Европа.История

DIVISA ET INDMSA

кова точно да ce говори за Студена война, а по-скоро, според фразата на един френски коментатор, за Горещ мир. Това било температура, която се вдигала и спадала много пъти.

Икономическите взаимоотношения никога не успели да достигнат до потенциалните си нива. Американският списък СОСОМ нараснал до хиляди забранени търговски продукти. Изтокът от своя страна вярвал силно в икономическото самозадоволяване, предпочитайки изостаналостта пред зависимостта от капиталистическия внос. До края на 70-те години съветските провали с реколтата редовно причинявали паническо закупуване на огромни количества американско зърно, докато 50% от съветското производство на петрол било предназначено за търговия на загуба в рамките на СИВ.

Културните връзки останали консервативни по мащаби и съдържание. Турнетата на Болшой театър и Хора на Червената армия или на Мазовецкия танцов ансамбъл били връщани с посещения на различни западни оркестри или на Кралската Шекспирова компания. Страните от Съветския блок слагали голямо ударение върху Олимпийските ифи, където техните спонсорирани от държавата атлети се представяли много добре. Спортът бил използван като политически инструмент, най-явно чрез американския бойкот на Московските игри от 1980 г. и на съветската ответна мярка в Лос Анджелис през 1984 г.

Дипломатическите връзки били белязани с всякакви препятствия. Съветът за сигурност на ООН бил парализиран в продължение на 40 години, най-често от съветското вето. Шпионската война достигнала гротескни размери: западното разузнаване било пронизано на най-високите си нива от съветски наемници в Британия и от източногермански агенти в Бон. През 50-те години, в епохата на сенатор Джоузеф Маккарти, разумните страхове от дейността на комунистическите агенти в САЩ довели до напълно неразумния лов на вещици. Няколко последователни американски посолства в Москва били толкова осеяни с подслушвателни устройства, че се налагало да бъдат изоставяни. Не съществувало доверие.

Произходът на détente стига назад чак до началото на Студената война. Сталин веднъж предложил да позволи обединението на Германия в замяна срещу американската ненамеса в Европа. На Женевската среща през 1955 г., когато президентът Айзенхауер се срещнал с наследниците на Сталин, Западът отново бил изненадан от мащабните съветски предложения за разоръжаване. През 1959 г. Хрушчов се озовал в Кемп Дейвид, а Макмилън, с казашка шапка - в Москва. Но прогресът на диалога бил смразен от инцидента с U2, от втората Берлинска криза и най-остро - от откриването на съветските ракети в Куба.

U2 бил американски шпионски самолет, летящ на голяма височина, и се предполагало, че бил неуязвим за вражеска атака. През 1960 г. един самолет, излетял от Турция, бил свален над Волга. Айзенхауер постъпил достатьчно глупаво, като отричал съществуването на подобни операции, докато Хрушчов не представил пред света пилота и неоспорими доказателства за неговите задължения.

Берлинската криза от 1961 г. се подготвяла от години. Бежанският поток от изток на запад набирал скорост. Само през последната седмица от юли 1961 г. границата била прекосена от десет хиляди души. Кремъл постоянно заплашвал, че ще под-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1117

пише едностранен договор с ГДР и че ще анулира правата на четирите окупационни зони. Съветите притежавали зашеметяващо местно военно превъзходство. Но Западът не направил нищо. Тогава на 13 август 1961 г. била построена Стената. Младият президент Кенеди бил поставен пред изпитание както никога преди това. Дискретно облекчен, че Стената намалява евентуалните възможности за втора Берлинска блокада, той не реагирал с военни сили; вместо това изнесъл пропагандистко шоу. Застанал до Стената, той изкрещял предизвикателно с неподражаемия си провлачен бостънски акцент: “Ich bin ein Berliner”*.

Кубинската криза от следващия октомври довела Студената война до ръба на пропастта. Кенеди бил излязъл от Берлинската криза и от по-ранната си среща с Хрушчов във Виена, убеден в провала си да впечатли Москва с американската решителност. Следващия път трябвало да даде доказателство за твърдост. Той увеличил ангажиментите на САЩ към Южен Виетнам. Когато въздушните снимки разкрили наличието на съветски ракети в кубински силоз само на 90 мили от бреговете на Флорида, Кенеди решил, че Кремъл трябва да бъде принуден да отстъпи. Единственият въпрос бил как. Вашингтон отхвърлил хирургическия въздушен удар и решил да постави Куба под карантина. В продължение на седмица светът затаил дъх; после съветските ракети били изтеглени. САЩ се задължили да изтеглят своите ракети от Турция и да се въздържат от нашествие в Куба29.

