Европа.История

PESTIS

която дала началото на официапната контраатака от страна на Църквата, била издадена от Инокентий VIII не по-късно от 1484 г. Стандартният наръчник за ловци на вещици, Malleus Maleficarum, бил публикуван през 1486 г. от доминиканците. Ако преди това се наблюдавала сдържаност по отношение на делата на вещиците, тя вече престанала да съществува. След това целият християнски свят знаел, че легионите на Дявола са водени от зли жени, които се намазвали с мас от плътта на некръстени деца, които яздели чисто голи върху летящи метли или върху гърбовете на овни и козли и които провеждали своите нощни “сабати”, за да отправят своите заклинания и се съ-вкупявали с демони. Жените били класифицирани като слаби, низши същества, които не можели да устоят на изкушението. След като Църквата обявила публично вярата в такива неща, могъществото на магията нараснало много. Големи суми пари можели да бъдат получени от хора, които се заемели да унищожат реколтата на съседа или да накарат жената на врага да пометне. Границите между факта и заблудата, между шарлатанството и халюцинацията, били безнадеждно размити.

Напоследък стигна до ушите ни, декларирал Инокентий VIII, че… много хора от двата пола са се оставили на дяволите, incubi et succubi, и заради техните напеви, заклинания, фокуси и други прокълнати магии… са убивали младенци в майчините им утроби… са увредили продуктите на земята, гроздето на лозите, плодовете на дърветата… Освен това тези нещастници богохулно отхвърлят Вярата, която е тяхна чрез Кръщението и с подстрекателството на Врага на Човечеството те не се свенят… от извършването на… най-отвратителните крайности със смъртна заплаха за техните души31.

След това в продължение на повече от 300 години магията и ловът на вещици били ендемични за повечето части на Европа, [hexen]

Средновековната етика, както била обяснявана от Църквата, била управлявана от йерархичните представи за социалния ред и за моралния кодекс. Всеки и всичко, което било вродено по-низше, трябвало да бъде подчинено на по-висшите: крепостните трябвало да се подчиняват на своите господари; жените трябвало да бъдат управлявани от мъжете. Дребните грехове трябвало да се разграничават от седемте смъртни гряха. В онези страни, където древната практика за даване “на парична награда за нечия глава” оцеляла, убийството или изнасилването на благородник се осъждало по-сериозно и следователно залавянето на престъпника се оценявало по-скъпо, отколкото за жертвите от простолюдието. Тарифите за разкаяние наблягали на това, че дребните прегрешения не трябва да бъдат наказвани по същия начин като големите. Въпреки репресивното учение на св. Августин по сексуалните въпроси, сексуалните прегрешения не били осъждани строго. “Погрешно насочената любов”, както я нарича Данте, не можела да се сравнява с греховете, задвижвани от омраза или предателство. Прелюбодейците били приковани в най-високия кръг на Ада; предателите чезнели в Ямата. Предателството към Бога било крайното зло. Богохулството и ереста си навличали най-голямото презрение. Съборът от Констанс от 1414-17 г., който изгорил Ян Хус на кладата, привлякъл около 700 проститутки, [prostibula]

Средновековното право също било ръководено от йерархията на стойностите. Поне на теория човешките закони били подчинени на божествения закон, дефиниран

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

455

от Църквата; на практика различието било норма. Бъркотия от съперничещи си юрисдикции - каноничното право в църковните съдилища, местното обичайно право в градските съдилища или в именията, кралските декрети в кралските съдилища - били допълвани с изобилие от правни източници, практики и наказания. Римското право си останало основен източник в Южна Европа; германският и славянският племенен обичай били главен източник в Северна и Източна Европа.

Обичайното право обаче не трябва да се възприема като обикновена останка от примитивните практики. То било продукт на дълъг процес на подробно спазарява-не между князете и техните поданици и често било записано в обстойни кодекси. Weistümer например процъфтели в Австрия и в някои части от Западна Германия. В Австрия те били известни като Banntaidingeri, в Швейцария - като Öffnungen. Над 600 са оцелели в Елзас, където били известни като Dingofrodeln. Тяхното съществуване засилило много концепцията за Gutherrschaft, противопоставяйки я на преобладаващата Grundherrschaft на изток от Елба, запазвайки позициите на селските Gemeinde, или общини в провинцията. Те осигурили едно от основните обяснения на това защо Западна Германия избегнала вълната на “неокрепостничеството”, което щяло да се появи на изток. В някои части от Източна Европа, като Бохемия и Силезия, притокът на германски заселници довел до сливане на германските и местните правни обичаи.

В по-късните векове оцеляването на античните изследвания помогнало на римското право да разшири сферата си за сметка на обичайното право. През 1495 г. например то било признато от Reichskammergericht във Върховния съд на Германската империя. Неговото въздействие щяло да бъде дълбоко. При нарастващото раздробяване на върховната власт в Империята то насърчило всички князе да се смятат за единствен законодателен източник, а по-късно да наводни всички аспекти на живота с различни правила. Германската Rechtsstaat, или “държава, подредена от закона”, щяла да израсне в земя, която можела да произведе прочутия пътен знак в Баден: “Позволено е да се пътува по този път“32.

Само Англия останала изключително привързана към обичайното право. В Англия, както и в другите страни на запад от Рейн, се приемало, че там, където законът мълчи, гражданинът е свободен. Франция, освен нарастващата власт на кралските ordonnances и на централния Parlement, останала разделена между сферата на обичайното право на север и сферата на римското право в Миди.

Много страни се заели с обширни и систематизирани кодекси далеч по-рано. В Кастилия Leyes de las Siete Partidas (1264-6), която оформила сърцевината на по-къс-ното испанско право, служила на същата цел като например Уставите (1364) на Казимир Велики и Dygesta (1488) в Полша или Sudiebnik на Казимир Ягело в Литва. При отсъствието на полицейски сили прокарването на законите в действие било слабо. Бегълците от правосъдието били навсякъде. Поради това наказанията за заловените били жестоки и служели за пример на останалите: обесването често се придружавало с влачене и разкъсване на четири; осакатяването чрез жигосване или ампутация било възприемано като социална спирачка. Затварянето и глобите, които се развили заедно с писаните закони, довели до нечовешки условия за бедните затворници, тъй като се осигурявали малко или никакви провизии за тяхната издръжка.

456