Европа.История

EULER

През 1765 г. руският посланик в Берлин бил упълномощен да покани в Санкт Петербург един едноок мъж и да не жали средствата за това. Леонард Ойлер (1707—83) приел при условие, че ще получи директорския пост на Руската императорска академия, голяма заплата от 3000 рубли, пенсия за жена си и назначения на високи постове за четиримата си синове. Неговите условия били приети безпрекословно. Пет години по-късно, когато руската армия унищожила неговата ферма в Шарлотенбург, царят го компенсирал богато. Защото той бил върховният математически гений на своята епоха. По общо съгласие единственият му равностоен съперник в историята на математиката бил К. Ф. Гаус (1777-1855), който се родил в Брунзуик десет години след като Ойлер напуснал Берлин.

Говорело се, че “Ойлер изчислявал както другите хора дишали или орлите летели”. Син на швейцарски пастор и получил образование в Базел, той притежавал феноменална памет. Можел да рецитира цялата “Енеида” на Виргилий заедно с номерата на стиховете и страниците. За пръв път отишъл в Русия като младеж в компанията на братята Бернули, преди да бъде заловен от “ловците на глави”, агенти на Фридрих Велики. Неговата продукция била изобилна и оригинална. Той написал 886 научни труда и 4000 писма със средно темпо две печатни страници на ден в продължение на повече от пет десетилетия. Руското списание Commentarii Academiae Scientiarum Imperialis Petropolitanae продължило да публикува недовършените му статии четиридесет и пет години след неговата смърт. Той открил много теореми, изобретил изчисляването на синуса, завършил изследването за числовата стойност на pi и постулирал съществуването на абстрактните числа. “Теоремата на Ойлер” демонстрира връзката между експонентните и тригонометрическите функции:

eh = cos х + / sin х

Престижът на Ойлер вкарал Руската академия в главното течение на европейската наука. Блестящата математическа школа в Санкт Петербург го надживяла с много време. Но той говорел неохотно за нея. Когато майката на Фридрих Велики в Потсдам го притиснала да каже нещо по въпроса, той отговорил: “Мадам, в тази страна бесят онези, които говорят.”1 Обаче авторитетът на Ойлер бил толкова голям, че символите, използвани в неговия учебник Introductio in analysis infinitorum (1748), щели да осигурят базата за стандар-тното математическо означаване. Той способствал за насърчаването на математиците да създадат един универсален посредник за комуникация от тип, който европейците никога не развили в ежедневния живот. (Виж Приложение III, стр. 1249.)

излезли на повърхността в Англия в различни съмнителни манифести, особено 06 \Zeniate (Париж, 1624) на лорд Хърбърт от Чербъри (1583-1648) и “Християнство, не мис териозност” (1696) на Дж. Дж. Толанд. Той достигнал своя връх през 30-те години на XVIII век, когато Волтер бил в Англия, но бързо загубил влиянието си след публикува’ нето на “Аналогията на религията” (1736) от епископ Джоузеф Бътлър - за чието трайно влияние кралица Каролина веднъж казала: “Не, мадам, той не е мъртъв, но е погре-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

615

бан.” Деистичните позиции били достигнати във франция в опит да се открие средният път между традиционното християнство и по-екстремните свободни мислители като барон Д’Холбах (1723-89) и Клод Хелвеций (1715-71), който започнал да изразява открито атеистични мнения. Дидро например, пишейки статиите за своята Encyclopédie за “Християнство”, “Вяра” и “Провидение”, заел деистка позиция. Вол-тер, чиито атаки срещу установената религия били непрестанни, въпреки това скочил в защита на съществуването на Бога срещу атаките на Холбаховата Système de la nature (1770). Размишлявайки за нощното небе, той написал: “Човек трябва да е сляп, за да не бъде ослепен от тази гледка; човек трябва да е глупав, за да не разпознае нейния автор; човек трябва да е луд, за да не го боготвори.” “Si Dieu n’existait pas, отбелязал саркастично той, il faudrait l’inventer.”* (Ако Бог не съществуваше, Той трябваше да бъде измислен.)

Борбата на philosophes срещу църковните авторитети и държавата неизбежно създала впечатлението, че католицизмът и абсолютната монархия били обединени в своето сляпо противопоставяне на всичко, свързано с разума и промяната. На Дидро се приписва безмилостният коментар за това, че Спасението ще дойде, когато “последният крал бъде удушен с вътрешностите на последния свещеник”. Той бил на една стъпка от опростената революционна мечта за всеобщата война между прогреса и реакцията. След време католическият публицист Жозеф дьо Местр (1754-1821) възприел същата крайна позиция, но от противоположната гледна точка, твърдейки в своята Considérations sur la France (1796), че бунтът и неблагочестието са синоними.

Рационалната икономическа мисъл стояла високо в списъка с приоритетите на Просвещението. Общата идея за прогреса намерила израз в частната идея за икономически подобрения. На микрониво благородниците били погълнати от развиващата се наука за управление на именията, били убедени, че техните имоти не могат просто да бъдат вкарани в ред, а трябва да бъдат трансформирани в процъфтяващи бизнес инициативи. Мелиорацията на земята по холандски модел променила лицето на няколко нискоразположени региона от мочурищата в Източна Англия до делтата на Висла. Движението за загражденията набирало скорост, особено в Англия, застрашавайки селячеството, но обещаващо големи аграрни единици за комерсиална обработка. Систематичното скотовъдство, подборът на растенията, наторяването на почвата, ротацията на културите и пресушаването, както били практикувани от “фермера Джордж” в Уиндзор през 70-те години на XVIII век или от Томас Коук от Холкъм в Норфълк, били наградени с необикновено подобрени добиви. В онези страни, където преобладавало крепостничеството, някои просветени земевладелци се убедили, че техните крепостни биха работили по-ефикасно, ако бъдат освободени от задълженията им. Примери за доброволно освобождаване могат да се открият от франция до Полша.

На макрониво меркантилизмът на автократичното разнообразие се задържал дълго. Негов велик представител бил Жан-Батист Колбер (1619-83), министър на Луи XIV. Било сложено началото на държавните манифактури. Колониите били заселени, данъците - рационализирани, били построени пристанища, пътища и канали, транспортът бил подобрен. Големият Канал дьо Лангедок (1681) имал своите съответствия из цяла Европа, от канализираната Гуадалкивир в Испания до канал Ескилстуна в Швеция, канал Августов в Литва и големия комплекс Нева-Волга в Русия.

Но се налагало убеждението, че икономическият живот не може да се разши-

616