Преговорите за разоръжаване се провлачили с десетилетия. Женевското предложение се провалило заради съветския отказ да позволи инспекции. Московското споразумение от 1963 г. забранило ядрените опити в атмосферата, но чак след огромните вреди, които били нанесени на глобалната околна среда. Договорът за неразпространението на ядрените оръжия от 1968 г. бил предназначен да поддържа монопола на петте съществуващи ядрени сили и, по-точно, да изключи Китай. Той се провалил по всички пунктове и не послужил за друго освен за временна спирачка. Първият кръг от Преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия (SALT I) достигнал до промеждутъчно сключване през 1972 г. след четири години. Преговорите SALT II се влачили, докато не били блокирани от американския Конгрес през 1980 г. Следващият етап от опита за договаряне на абсолютно съкращаване на ядрените арсенали, като противоположност на ограничаването на скоростта им на нарастване, продължил от средата на 70-те години нататък. Преговорите за взаимно балансирано намаляване на силите (MBFR), засягащи конвенционалните оръжия, били водени във Виена в продължение на петнадесет години. Преговорите за намаляване на стратегическите оръжия (START), засягащи ядрените оръжия, били водени в Мадрид от 1982 г. Тридесет години на междуправителствени разговори се оказали точно толкова безплодни, колкото и серията от популярни кампании срещу ядрените оръжия, които привлекли значителна подкрепа на запад в началото на 60-те години и отново в началото на 80-те.

Директната европейска намеса в дипломацията на Студената Война неизбежно заема второто място след основната конфронтация между САЩ и СССР. Но тя постепенно се налагала след средата на 50-те години. През 1957 г., със съветско съгласие,

* Което означава “Аз съм поничка”. Трябвало е да каже: “Ich bin Berliner” - Б. a.

Полша представила в ООН Плана Рапацки за зона, свободна от ядрени оръжия в Централна Европа, а през 1960 г. и Плана Гомулка за ядрено замразяване в същата област. Не последвало нищо особено. През 1965 г. полските католически епископи публикували открито писмо до своите колеги в Германия, заявявайки своята готовност “да простят и да бъдат простени”. Тази смела инициатива, порицана като предателс-ка от комунистическите правителства, посочила ясно пътя напред през моралната мъгла на страха и омразата.

Съветската политика в Източна Европа залагала твърдо върху трупа на Германия, а комунистическата пропаганда полагала огромни усилия да запази жива военновременната германофобия. Пронизителният глас на прогонените в Западна Германия имал значителна тежест за християндемократическите правителства; а неуредената съдба на техните източни родни земи служела само за подклаждане на страстите. Преобладаващият политически климат започнал да се топи едва в края на 60-те години, предимно чрез добрите служби на германските църкви, които подготвили пътя за Ostpolitik на канцлера Вили Бранд.

Ostpolitik, или “Източната политика”, започната през 1969 r., била базирана върху последователни краткосрочни, средносрочни и дългосрочни цели. В непосредствената ситуация Бранд се опитвал да търси пролука в застоя на отношенията Изток-Запад, започнал след инвазията в Чехословакия. Още след пълното признаване на Федералната република Западна Германия преследвала тъй наречената Доктрина Холщайн, отказваща да преговаря с всяко правителство (освен това на СССР), което имало взаимоотношения с ГДР. Резултатът бил почти пълна изолация от всички източни съседи на Германия. След като разчупил леда, Бранд се опитал да установи modus vivendi с ГДР и с другите членове на Съветския блок. Над 10,20 или може би 30 години той се надявал, че нарастващото сближаване между Западна и Източна Германия ще смекчи режима в Източен Берлин и ще доведе до евентуално помирение. В първите две точки Ostpolitik несъмнено постигнала своите цели. В третата тя постигнала противоположен на желания ефект. Действително не е сигурно дали Бранд наистина е очаквал Германия да се обедини. След като се пенсионирал, той признал: “Обединението е лъжата в германския политически живот”.

