Европа.История

MAUVE

НЯКЪДЕ през 1856 г. един 18-годишен студент започнал да експериментира в задната стаичка на своя дом в гористото лондонско предградие Хароу. Момчето, по-късно сър Уилям Хенри Перкин (1838—1907), се опитвало да създаде синтетична форма на лекарството против малария, хинина. Вместо това, чрез окисляване на анилиновия сулфат с калиев бихромат той попаднал на нов окис. Когато го изсушил и го отделил в алкохол, видял прекрасен цвят, какъвто никой преди не бил виждал. Това била първата в света синтетична боя. Нарекъл я “тирианско мораво”. Френските химици по-късно я нарекли mauveine, или “бледоморава”, на името на цветето слез, или mauve’:

Две години по-късно, когато Перкин вече въвел промишлено производство на своята боя, друг младеж от Кралския колеж по химия, Йохан Питър Грайс, анализирал реакцията, която можела да обясни тези изумителни резултати. Той установил, че първичните ароматни амини, като анилина, когато се третират със смес от солна киселина и натриев нитрит, ще дадат диазосъединения. Те на свой ред реагират с феноловите съединения илис ароматните амини, за да дадат силно оцветени продукти, известни като азобагрила. Анилинът например, когато се третира със смес от солна киселина и натриев нитрит, дава бен-зоиден хлорид2. Ключовата черта на тази “диазо-реакция”, както и на другите багрила, лежи в присъствието на молекулата на тъй наречените “хромофори”, тоест на групи атоми, които абсорбират светлината при много специфична дължина на вълната и дават краен продукт с уникален цвят.

Бледоморавото повело хорото и скоро го последвали много други изкуствени цветове: фуксинът и виолет империал (1860), блю де Лион (1862), анилиново жълтото и анилиново черното (1863), гергинено червеното, Перкиновото зелено и Манчестърското или Бис-марково кафявото (1864), ализариново червеното (1871) и лондонското оранжево (1875). Когато Британската пощенска служба избрала бледоморавото за оцветяване на прочутите мар-ки от 1881 г. “Id. lilac”, то вече излизало от мода. Но естетиката на цвета никога вече нямало да бъде същата.

Защото цветът представлява едно от фундаменталните свойства на материята и следователно на човешките реакции към околната среда. В Европа жълтото традиционно се свързва със страхливостта, червеното — с гнева, черното — с угнетеността. Предполага се, че зеленото и кафявото успокояват, а синьото и червеното стимулират. Смята се, че севе-роевропейците предпочитат пастелните, смекчени тонове; средиземноморските народи се опиват от ярките, първични цветове.

Нашествието в ежедневния живот на неограниченото цветово многообразие несъм-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

781

нено е отприщило силите на една дълбока промяна. Коренът на броша, Rubia tinctorum, бил стандартният източник за червените бои. Хиляди тонове от това растение трябвало да бъдат транспортирани до всеки текстилен град. Индигото, което римляните добивали от морските животни заради тяхното “имперско мораво”, било главният източник за сините цветове; а тропическото дърво Chlorophora tinctoria, или annatto — за жълтите. Някои нюанси и цветове, особено зеленото, можели да се постигнат само чрез двойно боядисване. Полу-изкуственото червено, наречено murexide, било произвеждано във Франция около 1850 г. чрез третиране на птичите изпражнения с азотна киселина.

След бледоморавото обаче предлагането на ослепителни цветове не познавало граници. До края на XX век броят на синтетични бои, които се произвеждали с търговска цел из цяла Европа, нараснал до 40003. Ярки постери, крещящи дрехи и очарователни тапети — да не споменаваме за “техноцветните” филми, цветните фотографии и цветната телевизия — възхищават или отвращават постиндустриалната епоха по начини, които хората от предин-дустриалната не можели дори да си представят.

Първоначалното водещо място на Англия скоро преминало към Германия, където Фридрих Байер (1825-80) основал първата си анилинова багрилна фабрика в един склад във Вюпертал-Бармен през 1863 г. 4 Байер, BASF (Badische Anilin und Soda Fabrik) и Хьо-ехст бързо превърнали Германия в световна столица на химикалите. До 1890 г. германската химическа индустрия била двадесет пъти по-голяма от британската5. Конгломератът I. G. Farben, като британския ICI, бил създаден след Първата световна война6.

Синтетичните бои скоро въвели учените в области, непознати на ранните майстори на боите. Чрез производството на множество категории синтетични и полусинтетични материали, които били изобретени след това, модерната химия разбила схващането, че само Природата или Бог могат да проектират вътрешната структура на материята. Синтетичните бои предшествали първия полусинтетичен материал — Parkseine, или Celluloid (1862), и полуизкуствената тъкан — viscose (1891). Те предвещали изобретението на синтетични лекарства като phenacetin (1888), aspirin (1899), salvarsan (1910), acriflavine (1916) и heroin; изолирането на хормоните като insulin (1921) или thyroxin (1926), които по-късно били синтезирани; и производството на chloramphenicol (1950), първия синтетичен антибиотик.

Химията се превърнала освен в наука и в изкуство. Нейните творения, които започнали да се размножават широко след Bakelite на Бийкланд (1907), amino-plastics на Рашиг (1909) и polyvinyl chloride, или PVC, на Остромисленски (1912), се превърнали в основен компонент от материалния живот. Но от деня през 1864 г., когато императрица Иожени от Франция носила рокля във фенилметаново зелено, синтетичните продукти показали, че имат и естетически, освен практически, качества.

те структури. Съвсем определено, убеждението, че модерният живот разрушава стабилността на семейството, е мотивирало Фредерик Ле Плей (1806-82), пионера на семейната история и създателя на концепцията за la famille souche, или “родовото семейство”7.

Положението на жените било преобразено радикално. Традиционният селски живот осигурявал на жените равна подялба на общия труд, а наличието на разширеното семейство облекчавало трудностите на бременността и майчинството. Модерният градски живот превърнал мъжа в главен “печалбар” и оставил жената или като

782