Европа.История

GENES

ПРЕЗ 1866 г. Грегор Мендел (1811-84), игумен на Августинския манастир в Бърно, Моравия, публикувал откритията от своите експерименти за размножаването на обикновения зелен грах, Pisum sativum. В продължение на няколко години игуменът наблюдавал граха в манастирската градина. Чрез внимателно кръстосано опрашване и чрез концентриране само върху няколко специфични характеристики като височината и цвета, успял да демонстрира определени модели на наследственост в последователни поколения растения. Той установил съществуването на доминантни и рецесивни характеристики, чието повторение при хибридите можел да предскаже емпирично. Неговите резултати били пренебрегнати напълно. “Менделовите закони за наследствеността”, които представляват началната точка на модерната генетика, били преоткрити независимо, през 1900 г. от трима различни биолози1.

Менделизмът останал на експериментален стадий в продължение на много десетилетия. Въпреки че наличието на хромозоми в живите клетки било установено още в началото на XX век, механизмът на гените, или “единичните характеристики”, както ги нарекъл Мендел, дълго не се поддавали на изследователите. Важността на дезоксирибонуклеинова-та киселина (ДНК) не била осъзната до 1944 г., а двойно винтовата спирална структура на молекулата на ДНК не била демонстрирана до 1953 г. В това отношение биологията изостанала доста зад съответния напредък в модерната физика и химия.

Междувременно един съветски учен твърдял, че е решил много от фундаменталните проблеми. Трифон Денисович Лисенко (1898—1976) отхвърлил хромозомната основа на наследствеността, твърдейки вместо това, че наследствените промени в растенията могат да бъдат индуцирани от влияние на околната среда и от присаждане. Той публикувал експериментални резултати, показващи, че покълването на пшеничното зърно може да бъде подобрено драстично чрез подлагането на ниска температура. Дори се опитал да накара пшеницата да роди ръжени зърна. Всичко това било измама: резултатите били фалшифицирани. Но след като убедил Сталин, че неговите теории могат да излекуват неуспехите в съветското земеделие, Лисенко направил шеметна кариера, която процъфтявала в продължение на три десетилетия. Избран за президент на Академията по земеделски науки “Ленин” през 1938 г., той наредил милиони акри земя да бъдат засети със зърно, третирано по неговите методи. Когато зърното не поникнало, селяните били арестувани за саботаж. Критиците му, включително водещият руски генетик Н. И. Вавилов, били хвърлени в ГУЛАП Учителите били длъжни да представят лисенковщината като евангелие. Съветската биология била разбита почти непоправимо. Лисенко получил две Сталински награди, Ордена “Ленин” и званието “Герой на СССР”2.

Западните биолози третирали Лисенко като “неграмотен”. В отговор той осмивал всички правоверни генетици като “реакционни декаденти, които пълзят пред западния капитализъм”. Пръв сред мишените на неговото презрение бил отец Грегор Мендел3.

Хановер; сбирка от тяхната литература и граматика била публикувана с руска помощ през 1871 г. Сорбите от Лузатия, които наброявали около 200 000 души, създали Майса, или “културно общество”, в Будижин (Бауцен) през 1847 г. Кашубите от Померания направили същото.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

837

Както конституционната, така и автократичната система се оказали враждебни на националните аспирации. В това отношение си струва да се сравни опитът на ирландците и украинците; политическата аритметика била насочена и срещу двете нации.

Ирландците участвали в прословутата “западна демокрация”. От 1801 г., когато бил учреден Съюзът на Ирландия и Великобритания, над петдесет ирландски парламентаристи седели в британския парламент в Уестминстър. Това им дало всякакви предимства освен единственото, което най-много желаели - контрол над техните собствени дела. Но тяхната политическа дейност била непрестанна. Католическата асоциация на Даниел 0’Конъл (1775-1847), която в продължение на години организирала публичните събрания на огромното “чудовище”, постигнала религиозна толерантност през 1829 г. По-късно недоволствата едва били сдържани на точката на кипене заради страданията от Големия глад, заради несправедливостите в поземлените закони и заради липсата на политически прогрес. Самодоволството на английските консерватори, упоритата съпротива на ълстърските протестанти и отчаяните подвизи на ирландското радикално крило, което било представено от фенианците (Ирландското републиканско братство, от 1858) и от Шин Фейн (от 1905), спомогнали за политическия застой. В ирландската провинция продължителната война между подкрепяните от правителството земевладелци и бунтовните наематели от Поземлената лига (1879) създала всепроникващ климат на страх. Дори когато K. С. Парнел (1846-91) и неговата Ирландска партия в Уестминстър спечелили подкрепата на управляващите либерали на Гладстоун, три последователни законопроекта за Ирландско местно самоуправление били блокирани в Камарата на лордовете. Истинското културно пробуждане на ирландците станало късно, през 90-те години на XIX век, когато били учредени ирландският литературен театър, Келтската атлетическа асоциация и Келтската лига, “за необходимостта от деанглицизиране на ирландския народ”. През 1900 г. кралица Виктория посетила Дъблин за пръв път от четиридесет години, отменила забраната за “носене на зелено” и насърчила големите паради в Деня на св. Патрик из цялата империя. Но било прекалено късно за символични жестове. През 1912 г., когато бил подготвен четвъртият законопроект за местно самоуправление, ълстърските доброволци в Белфаст и националните доброволци в Дъблин събрали грамадни армии. Докато Европа се приближавала към Голямата война, Ирландия била на ръба на гражданска война. Страната действително била разделена. Непокорният Ълстьр нямал чувство за ирландска идентичност. “Ирландия не е нация, казал бъдещият британски премиер-министьр, а два народа, разделени от по-дълбока бездна от тази, която разделя Ирландия от Великобритания”37. Шин Фейн, която винаги гледала за подкрепа към САЩ, сега потърсила помощ от Германия, [famine] [orange]

Украинците живеели под гнета на две “източни автокрации”. Някога поданици на Полша, сега те били поданици или на Русия, или на Австрия. Преобладаващо селски народ, тяхното ниво на национално съзнание по необходимост било ниско, докато в средата на века не били прерязани веригите на крепостничеството. Известни традиционно като Rusini, или “рутенци”, сега те започнали да приемат етикета “украинци” като реакция срещу подвеждащото и обидно определение “малоруси”, което царската официална политика измислила за тях. (Украинец означава просто политически осъзнат рутенец.) Тяхното културно пробуждане било стимулирано силно от поези-

838