Въпреки това появата на Вили Бранд на международната сцена имала много значителен ефект. Източна Европа не била подготвена за идеята да се появи германски канцлер социалист с изявени миротворчески намерения. Роден като незаконен син на продавачка от Любек, Бранд (Херберт фрам, 1913-92) преодолял всички възможни социални пречки. Живял в Норвегия по време на войната и се борил с нацистите, той имал безупречна демократична репутация. Нещо повече, като кмет на Западен Берлин от 1957 до 1963 г. си спечелил репутацията на последователен противник на комунизма. Поради това, когато се появил в Москва през 1970 г., 25 години след поражението на Вермахта, той направил голямо впечатление. През онзи декември в Полша, където паднал на колене пред мемориала на жертвите от Варшавското гето, той направил емоционален жест, който ще се помни дълго. В Източен Берлин не могли да отблъснат предложенията му. За три години той изковал германо-съветския договор за сътрудничество (1970), Германо-полския договор (1970), който уредил въпроса за изгубените германски територии, и през 1973 г. - договор за взаимно признаване с ГДР. Желязната завеса и Берлинската стена не били пробити; в действителност

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1119

получили допълнителен срок за живот. Германският проблем не бил разрешен; но той бил фиксиран в стабилна рамка на минимално взаимодействие. Консервативните опоненти на Бранд го обвинили, че е предал неоспоримите права на Германия. “Човек не може да дава нещо, което вече е било проиграно”, бил неговият отговор.

Историците винаги ще спорят за това, дали Ostpolitik на Западна Германия е послужила за продължаване на разделението на Европа, или чрез унизителен компромис е сложила началото на курса, който накрая е довел до обединението. Двете интерпретации всъщност не се изключват взаимно. Тя определено е задала тона на следващото десетилетие. Приключвайки с бойкота на ГДР, вкарала федералното правителство в големи разходи без видима възвръщаемост и в огромен брой операции в сянка - като скандапната търговия с политически затворници, които Източен Берлин продавал за кралски откупи. Разведрявайки натоварената със страх атмосфера от края на 60-те години, тя открила пътя за “епохата на détente”.

Détente е дипломатически термин с огромна двусмисленост. За онези, които желаят, той може да означава “отпускане” или “период на меко време”. На френски означава и спусък на пушка. В контекста на 70-те години очевидно е обозначил отпускането на напрежението; но дали това отпускане е имало добър или смъртоносен ефект, било въпрос, изцяло открит за предположения.

Освен Ostpolitik на Бон и прогреса на SALT I, важен тласък за détente трябва да се намери и в далечен Китай. През 1972 г. американският президент Ричард Никсън посетил застарелия Председател Мао, като по този начин “изиграл китайската карта”. Биполярната структура на Студената Война била трансформирана в нова, три-ъгълна конфигурация, съставена от Съветския блок, Китай и Запада. Съветските лидери, примирили се с неспокойната задънена улица с Пекин, се почувствали принудени да стабилизират позициите си в Европа. В крайна сметка, 30 години след триумфа от Сталинград, Съветският съюз все още трябвало да съществува без официално уреждане на западната си граница. Дискусиите започнали през 1970 г. и достигнали до своята кулминация на Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество (CSCE), която продължила от 1973 до 1975 г.

От съветска гледна точка Заключителният акт от Хелзинки изиграл онази роля, която мирният договор с Германия никога не успял да изиграе. От гледна точка на Запада той маркирал осъзнаването, че съветската доминация в Източна Европа не може да бъде прекратена със сила, и довел до решението да накарат Съветите да си купят стабилност на висока цена. Първата част от преговорите, по въпросите на сигурността, завършила със съгласие да се гарантират съществуващите граници в Европа, като се изключат мирните промени по взаимно съгласие. Втора част включвала мерките за разширяване на икономическото сътрудничество. Трета част съдържала съглашение за поощряване на широка гама от културни и комуникационни проекти и за гарантиране на контактите между хората. Това бил политическият етикет. От деня на подписването на Заключителния акт през 1975 г. режимите на изток трябвало да избират между зачитането на правата на своите граждани и изобличението си заради това, че са нарушили тържествено поетите сй ангажименти.

Заключителният акт от Хелзинки бил критикуван от много хора като капитулация пред съветското завоюване на Източна Европа. В същото време той дал формал-

но насърчение на политическото дисидентство в целия Съветски блок. В Полша форсирал ранното създаване на KOR, предшественика на “Солидарност”; в Чехословакия довел до създаването на “Харта-77”, водена от Вацлав Хавел; а в Съветския съюз - до множеството “Комитети Хелзинки Уоч”. Той бил напълно игнориран от андропов-ското КГБ; но бил приет много сериозно от американската администрация на президента Картър, който, предвид постоянните съветски нарушения, не видял причини за оттегляне от Европа.

