Европа.История

LUMEN

Поради това Славната революция от 1688-9 г. не била особено славна, нито особено революционна. Тя започнала, за да спаси политическия и религиозен естаб-лишмънт от радикалните предложения на Джеймз; и се осъществила чрез единственото успешно нахлуване в Англия след 1066 г. Но тя щяла да се развие като мощен мит за следващите поколения. Революцията положила корените на конституционната доктрина, която щяла да стане известна като “Английската идеология” и която постулира абсолютния суверенитет на парламента. Доктрината поддържа тезата, че “абсолютната деспотична власт”, както я формулирал юристът Блекстоун, била прехвърлена от монарха към избрания парламент. Поне на теория тя дава на парламента властта да управлява с целия арогантен авторитаризъм, на който преди се наслаждавали английските крале. В това се различава фундаментално от доктрината за суверенитет на народа, която щели да приемат повечето европейски страни по примера или на САЩ, или на революционна франция и която оперира чрез формално конституционно управление на всички клонове от държавата. Тя неизбежно се превърнала във флагмански кораб не само за протестантите, но и за английското превъзходство в рамките на Великобритания, тъй като английските парламентаристи винаги можели да си осигурят мнозинство над неанглийските членове. Било й съдено да оцелее след всички промени през следващите векове; 300 години по-късно тя все още представлявала една от основните пречки за влизането на Британия в обединената Европейска общност*5.

Династичните усложнения довели до несигурен краен изход в продължение на 25 години. От 1701 г. Луи XIV признал формално претенциите на Джеймз Едуард Стю-арт, “Старият претендент”, или “Джеймз III” (1688-1766), докато смъртта на Мери (1694), на Вилхелм III (1702) и на всичките 17 деца на кралица Анна (упр. 1702-14) оставила протестантските Стюарти без наследник. В средата на Войната за Испанското наследство никой не желаел да му напомнят до каква беда може да доведе липсата на наследник; и Актът за обединението (1707) между Англия и Шотландия до голяма степен бил сключен в резултат от общите страхове в Лондон и Единбург от разпространение на династическата бъркотия. Като цена за своето разпускане шотландският парламент успял да накара англичаните да приемат свободната търговия между двете страни, да вземе английски пари за уреждане на огромните шотландски дългове, да получи английското съгласие за самостоятелно съществуване на шотландските закони и на Презвитарианската Кирк и неписаното обещание за английски въоръжени сили срещу бунтовните планинци (виж Приложение III, стр. 1291).

След това “Обединеното кралство Великобритания” щяло да бъде управлявано от обединен парламент в Уестминстър; а новата “британска” националност щяла да бъде наложена на по-старите нации от островите. Модерната британска идентичност произлиза от това време. Английските традиции щели да бъдат почитани. Спомените за отделната история на Шотландия щели да бъдат заличени. Британия навлязла в епохата на своята най-голяма настоятелност, освободена от островни разделения. Изборът на Хановерците като наследници на Стюартите, макар и оспорван горещо, бил прокаран. След това монархията, която не била нито английска, нито шотландска, се превърнала в стълб на британското26, [gotha] [mason]

Якобитската кауза, която упорствала през по-голямата част от XVIII век, обхванала всичко онова, което било загубено в събитията от 1688-1714 г. Освен личната

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

645

съдба на Стария претендент и на неговия син Чарлз Едуард Стюарт, известен като Младия претендент, Хубавият принц Чарли и Чарлз III (1720-88), тя обединила всички наранени чувства, свързани с разбития ред. Тя оплаквала смъртта на старите монархии, на английския католицизъм и на неговите европейски връзки, на правата на шотландците и на ирландците да контролират своите собствени съдбини. В Англия събудила съчувствието на много висши тори и на всички, които оплаквали бежанците и изгнаниците. Вдъхновила две големи въстания - “Петнадесетте” (1715), което видяло якобитските армии да маршируват далеч на юг, чак до Ланкашиър, и “Четиридесет и петте” (1745), което ги видяло в Дерби.

Това по-късно събитие вдъхновило решителната кампания за унищожаване на цивилизацията на шотландските планинци. След ужасното бедствие от Кулоден Муур на 16 април 1746 г., когато последната голяма атака на клановете била удавена в кръв от залповете на английските и шотландските войници от низините, облечени в червени мундири, животът на клановете бил потиснат завинаги. Техният келтски език бил обявен извън закона, местното им облекло било забранено, организациите им - разпуснати, водачите им - заточени. Ужасните изселвания, които позволили на лоялните земевладелци да прогонят обитателите в полза на овцете, оставили повече келти в Северна Америка, отколкото в Шотландия. Те дали на планинците онзи натрапчив зареян поглед, от който нищо неподозиращите туристи се възхищават и досега.

[PHIUBEG]

Комбинирани с движението за загражденията, което прогонвало дребните земевладелци от земята в Англия в продължение на повече от два века, изселванията завършили процеса на прочистване, който щял да даде на британското общество една от трайните му характеристики. Тези прочиствания лишили Великобритания от селяните, които оформяли гръбнака на повечето други нации в Европа. Те отнели социалната солидарност, примитивната демокрация и онзи вид национално съзнание, което израства естествено от базираната върху селяните общност. Те означавали, че чувството за британска националност можело да бъде проектирано само надолу от държавните институции, особено от Короната и Империята, и не можело да израства нагоре, от традиционната привързаност на селското семейство към земята. От тогава нататък земята била собственост предимно на една малка класа на фермери и земевладелци. Британското общество било разделено на имотно лоялистко малцинство и безимотно мнозинство, което щяло да занесе полузабравените недоволства от своето лишаване от наследство в самите недра на британската класова система.

На Британските острови Ирландия била отделена страна. Макар че съдбата й не може да се сравнява с ограбването на шотландските планинци, нейното наследство от конфликта било дълбоко и болезнено. И протестантите, и католиците изстрадали отвратителното преследване по време на религиозните войни. След 1691 г. протестантското превъзходство било подкрепено с драконовски наказателни закони, които отказвали правото на католиците на държавни постове, на имоти, на образование и на смесени бракове. Ирландия била изключена от Обединението от 1707 г. Тя запазила своя парламент, но все още била подчинена на стария Закон Пойнинг, който давал автоматичен контрол над законодателството на кралските министри в Лондон. За разлика от Шотландия, на Ирландия не било позволено да спечели от свободната търговия с Англия. За разлика от Уелс, тя все още не преживявала никакво

646