Европа.История

DYNAMO

ция, провокирана от слуховете, че царят планира да изпрати своята полска армия срещу Белгия, довела до избухването на руско-полската война. Царят отхвърлил съвета на правителството във Варшава, послушал консервативния княз Чарториски и отказал всякакъв диалог. И проблемите били оставени на безкомпромисността. В този случай професионалната полска армия имала истински шанс за победа, но постепенно била обходена и победена. През септември 1831 г., когато руснаците щурмували последните позиции край Варшава, те намерили трупа на генерал Совински все още изправен в полето сред мъртви и умиращи. Старият Наполеонов офицер наредил на своите хора да забият дървения му крак “здраво в полската земя”, така че да не се поклони пред тираните. Конституцията на Конгресното кралство била суспендирана. Всички бунтовници били лишени от свобода и имот. Десет хиляди изгнаници стигнали до франция; десетки хиляди били откарани във вериги в Сибир.

Полските активисти през 1848 г. били обезсърчени от фиаското на планираното общо въстание две години по-рано, когато Република Краков решила своята съдба, като не успяла да овладее революционерите. Хиляди благородници били избити из галицийските равнини от селяни, подстрекавани от австрийските власти. Поради това приносът на Полша към “пролетта на другите нации” били едно малко вълнение в Познан, два изблика в Краков и Лемберг и голям контингент от изгнаници, водени от генерал Юзеф Бем, които се сражавали за Унгария.

През януари 1863 г. Конгресното Кралство избухнало още веднъж, разочаровано от противоречията на “Царя Освободител” Александър II. Докато освободил кре: постните от своята империя, Александър не бил подготвен да гарантира конституция на поляците. Две години на демонстрации във Варшава, водени от свещеници, пастори и равини, завършили с формирането на тайно Национапно правителство. Шестнадесет месеца на жестока партизанска война завършили с екзекуциите на непокорните водачи на стените на крепостта. По този повод самото Конгресно кралство било забранено. Осемдесет хиляди поляци извървели ужасния път до Сибир - най-големия от всички политически контингенти в царската история.

През 1905 г. факелът на патриотичното въстание бил издигнат от Полската социалистическа партия. Вълните от стачки и улични битки във Варшава и Лодз надживели дълго избухналия по същото време бунт в Санкт Петербург. Огромен брой новобранци от полските провинции попълнили редовете на руската армия, сражавайки се без голяма убеденост срещу японците в Манджурия.

Упоритите поражения на полския национализъм породили две важни развития на събитията. По-късните поколения патриоти често избират да работят за своята страна, а не да се сражават за нея. Тяхната концепция за “органическа работа” целяла да се укрепят икономическите и културните ресурси и да се обуздаят всички политически искания отвъд местната автономия. Това се превърнало в стандартна стратегия за всички национални движения, чиято военна и дипломатическа подкрепа били недостатъчни. В същото време “интегралният национализъм” се проявил във всяка от националностите по полските земи. Литовският, беларуският, украинският и ционист-кият еврейски национализъм държали твърдо на своите позиции, което парализирало всяка мисъл за обща борба. Полските националисти на Дмовски се борели жестоко с Полското движение за независимост на Пилсудскй. Неговите лозунги, изискващи “Полша за поляците”, разкрили дълбоки антйгермански, антиукраински и антисемитски комплекси.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

835

В Руската империя можели да се видят важни градации в отношенията към надигащата се вълна на национализма. На беларусите и украинците просто не им било позволено да притежават отделна идентичност. Поляците до 1906 г. нямали право на никакво политическо изразяване. Но във Великото княжество Финландия фините се радвали на автономия, от каквато много от техните съседи били лишени. Балтийските германци, предимно лютерани, се радвали на религиозна и културна толерантност, която била отказана на другите обитатели на балтийските провинции. “Затворът на нациите” имал много решетки и много дупки в стената.

Националният въпрос в Австро-Унгария бил особено дълбок. Ausgleich от 1867 г. бил предназначен да смекчи проблемите; на практика той ги направил неразрешими. Нямало никаква възможност немскоезичният елит да наложи своята култура в цяла Австрия, да не говорим за разширението й в цялата дуапистична монархия. В крайна сметка “Австрия беше славянска къща с германска фасада”. На практика трите “господарски раси” - германците, маджарите и гапицийските поляци - били насърчавани да властват над другите. Админстративните структури били толкова съшити с бели конци, че германското малцинство в Бохемия не можело да потиска чехите, маджарите в Унгария не можели да потискат словаците, румънците и хърватите, а поляците в Галиция не можели да потискат рутенците (украинците). И напрежението се покачвало, когато всяка от изключените нации станела жертва на обаянието на национализма. Нещо повече, когато политиката на Хабсбургите била усложнена чрез въвеждането на първия Reichsrat, или “Имперски съвет”, и по-късно, през 1896 г., - на всеобщото избирателно право, трите властващи групи можели да поддържат своето превъзходство само чрез една безкрайна игра на сделки и компромиси. Австрийските германци, които доминирали съда и армията, можели да сдържат буйните маджари само като поддържат интересите на ултраконсервативните полски аристократи от Галиция. В резултат от това поляците останали най-верният Kaisertreu елемент до края. Маджарите вечно били недоволни; германското мнение в Австрия все повече се отдръпвало назад към идеята за Велика Германия; а чехите се чувствали особено притиснати. Франц Йосиф I (упр. 1848-1916), който описвал себе си като “последния монарх от стария стил”, властвал над една наистина мултинационална държава, където имперският химн можел да се пее на всеки един от седемнадесетте официални езика, включително на идиш. Той бил популярен именно заради своята политическа неподвижност. Под повърхността нелекуваните рани започвали да гноясват. Както един министър-председател бил готов да признае: “Моята политика е да поддържам всички националности в Монархията в балансирано състояние на добре регулирано недоволство“38. [GENES]

Европа била пълна с национални движения, които не фигурират в учебниците. Много от по-малките общности нарочно се ограничавали до културни задачи. В Прованс фредерик Мистрал (1830-1914) успял да организира съживяването на прован-салския език и култура и все пак да бъде избран във френската академия. В Уелс обичаят на ежегодния Eisteddfod, или среща на бардовете, бил съживен през 1819 г. след векове на временно отменяне. Псевдодруидските церемонии, започнали в Лан-голен през 1858 г., се превърнали в съществена характеристика от една цяла серия подобни инициативи. В Германия славяните полабци, сорби и кашуби възродили своите древни славянски култури. Полабците оцелели в малък анклав около Люхов край

836