В края на 70-те години на запад се появили три нови лица. През 1978 г. на трона на св. Петър се възкачил славянски папа, надарен с визията за обединение на Християнска Европа. През 1979 г. една жена с огромна сила на духа се нанесла на Даунинг стрийт 10*. Тя скоро щяла да бъде кръстена от Кремъл “Желязната лейди”. През 1980 г. един пенсиониран филмов актьор влязъл в Овалния кабинет на Белия дом. “Великият Комуникатор” скоро щял да нарече Съветския съюз “империята на злото”. Тези три личности вдъхнали нов дух в отношенията Изток-Запад. И тримата се противопоставяли на комунизма, водени от морални принципи; и тримата били изключително популярни в Източна Европа - повече отколкото на Запад; и тримата изглеждали недоволни от компромисите от предишните десетилетия. Рейгън и Тачър изострили паралелната политика на двойно взаимодействие в НАТО, която издигнала палмовата клонка на мира, но засилила военния си щит.

До 80-те години тежкият опит показал, че Западът страда от три упорити илюзии. Сред политолозите било модерно да се говори за “конвергенция” - идеята, че времето ще събере заедно политическите и икономическите системи от изток и запад. Това било чиста небивалица. Бездната се разширявала с всеки изминал ден. Също така се считало за подходящо да се “диференцират” комунистическите режими според степента им на подчинение на Москва. Тази политика направила най-голяма услуга на най-репресивните режими като този на Чаушеску. Détente родила една хипотеза, която била наречена “орнитологична”. Твърдяло се, че поведението на комунистите зависело от доброто отношение на Запада. Грубите забележки от страна на Запада само щели да насърчат “ястребите”; благосклонното отношение щяло да насърчи “гълъбите”. На практика изобщо не съществувал подобен модел. Никой не бил подложен на по-лоши думи от Ярузелски, но именно той се обърнал към реформите. Никой не получил повече благосклонност от Хонекер - а Хонекер си останал ястреб. Фактът е, че комунистите не реагирали на благосклонността. Както твърдял един от ранните критици на détente в своята “Тези за надеждата и безнадежността”, повишаването на напрежението в отношенията Изток-Запад било опасен план; но той бил единствената стратегия, която предлагала обещание за краен успех30.

Насред тези разделени мнения на изток изгряла нова звезда. През март 1985 г. Михаил Сергеевич Горбачов (род. 1931) станал четвъртият генерален секретар на КПСС в продължение на три години. Той бил избран от партийния апарат и нямал репутация на демократ. Но като личност бил напълно различен; и той бил първият съветски лидер, неопетнен със сталинистко минало. Бил любезен, остроумен и говорел, без да

‘Резиденцията на британския премиер - Б. пр.

É’

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1121

чете. Ето най-после един човек, както бързо обявила мисис Тачър, “с когото можем да правим бизнес”.

Първите месеци на Горбачов на поста му били заети с размествания в Политбюро, с ритуалното отричане на предишните лидери и със зловеща кампания срещу корупцията. Но стилът очевидно се бил променил. Светът чакал да види дали заедно с него ще се промени и съдържанието. Външната политика предложила на съветския лидер голямо поле за маневриране. Било логично да се предположи, че ако Горбачов направи някакъв ход, то той ще бъде по посока на отношенията Изток-Запад.

Първите срещи между Горбачов и Рейгьн не били особено продуктивни. Новият лидер взел на въоръжение старата мярка на “Звездния войн”. Но бремето на военните разходи не било тайна; дълга подготовка за съкращаване на ядрените оръжия с близък радиус на действие (INF) предшествала кулминацията, предвидена за Рейкявик, Исландия, за декември 1987 г. Внезапно по средата на преговорите в Рейкявик, Горбачов ударил без предупреждение. Той предложил сензационно 50% съкращение на всички ядрени оръжия. Рейгьн се смаял, отдръпнал се и съжалил. INF бил подписан; но ултрапредпазливите, изпълнени с подозрения срещи от миналото свършили. Този генерален секретар, изглежда, възнамерявал да спре Студената война на място.

