Европа.История

DYNAMO

ките профсъюзи. Той подкрепя принципа за “най-голямото щастие” на утилитаристите - както е бил прокламиран от неговия баща, философа Джеймз Мил (1773-1836) -но само ако щастието не се обърква с удоволствието. В своето есе “За свободата” (1859) той изказва стандартния манифест за индивидуалните човешки права, които трябва да бъдат ограничавани само там, където накърняват правата на други. “Единствената цел, заради която човечеството е оправдано… при намесата си в свободата на действията на всеки свой член, написал той, е самозащитата”. В “Подчинението на жените” (1869) той изказва най-ясния си аргумент в полза на феминистката кауза, твърдейки, че в множеството разлики между мъжете и жените не съществува нищо, което да оправдае ползването на различни права от двата пола.

Централната политическа драма за либерализма обаче трябвало да се изиграе във Франция, дома на осуетената Революция и сцена на най-развитите, най-изостре-ните и най-диаметрапно противоположните политически мнения, френската политика не се характеризирала само с непоколебимите позиции на консервативните католически монархисти и на радикалните антиклерикални републиканци. Тя се усложнявала от множество парадоксални фигури, като бившия якобински републиканец и “гражданин крал”, Луи-филип (упр. 1830-48), или набедения либерал и революционер, който станал император, Луи-Наполеон (Наполеон III, упр. 1848-70).

Резултатът бил една непостоянна история от редуващи се консервативни и либерални режими, разнообразени със серия жестоки революционни изблици. Реставрацията на Бурбоните чрез Луи XVIII (упр. 1815-24) и Шарл X (упр. 1824-30) била отхвърлена от Юлската революция от 1830 г. Юлската монархия на Луи-филип била свалена чрез революцията от 23 февруари 1848 г. Краткотрайната Втора република била свалена от своя първоначален водач, който продължил напред, за да се провъзгласи за император. Втората империя (1851-70) била свалена сред униженията от френско-пруската война и насилията на Парижката комуна. Третата република, провъзгласена през 1870 г., оцеляла 70 години; но се характеризирала с крайната нестабилност на своите правителства, с крайното оживление и безплодността на своите политически дебати и с крайната враждебност на противниковите лагери. Прочутата афера на капитан Драйфус, която завладяла франция между 1894 и 1906 г., била доказателство, че либералните и антилиберапните страсти на французите все още не били намерили своя modus vivendi.

Подобни тласъци на бурните страсти преобладавали и в Испания, която изпълнявала ролята на нещо като лаборатория на либерализма. Непроходима бездна зейнала между exaltados, или “крайните радикали”, и apostolicos, крайните, подкрепяни от Църквата, монархисти. От 1829 г. много от последните подкрепили претенциите на претендента за трона Дон Карлос (поч. 1855) и на неговите наследници, които контролирали верните си последователи сред баските и каталунците. Поредица от разорени и развратни монарси - Фернандо VII (упр. 1814-43), Изабела (упр. 1840(3)- 68), Алфонсо XII (упр. 1847-85) - се огьвали от всеки задухал вятър. В резултат на това либералните конституции били анулирани толкова често, колкото били въвеждани - през 1812, 1820,1837,1852,1855,1869,1876 г. Църковните интриги, ексцесиите и гражданската война постоянно били на дневен ред. След краткото властване на Амадео, херцог на Аоста (упр. 1870-3), за кратко съществувала и република. След 1876 г., при Алфонсо XIII (упр.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

811

1885-1931), либералният център поне бил достатъчно силен, за да поддържа конституционната монархия до 20-те години на XX век. [prado]

Португалия претърпяла 80-годишна конституционна борба, която завършила с премахване на монархията. Конституционната Харта била гарантирана през 1826 г., скоро след като Бразилия установила своята независимост, а крал Педро решил да остане като император на Бразилия. Но били използвани всякакви хитрости, за да се попречи на прилагането на Хартата. До 1853 г. абсолютисткият двор на Мария II и нейните двама синове запазил своето надмощие. При Карлос (упр. 1889-1908) rotativos, или “ротационните министри” от прогресивната и възродителната партия, доминирали над Кортес и се съюзили, за да изключат нарастващото ядро от републикански настроения. Царуването кулминирало в кратка кралска диктатура и убийството на краля и на принца наследник. Последният крал на Португалия Мануел II (упр. 1908-10) се оттеглил в Англия, когато въоръжените сили подкрепили революцията от 5 октомври 1910 г. и обявили република.

Всяка от френските “революции” имала своите отражения из цяла Европа. През 1830 г. Юлските дни в Париж подпалили августовското въстание в Брюксел и ноемврийското въстание във Варшава (виж по-долу). В Париж гледката на Лафайет начело на бунтовниците довела до абдикацията на реакционера Шарл X и неговата parti prêtre и до избора на Луи-филип от Камарата на депутатите. В Брюксел превземането на Хотел де Вил и неуспехът на холандската армия да възстанови реда довели до избора на сина на Луи-филип, херцог Де Немур, като бъдещ крал на белгийците. Белгийските провинции от Обединеното кралство Нидерландия негодували срещу своето подчинение на холандските интереси още от 1815 г. Белгийската независимост била приемлива за Великите сили, които одобрявали създаването на образцова конституционна монархия. Но крал станал не херцог Де Немур, а Леополд Сакс-Кобург (упр. 1831-65). [GOTHA]

През февруари 1848 г. предната част на революционната вълна била много посилна, отколкото през 1830 г., а експлозиите се разпространили във всички по-големи държави освен Британия и Русия. В този случай размириците били задвижени още от 1845 г. в Швейцария, в Република Краков - от 1846 г., и в Сицилия - от 1847 г. Свалянето на Луи-филип изпратило сигнал, който подпалил почти всички големи градове на Германия, Италия, Австрия и Унгария. Събитията от 1848-49 г. били обозначени с термина “революцията на интелектуалците”, главно заради силата на дебатите във Ворпарламент във Франкфурт и в Славянския конгрес в Прага и заради епохалната публикация на “Комунистическия манифест” (виж по-долу). В действителност това било време, когато кървавите действия говорели на много по-висок глас от чистите думи. Не само интелектуалците изпълнили барикадите, макар че поети като Ламартин, Мицкевич или Шандор Петьофи се хвърлили в схватката. Ламартин заемал поста на външен министър в първоначалното френско революционно правителство. Мицкевич вдигнал легион от полски изгнаници на бой за Римската република. Петьофи загинал в битка срещу австрийците. В Париж над 10 000 души загинали по време на Юнските дни, когато войските на генерал Кавиняк смазали съпротивата на работниците, чиито краткотрайни национални работилници били забранени. В Берлин и другаде монарсите били склонни първо да стрелят, а после да обсъждат конституциите. В Италия Сардиния сложила началото на “Гуера санта” срещу австрийското управление в Лом-

812