Европа.История

DYNAMO

то било подсилено от безпокойствата, породени от специалния еврейски опит. Културният ционизъм се проявил в работата на тъй нареченото Възраждане на иврит, което успяло да трансформира иврит от “мъртъв”, литургичен език в средство за модерна литературна и политическа употреба. Сред неговите пионери били галицийски-ят сатирик Йозеф Перл (1774-1839), филологът И. Б. Левинсон (1788-1860) от Кржеми-нек, историкът Нахман Крохмал (1785-1840) от Тарнопол и поетът Йехуде Лоеб Гор-дън (1830-92) от Вилно, автор на Hakitzah Ammi (Събуди се, народе мой). Той бил важен в създаването на клона на светската еврейска култура и век по-късно щял да бъде възприет в Израел; но имал доста ограничено влияние в Европа.

Противоположното Възраждане на идиш започнало малко по-късно. През 1897 г. 90% от евреите в Предела и в Галиция все още говорели идиш като свой майчин език. Хасидизмът го използвал широко в писмена форма, но само с религиозни цели. В края на века изписаните на идиш и на иврит букви били прокарани от лидери, противопоставящи се както на ционизма, така и на асимилационното образование на полски, руски и немски. За 40-50 години те дали живот на процъфтяваща преса и светска образователна система, подкрепяна в частност от Бунда. Най-известните представители на това движение били И. Л. Перец (1852-1915) от Замошч и Исак Башевис Сингер (1904—92), като и двамата започнали своята кариера като полски писатели.

Политическият ционизъм се различавал от другите прояви на европейския национализъм главно заради факта, че неговата свещена национална земя се намирала извън Европа. Иначе той притежавал всички характеристики на другите национални движения от епохата - предан, визионерски елит; комплексна идеология, базирана върху националистически интерпретации на историята и културата; широк спектър от политически мнения; масова социална база, която все още трябвало да бъде убеждавана; пълен спектър от врагове; и, в началото никакъв очевиден шанс за практически успех. Той започнал през 60-те години на XIX век първите опити за изпращане на еврейски колонисти в Палестина. Една от асоциациите на колонистите, HoveveZion (Приятели на Цион), през 1882 г. получила финансова подкрепа от барон Едмундде Ротшилд. Първата им съюзна конференция била свикана в Катовиц (Катовице) в Силезия две години по-късно; а обединената Световна ционистка организация (WZO) била създадена на конгреса в Базел в Швейцария през 1897 г. Сред бащите основатели на движението били главно независимо мислещи полски равини като Цви Хирш Кали-шер (1795-1874) от Торн или Самуел Мохилевер (1824-98) от Бялисток. Но лидерството във WZO останало за светски активисти, оглавявани от родения в Будапеща журналист Теодор Херзъл (1860-1904), а по-късно от фигури като Давид Волфсон (1856-1914), кьолнски банкер, и Шаим Вайзман (1874-1952), академичен химик, работещ в Манчестър. Ционистката идеология може да бъде проследена до “Ръководство за обърканите” (1851) на Крохмал, но достига до своите най-убедителни текстове в трактата “АвтоосВобождаването” (1882), написан от доктор Лео Пинскер, лекар от Одеса, и в Der Judenstaat (1896) на Херзъл.

От самото начало дълбоки различия отделили Mizrachi, или духовната култура, религиозното крило на ционизма, от господстващите светски националисти. Сериозни различия разделили социалистическото крило, съсредоточено около партията Poalei Zion (Работници на Цион) на Давид Груен, псевдоним Бен-Гурион (1886-1973), който бил роден в Плоцк на Висла, от интегралните еврейски националисти, които своевре-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

853

менно се появили в ционистката ревизионистична група на Владимир Яботински (1880—

1940). Първото общо нещо помежду им било убеждението, че животът на евреите в Европа ставал все по-непоносим. За този момент бъдещият ционизъм се обърнал към три големи неизвестни - вариращите нива на антисемитизма, радикализацията на еврейските маси в Източна Европа и преговорите за подходящо пространство като тях-на територия. Никой ционист не можел да се чувства уверен в бързо решение. Преговорите за придобиване на ционистко отечество дали слаби резултати. Аудиенциите на Херзел при турския султан през 1901-2 г. не дали плодове; а британското предложение от 1903 г. за даряване на земя в Кенийските планини разцепило WZO от горе до долу. Последното събитие затвърдило убеждението, че ционистката мечта не може да бъде отделена от историческата “земя на Израел” в Палестина. На този фронт не можел да бъде постигнат никакъв прогрес до британското завладяване на Йерусалим през 1916 г. и Декларацията от Белфауър, която последвала.

Антисемитизмът в смисъл на “омраза към евреите” бил ендемичен в цялата европейска история. Неговите причини се класифицират като религиозни, икономически, социални и културни. Но той е изключително порочен синдром, при който създаването на стереотип за евреите предшества обвиненията в конспирация и предателство. Той превърнал еврейската общност в архитипна изкупителна жертва за всякакви злини. Неговите въглени винаги били живи, избухвайки в пламък и изгасвайки по модели, които не са лесни за обяснение. В края на XIX век обаче той бил раздухан от преселенията, при които много европейци за пръв път влезли в контакт с евреи, от неблагоприятните социални условия, особено в нарастващите градове, и от надигащата се вълна на национализма, от която много хора станали по-нетолерантни към етническите и културните различия. Той се появил на повърхността в руските погроми, в аферата Драйфус във франция и в зловещото изнамиране на “Протоколите на старейшините от Цион”52.

От друга страна, либералното обществено мнение твърдяло, че търпението и образованието могат да елиминират преобладаващите търкания. Интегрираните еврейски общности, като тези, представени от Англоеврейската асоциация в Лондон, заклеймявали онова, което възприемали като желание на ционистите да преувеличат антисемитизма с политически цели. През 1911 г. чрез “Енциклопедия Британика” например бил изразен възгледът, че “с изчезването на антисемитизма ще изчезне и еврейският национализъм”53. Нищо не може да бъде по-погрешно. Защото както антисемитизмът, така и еврейският национализъм щели да нарастват. До известна степен те се подхранвали взаимно. Онова, което не можело да бъде предвидено лесно, било, че антисемитизмът, който бил широко разпространен в онези страни, като Русия, Полша и Украйна, където евреите били най-многобройни, ще приеме най-върла-та си форма в Германия и Австрия, където евреите били сравнително малко.

Радикалната еврейска политика процъфтявала сред еврейските маси на изток. Ционизмът бил една от конкуриращите се тенденции. Революционният комунизъм, който осъждал всички форми на национализъм, включително ционизма, си спечелил голям брой еврейски, или по-скоро бивши еврейски последователи. Те оформили важен сегмент от феномена, който един от тях дефинирал като “нееврейският евреин“54. Социалистическият Еврейски работнически съюз, или Bund, който се стремял да по-

854