Европа.История

FEMME

Олимпия де гож (1748-93), дъщеря на касапин от Монтабан, пристигнала в Париж като млада вдовица. Родена като Мари Гож, тя отказала да приеме името на съпруга си и си измислила псевдоним, когато започнала да се стреми към литературна кариера. Пишела пиеси и политически памфлети още от първите дни на Революцията. Разгневена от изключването на жените от Конституционното събрание, тя публикувала Les Droits de la Femme et du Citoyen (1791) като контраудар срещу Правата на човека:

I. Жената е родена свободна и остава равна на мъжа в своите права…

II. Целта на всички политически асоциации е да съхраняват естествените и неотменими права на Жената и Мъжа. Те са: свобода, собственост, безопасност и съпротива на тиранията.

III. Принципът на суверенитет е залегнал в същността на Нацията, която не е нищо друго освен съединение на Жената и Мъжа.

IV. … Упражняването на естествените права на Жената няма други ограничения освен тиранията на Мъжа, която им се противопоставя.

V. Природните закони и разумът забраняват всички действия, вредни за обществото…

VI. Законът трябва да бъде изражение на Общата Воля; всички граждани, от женски и от мъжки пол, трябва да участват в неговото създаване. Всички граждани, бидейки равни в своите очи, трябва да бъдат равно избираеми за всички почести, длъжности и постове… без други разграничения освен техните добродетели и таланти.

VII. … Жените се подчиняват на строгостта на закона, както и мъжете.

VIII. Никой не може да бъде наказван освен по силата на закона, който е бил провъзгласен преди престъплението и който е приложим към жените.

IX. Всяка жена, призната за виновна, ще бъде наказана с цялата строгост на закона.

X. Никой не трябва да бъде преследван заради фундаментални мнения. Жената има право да се качи на ешафода; тя трябва да има и равното право да се качи на трибуната.

XI. … Всяка гражданка може да каже свободно “Аз съм майката на твоето дете”, без варварските предразсъдъци да я принуждават да крие истината.

XII. Гаранциите за правата на жените изискват неограничено съдействие…

XIII. Приносът на Жената и Мъжа за издръжката на обществената администрация е равен.

XIV. Гражданите от женски и от мъжки пол имат едно и също право да проверяват нуждата от данъци.

XV. Всички жени, обединени чрез своя принос с всички мъже, имат право да изискват отчет за своето управление от обществените чиновници.

XVI. Всяко общество, в което правата не са гарантирани и властите не са разделени, няма своя конституция.

XVII. Имуществото се притежава или се поделя по равно от двата пола… 1

Този текст, учредителната харта на феминизма, не предизвикал голям интерес. След като се осмелила да се противопостави пубпично срещу Терора на Робеспиер, неговата авторка се срещнала с гилотината.

КОНТИНЕНТ В СМУТ

729

Ан-Жозефин Терунже де Мерикор (1758-1817), “Амазонката на Свободата”, дошла в Париж от Лиеж, за да защитава едно по-войнствено разклонение на феминизма. Тя твърдяла, че жените трябва да се сражават за Революцията, и организирала свиреп легион от женска милиция. “Иглите и вретената, написала тя в Les Françaises devenues libres (1791), не са единствените оръжия, с които знаем да боравим.”

Мери Уолстоункрафт (1759-97) дошла в Париж от Лондон, където в своята Vindication of the Rights of Man (1791) атакувала Reflections на Бърк. Нейната Vindication of the Rights of Women (1792) разширила рационалистическата позиция на Олимпия де Гож. Мери била омъжена за политическия писател Уилям Годуин и починала при раждането на дъщеря си, която пораснала, за да стане съпруга на поета Шели.

Възгледите на тези радикални феминистки пионерки предизвикали малко симпатии във водещите революционни кръгове. Русо, който дал тона, предложил родова роля, комбинираща себеотрицателния героизъм на римските матрони с една женственост, която би насърчила мъжете да бъдат по-мъжествени. Подобията на Гож, Терунже де Мерикор, мадам Ролан, Шарлот Корде или Сесил Рено не впечатлили повече Робеспиер, отколкото Маршът на жените към Версай впечатлил краля. През юни 1793 г. жените били изрично изключени от гражданството2.

През 1791 г. папата осъдил открито Революцията. Предизвикателството било поето, от една страна, от жирондиста Ж.-П. Брисо, който апелирал за народен кръстоносен поход срещу “деспотите”, и от друга - от император Леополд, брата на Мария Антоанета, който, след като се срещнал с монарсите на Прусия и Саксония в Пилниц, апелирал за съюз на принцовете “за да възвърнат честта на неговото Най-Християнско Величество”.

Владетелите на Русия, Австрия, Швеция, Прусия, Саксония и Испания били привърженици на активната интервенция. Техните планове били насърчени силно от Екатерина Велика, която изразила възгледа, че “делата на Франция са грижа на всички короновани глави”. Техният подбудител Густав III направлявал злополучното бягство до Варен. Той вече получавал субсидии от Русия, когато бил убит на бал с маски в Стокхолм на 16 март 1792 г. Но тяхната най-голяма пречка се криела в позицията на Луи XVI, чиито официални декларации противоречали на тайната му кореспонденция и който едновременно се противопоставял и сътрудничел на Революцията. В случая разделените мнения на набедените спасители на Луи причинили значително забавяне и позволили на революционерите да поемат инициативата в свои ръце. През април 1792 г. с неохотното съгласие на краля те обявили война на Австрия и Прусия. [STARSSBURG]

Впускането във война трябва да се проследи до едно от най-критичните решения на politique du pire на Луи XVI. През пролетта на 1792 г. станало така, че дворцовата партия и крайните радикали проглушавали ушите на краля в полза на войната. Кралицата искала война, за да може Революцията да бъде победена от интернационалните спасителни сили на нейния брат. Радикалите искали война, за да може бризо-тинската фракция да използва военния триумф. И така Луи се хванал на думите им, отхвърляйки съветите както на своите по-умерени жирондистки министри, така и на

а

730