да се смъква за последен път. Индия, Пакистан, Бирма и Цейлон станали независими държави. Настъпила оргия от междунационални кланета между мюсюлмани и хиндуисти, но нищо не било насочено директно срещу британците.

Няколко от по-малките колонии причинили много по-големи проблеми. През май 1948 г. Британия върнала мандата на Палестина на ООН след години на насилие както от страна на ционистките терористи, така и от страна на арабските бунтовници. В Малая комунистическото въстание продължило от 1948 до 1957 г.; в Кипър войната срещу Еока - от 1950 до 1960 г.; В Кения кампанията Мау-Мау - от 1952 до 1957 г.; в Египет борбата, кулминирала в Суецката криза - от 1952 до 1956; в Южна Родезия (Зимбабве) смутовете за бялото движение - от 1959 до 1980 г. Другаде в Африка шествието на мирни актове на независимост започнало с Гана през 1957 г. и Нигерия през 1960 г. В края на процеса почти всички бивши британски колонии се присъединили към Британската общност, доброволна асоциация, основана първоначално от самоуправляващите се доминиони. Южна Африка напуснала през 1961 г., Пакистан - през 1973 г. Останалите административни функции на Канцеларията на Общността били прехвърлени поетапно на Външното министерство до 1968 г. Преференциалните мита в Общността били премахнати през 1973 г. Разпадането на най-голямата империя на света било завършено в рамките на четвърт век.

Холандската империя, 55 пъти по-голяма от самата Холандия, била разпусната с един удар. Холандските Източни Индии никога не били възстановени резултатно от холандците след японската окупация през 1941-5 г. Република Индонезия била създадена през 1950 г.

Френската империя, 19 пъти по-голяма от франция, издъхнала в мъки. Много жители на колониите притежавали пълно френско гражданство; и няколко северно-африкански департамента с голямо френско население оформяли интегрална част от метрополията франция. Унижени по време на войната, френските правителства се чувствали задължени да наложат своята власт и притежавали достатьчна военна сила, за да платят голяма цена за своето поражение. Тунис и Мароко се отделили сигурно до 1951 г., както и близкоизточните мандати в Сирия и Ливан. Но в Индокитай

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1073

се водила осемгодишна война срещу Виетконг, докато бедствието в Диен Биен Фу през май 1954 г. не принудило Париж да предаде страната на непредпазливия Вашингтон. В Алжир се водила друга жестока осемгодишна война срещу ФНО, която унищожила Четвъртата република и завършила с драматичното признаване на алжирската независимост от генерал Дьо Гол през май 1962 г. Заета с Алжирската война, Франция вече освободила другите си африкански колонии.

Белгийската империя, 78 пъти по-голяма от Белгия, се сгромолила през 1960 г., когато Конго се опитало да последва примера на бившите си френски съседи. Ходът бил доста неподготвен. Оттеглянето на Катанга причинило гражданска война, която отнела живота на хиляди, включително на съветската марионетка Патрис Лумумба и на генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд.

Португалската империя оцеляла най-дълго. Ангола, която била 23 пъти по-голяма от Португалия, се откъснала през 1975 г. заедно с Мозамбик и Гоа.

Всички бивши колонии в Европа с изключение на една били освободени. Юж-носпорадските острови били върнати на Гърция от Италия през 1945 г. Малта получила независимост от британците през 1964 г. Останали само шепа колониални зависими територии, включително Гибралтар, който се изправил срещу заплахата да бъде превзет от испанците, Фолклендските острови (британски), източникът на Англо-ар-жентинската война от 1983 г., и Маркизките острови (френски), мястото за френските ядрени изпитания. Хонконг (британски) трябва да бъде върнат на Китай през 1997 г., а Макао (португалски) - през 1999 г.*

Резултатите от деколонизацията били почти толкова големи за бившите имперски сили, колкото и за бившите колонии. Бившите имперски сили били редуцирани до същото положение като останалите суверенни държави в Европа и поради това евентуалният съюз станал по-малко проблематичен. Те изгубили много традиционни икономически предимства, особено евтините суровини и привлекателните колониални пазари. Но също така се отърсили от бремето да защитават и да администрират далечните си владения. Всяка от тях поддържала силни културни и лични връзки с азиатските и африканските народи, които сега изпращали потоци от доброволни имигранти, които да се присъединят към трудовата сила на “старата страна”. В следимперските десетилетия далеч повече хора от Карибите, Индийския субконтинент и мюсюлмани дошли в Британия и Франция, отколкото преди това. Имперските расови проблеми били внасяни заедно с тях.

Деколонизацията на Запада била наблюдавана от Източна Европа със смесица от изненада и завист. За официалната пропаганда било трудно да възхвалява на-ционалноосвободителните движения в далечните континенти, без да даде някои идеи на собствените си поданици. Обикновените граждани се чудели защо се дава толкова много публичност на арабите, виетнамците и конгоанците. Интелигентните се чудели защо деколонизацията не се приложи и към тях. За това те трябвало да изчакат епохата на Михаил Горбачов. (Виж по-долу.)

След като била формулирана Доктрината Труман, било нужно да се създадат официални институции за координиране на американската намеса в европейската отбрана

* По време на написването на книгата тези събития все още са били предстоящи - 5. пр.

68. Европа

1074