Европа.История

RENATIO

дена от страховития Генерал Акуавива “Черният Папа”. Обществото било забранено през 1773 r., но било възстановено през 1814 г.

Светата канцелария била създадена през 1542 г. като върховен апелативен съд по въпросите на ересите. В нея работели водещи кардинали и тя надзиравала работата на Инквизицията, а през 1557 г. издала първия Индекс, списъка със забранените j книги. През 1588 г. станала една от деветте реорганизирани конгрегации, или изпъл- | нителни отдели, на Римската курия. Работела съвместно с Канцеларията за пропаганда на вярата, която пък била натоварена с покръстването на езичниците и еретиците. [INDEX] [INQUISITIO] [PROPAGANDA]

Съветът от Трент, който бил свикан на три сесии, 1545-7,1551-2 и 1562-3, бил Общият съвет, за който църковните реформатори се молели от десетилетия. Той осигурил доктриналните дефиниции и институционалните структури, които позволили на Римската църква да се възстанови и да посрещне протестантското предизвикателство. Неговите доктринални декрети били до голяма степен консервативни. Те потвърждавали, че само Църквата може да тълкува Писанието и че религиозната истина, извлечена от католическата традиция, е същата като тази от Библията. Те потвърдили традиционните възгледи за първородния грях, опрощението и заслугите и отхвърлили различните протестантски алтернативи за транссубстанцията по време на Причастието. Декретите за организацията реформирали църковните ордени, регулирали назначаването на епископи и създали семинарии във всяка епархия. Декретите за формата на Месата, съдържащи се в новия Катехизис и ревизирания Требник, засягали най-дирекгно живота на обикновените католици. След 1563 г. същата латинска Трентска меса можела да се чуе в повечето римокатолически църкви по цял свят.

Критиците на Съвета от Трент посочват неговата небрежност по отношение на практическата етика, пропуска му да даде на католиците морален кодекс, отговарящ на протестантския. “Той залепи върху Църквата клеймото на една нетолерантна епоха, пише един английски католик, и увековечи… духа на аскетична безнравственост”1 Протестантският историк Ранке набляга върху парадокса на Съвета, който възнамерявал да окастри правата на Папството. Вместо това, чрез клетви за вярност, подробни правила и наказания, цялата католическа йерархия била подчинена на папата. “Дисциплината бе възстановена, но всички инструменти за управление бяха центрирани в Рим“17. Няколко католически монарси, включително Филип II Испански, толкова се страхували от Трентските декрети, че ограничили тяхното публикуване.

Особеният религиозен дух, поощрен от Контрареформацията, наблягал върху дисциплината и колективния живот на вярващите. Той отразява обширната власт за принуда, дадена на йерархията, и показното, външно подчинение, което сега се изисквало от вярващите. Той настоявал за редовна изповед като знак за подчинение. Бил подкрепен от широк ред колективни практики - поклонения, церемонии и процесии -и от добре пресметната театралност на придружаващото изкуство, архитектура и музика. Католическата пропаганда от тази епоха била силна както в рационалната си аргументация, така и в средствата си за внушение. Бароковите църкви от епохата, претъпкани с олтари, колони, статуи, херувими, позлата, икони, дарохранителници, свещници и кандилници, имали за цел да не оставят нищо за личните мисли на паството. За разлика от протестантските проповедници, които наблягали върху индивиду-

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

513

шошвгпо

евиля през XVI век. Иисус Христос се е върнал на земята и е бил заловен

да прави чудеса. Незабавно е арестуван. Великият инквизитор провежда лично раз-

пита на затворника. “Защо си дошъл да ни се бъркаш в работата?” пита той. И не получава отговор.

Сред многото обвинения Инквизиторът обвинява Христос в това, че е подвел хората, дарявайки ги със Свободна воля. Човекът по природа е бунтовник и ако има избор, винаги ще избере пътя на проклятието. За тяхно собствено добро, внушава инквизиторът, хората трябва да бъдат лишени от свободата им, за да спасят душите си. “Забрави ли, че спокойният ум и спокойната смърт са по-скъпи на Човека от свободата в познанието на Доброто и

Нещо повече, твърди Инквизиторът, фактите от историята подкрепят неговата теза. Хората са прекалено слаби, за да устоят на изкушението. В продължение на 1500 години те са се валяли в грях и страдание, неспособни да обърнат внимание на Христовите заповеди. “Ти им обеща хляб от Небесата, но може ли той да се сравни със земния хляб в очите на слабата, грешната и винаги подлата човешка раса? Ние сме по-хуманни от теб.”

Инквизиторът обвинява Христос, че не е отхвърлил предизвикателството на Дявола и не е дал доказателство за своята Божественост. Той се е провалил при тройния тест на Тайнството, Чудото и Авторитета. Папството всъщност тайно е на страната на Дявола. “Ние бяхме с него, а не с теб, разкрива Инквизиторът, имайки предвид разкола между католици-ма и православието, цели осем века”.

Инквизиторът горчиво предсказва победата на безбожния материализъм. “Знаеш ли, че ще минат векове и човечеството ще обяви… че няма престъпление и поради това няма грях, а само гладуващи хора? “Първо ги нахрани, а после искай добродетел.” Това ще пише върху знамената, с които те ще разрушат твоя храм.”

В тъмницата на Инквизитора заключението изглежда неизбежно. “Ти си изхвърлен от Ада, казва той на Христос; Ти си еретик. Утре ще те изгоря!”

В последния момент християнското опрощение триумфира. Христос целува Инквизитора по бузата. Победен от силата на любовта. Инквизиторът омеква и вратата на затвора се отваря…

Подобно резюме може да послужи като въведение към студентски бележки за “Легендата за Великия инквизитор”. Създателят на “Легендата” бил млад руски автор, Иван Карамазов, който живеел с баща си и братята си през 60-те години на XIX век. Сагата на Карамазови, като “Легендата”, която формира един от централните й епизоди, задава вечните въпроси за Доброто и Злото. Бащата Карамазов е противен развратник, срещу когото най-големият син, Дмитрий, вече се е разбунтувал. Иван и Альоша, доведените братя на Дмитрий, са съответно скептичният атеист и вярващият оптимист. Но четвъртият, незаконороденият син Смердяков убива бащата, преди да убие и себе си. След процеса Иван се измъчва от чувство за вина, че е подбудил делото, и се опитва да поеме вината. Но в един ужасен и недодялан процес е обвинен невинният Дмитрий. Във финалната сцена децата показват на възрастните как да живеят в хармония1.

Злото?”

33. Европа

й

514