Скоро след това един необикновен инцидент спукал балона на напрежението между Изтока и Запада. Противовъздушната отбрана била горещият военен проблем на десетилетието: тя била проблемът, стоящ зад Круз и зад самите Звездни войни, и струвала много милиарди. Всяка от страните се ужасявала от мисълта, че ракетите или бомбардировачите на другата могат да достигнат своята цел без насрещна реакция. Съветският съюз си навлякъл огромни упреци заради построяването на неразрешена антиракетна радарна станция в Красноярск и заради свалянето на южнокорейски пътнически самолет, KAL 007, който навлязъл в съветското въздушно пространство. Но всички експертни безпокойства на световните военни специалисти били попарени от авантюрата на един немски ученик. На 28 май 1987 г. 19-годишният Мати-ас Руст пилотирал малък частен моноплан над Балтийско море от Хамбург, прекосил съветската граница в Латвия, прелетял ниско под най-концентрираните военновъздушни защити на света и се приземил на Червения площад. Сам-самичък той направил така, че цялата Студена война започнала да изглежда абсурдно.

До срещата в Малта през декември 1989 г. президентът Буш и Горбачов се почувствали свободни да обявят, че Студената война е завършила.

Интеграция и дезинтеграция, 1985-1991

За две-три години след появата на Горбачов основните контури на европейския политически пейзаж останали недокоснати. Американското присъствие в Западна Европа все още било решаващ фактор. В Източна Европа хората все още били застрелвани при опит да прекосят Желязната завеса. Всичките стари застойни фигури все още били на власт - Хонекер, Хусак, Кадар, Чаушеску, Живков, Ходжа. “Другата Европа” все още била “последната съществуваща колониална империя”31. Дори Горбачов поддържал гранитна външност. През ноември 1987 г. той председателствал тьр-

71-Европа шш

1122

DIVISA ЕТ INDIVISA

жествата по случай 70-годишнината от Болшевишката революция в традиционен стил. През май 1988 г. отбелязал хилядолетието на Православието в духа на един руски национализъм, който би одобрил и самият Сталин.

Но Европа както на изток, така и на запад, бързо се приближавала до ръба на непредвидими трансформации. Когато облаците на Студената война се вдигнали, на много фронтове блеснали нови, вълнуващи перспективи. За две години от офанзивата на Горбачов по въпросите на разоръжаването в Рейкявик Съветският съюз отпуснал хватката от своите сателити. За три години политическото обединение в Западна Европа се движело по план. За четири години самият Съветски съюз се изпарил. Докато Западна Европа се интегрирала, Източна Европа се дезинтегрирала.

Нито един индивид, или индивиди не могат да претендират за заслугите за катаклизми от такъв мащаб. Но двама души се озовали в центъра на водовъртежа. Единият бил Горбачов; другият бил новият председател на Европейската комисия Жак Де-лор. Враговете им казвали, че им липсва чувство за реализъм - реформаторът се опитвал да реформира онова, което било невъзможно да се реформира, а интеграторът се оказал начело на онова, което било невъзможно да се интегрира.

Жак Делор (род. 1925), бивш френски финансов министър, външно изглеждал като архитипичен технократ. Роден в Париж, той едновременно бил практикуващ католик и социалист, но никога не бил посещавал САЩ. Но бил и човек с мисия, истински ученик на Моне и Шуман, чиято по-широка визия дремела цели 30 години. Неговите опоненти го нарекли еврофундаменталист. “Европа няма да бъде изградена с един замах или според един единствен план, отбелязал някога Шуман,тя ще бъде изградена чрез конкретни постижения”. Това съвсем точно резюмира подхода на Делор. Главният инструмент за неговите амбиции бил Единният европейски акт (SEA). Два мандата на поста, 1985-9 и 1989-92, били достатъчни, за да бъде доведен от концепция до реализация.

Във формален смисъл Единният европейски акт може да се възприеме като изчерпващ се със съдържанието на текста си - сложна програма за пълно премахване на търговските бариери и за мобилност в рамките на ЕИО. Както били представени през 1985 г. и приети от страните членки през 1986 г., неговите 282 глави излагали дълъг списък от еднообразни мерки, които довели до един-единствен обединен пазар за 320 милиона клиенти до края на 1992 г. Той предвидил премахването на вътрешните граници, свободната бизнесконкуренция, стандартизацията при защита на потребителя, изравняването на жизнените стандарти, взаимното признаване на професионалната квалификация, хармонизацията на ДДС и на другите индиректни данъци и унифицирани стандарти за телевизия, радиоразпръскване и телекомуникации. Член 148 въвел принципа за квалифицирано мнозинство при гласуване в Съвета на министрите. Гласовете на членовете трябвало да бъдат измервани в съотношение: Западна Германия, франция, Италия и Великобритания (по 10), Испания (8), Белгия, Холандия, Гърция, Португалия (по 5), Дания и Ирландия (по 3) и Люксембург (2). Изисквало се квалифицирано мнозинство 54 от 72 гласа или 75%.

Обаче не било трудно да се предвиди, че Единният европейски акт можел да бъде използван като троянски кон за по-изчерпателни планове. След като бил превърнат в действителност, единният пазар не можел да бъде жизнеспособен без премахването на други бариери. И точно това станало; получила се верижна реакция от

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1123

изисквания за по-нататьшна финансова, политическа, юридическа и социална интеграция. След две десетилетия на много скромен напредък темпото на ЕИО се ускорявало: ключовата дума в Брюксел била “ça bouge” (тя се движи). През 1987 г., като знак за новото време, Общността официално приела флага на Съвета на Европа. Дванадесетте златни звезди на тъмносин фон вече не символизирали звездните идеали от Страсбург. Сега те символизирали дванадесетте държави членки в един разширяващ се кръг на съвършеното единство.

Европейската комисия издавала нарастващ поток от директиви. Взети поотделно, тези директиви често изглеждали незначителни. Една от тях, отнасяща се за задължителните размери на европейския презерватив (чиято големина италианското правителство очевидно се опитвало да намали), не била единственият предмет за подигравки. Взети заедно, те образували лавина, движеща се в последователна посока. След като Съветът приел свободното движение на капитала, през юни 1988 г. Комисията издала директива за съживяване на процеса за Икономически и Валутен съюз.

Когато намеренията на Комисията станали очевидни, нейните критици натиснали копчето за тревога. МаргаретТачър приела “Проект 1992” с неохота. В реч пред Европейската колегия в Брюж на 20 септември 1988 г. тя страстно атакувала перспективата за една “Европейска супердържава” и за “идентично щампована европейска личност”. В друг случай нейните резки протести “Не! Не! Не!” напомнили за изпълненията на Дьо Гол отпреди 20 години. Тя си спечелила симпатиите както на “малките англичани”, така и на консервативните американци, които се страхували от растежа на антиамериканската “Крепост Европа”. Но преценила погрешно настроенията в своята собствена партия, която я отстранила с “Кабинетен преврат” през ноември 1990 г.

В този момент течението, изглежда, се обръщало бързо в полза на Комисията. Дезинтеграцията на Съветския блок трансформирала политическия и икономическия пейзаж. Обединението на Германия довело до безпокойство (не по-малко и в самата Германия) за непропорционалното влияние на Германия. Без обща политика съществувала опасност Европа като цяло да започне да се носи по течението.

В този климат една друга вълна от инициативи се понесла към Комисията. Белгийският меморандум от март 1990 г. изложил четирите цели за Субординация, Демокрация, Ефикасност и Съгласуваност. Месец по-късно едно френско-германско писмо повдигнало въпросите за обща политика по отношение на външните работи, сигурността, правосъдието и полицията. През тази година на Мадридското съвещание Делор говорил за “ембрионално европейско правителство” в рамките на идващите пет години. По-нататъшното разширяване на Общността и засилването както на Европейския парламент, така и на европейската сигурност се развивали по план. Плановете за разширяване били насочени към няколко категории нови членове. До 1991 г. Общността предлагала останалите страни от EFTA да бъдат допуснати до Общия пазар (макар и не до пълноправно членство), да се гарантира асоцииран статус на три посткомунистически държави и за три години да се финализира приемането на Австрия, Швеция, Финландия и Норвегия. Висящи били молбите за пълно членство или за асоцииран статус на няколко извъневропейски държави като Турция и Израел. Имало вероятност Дванадесетте да станат Двайсетте или дори Трийсетте.

Една от причините, поради които държавите членки приветствали инициативата на Комисията, се крие в тяхното разбиране на принципа за субординацията. Този Принцип, зает от практиките на католическото канонично право, гласи, че централни-

1124