Европа.История

ROMA

леч не било добро. Тетрархията, или “управлението на четиримата”, която разделила Империята на две половини, всяка със свой собствен август и свой помощник-цезар, улеснила управлението и защитата на границите. Армията нараснала много - но също и бюрокрацията. Повишаването на цените било овладяно - но не и намаляването] на населението. Преследването на християните продължило. През 304 г. в Рим бил организиран голям Триумф; но той бил последният. Една година по-късно Диоклетиан] абдикирал, оттегляйки се в родната си Далмация.

флавий Валерий Константин (управлявал 306-37), по-късно наречен Констан-1 тин Велики, бил роден в Насиус в Горна Мизия (т. е. Ниш в съвременна Сърбия, а не, ! както казва Гибон, в Дакия). Баща му, Константин Клорий, западният цезар на Диок-1 летиан, умрял в Ебуракум (Йорк) скоро след като наследил багреницата. Майка му Елена, била британска християнка, почитана в легендата като откривателка на Истинския кръст. Константин обединил отново двете части на разделената Империя, а с Едикта от Милано провъзгласил обща религиозна толерантност. В два критични момента от неговата кариера той твърдял, че е имал видение. В началото се говорело! че видението е било на Аполон, по-късно на Кръста заедно с думите “Чрез това ще • владееш”. Той не се разбирал с гражданите на Рим и решил да премести столицата ] на бреговете на Босфора. На смъртното си ложе бил официално покръстен в христи-;] янската вяра. По този начин в момента на християнското покръстване на императо-1 ра Рим престанал да бъде център на Империята, която сам създал.

Християнство

По своя произход християнството не било европейска религия. Като юдаизма и ис- ‘ ляма, с които се свързва, то е дошло от Западна Азия; и в продължение на няколко века Европа не е била главен район за неговата концентрация.

Иисус от Назарет (около 5 г. пр. Хр. - 33 г. сл. Хр.), юдейски нонконформист и пътуващ проповедник, бил роден в римската провинция Юдея в средата на управлИ нието на Август. Той бил екзекутиран в Йерусалим чрез разпъване на кръст по време на управлението на Тиберий (14-37 сл. Хр.) и при прокуратора Пилат Понтийски, с неизвестно собствено име, римски конник, който по-късно може би е служил във Vienna (Vienne) в Галия. Говори се, че макар да не е намерил вина у него, прокурато-:] рът се съгласил с исканията на юдейския синедрион да го осъди на смърт. [CRUX] • Освен от четирите кратки евангелия, чиито свидетелства отчасти се повтарят и отчасти са противоречиви, за живота на Иисус са известни малко факти. Няма исторически документ, който да го споменава, и в римските литературни извори няма никаква следа от него. Той дори не е привлякъл значително вниманието на еврейските писатели от този период като Йосиф и филон. Неговото лично учение е известно само от няколко притчи, от думите му, казани по различни случаи, и чудеса по време на службите му, от разговорите му с апостолите и от шепа ключови изказвания: неговата проповед на планината, отговорите му в Храма и на неговия процес, беседата му на Тайната вечеря, думите му на Кръста. Той твърдял, че е “Месията”, отдавна предсказаният спасител от еврейските скрижали; но редуцирал тези скрижали до две прос-. ти заповеди:

ДРЕВЕН РИМ

215

АТой му рече: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.” Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: “Да възлюбиш ближния си както себе си.” (Матей 22:37-9)

Иисус не предизвиквал светските власти, наблягайки на това в няколко случая, “Моето царство не е от този свят”. Когато умрял, той не оставил организация, нито църква, нито свещеници, нито политическо завещание, нито евангелие; само енигматич-ните инструкции на своите ученици:

Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си и така нека Ме последва. Защото, който иска да спаси живота (или Душата) си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери. (Матей 16:24-5)

Едва ли би могло да се предвиди, че християнството ще стане официална религия на Римската империя. За поколения християни от по-късните времена триумфът на християнството е бил просто Волята Божия. Той не е оспорван или анализиран сериозно. Но за много римляни в ранните векове трябва да е представлявал истинска загадка. Дълго време Иисус е бил смятан за съмнителен местен феномен. Неговите последователи, чиито вярвания външните хора бъркали с юдаизма, не приличали на кандидати за намиране на религия с универсална привлекателност. Вярата на робите или на простите рибари не предлагала предимства за класите или някакъв групов интерес. Тяхното евангелие, което правело такова ясно разграничение между духовното “Божие царство” и управлението на Цезар, изглежда, предварително се отказвало от всякакви светски амбиции. Дори когато те станали по-многобройни и били репресирани заради това, че отказвали да участват в имперския култ, християните едва ли са били смятани за обща заплаха, [apocalypse]

Разбира се, когато погледне назад, човек може да види, че християнското ударение върху вътрешния живот запълвало една духовна бездна, която римският начин на живот не можел да запълни; също, че християнската доктрина за спасението и за триумфа над смъртта, трябва да е била много привлекателна. Но човек може също така да разбере объркването на имперските чиновници като Плиний Млади от Витиния. Едно е да решиш, че древният свят е бил узрял за нова “спасителна” религия; но е прекалено трудно да обясниш защо бездната е трябвало да бъде запълнена от християнството, а не от половината дузина други кандидати. От всички скептици, писали за възхода на християнската църква, никой не е по-скептичен от Едуард Ги-бън. “Възход и падение” на Гибън, от една страна, съдържа най-великолепната проза, написана на английски език, а от друга - най-издържаната полемика срещу отклоненията на Църквата от християнските принципи. Той провежда онова, което нарича “искрено, но рационапно изследване на прогреса и установяването на… една чиста и смирена религия, [която] най-накрая издигнала триумфалното знаме на Кръста върху руините на Капитолия”29. (Виж Приложение III, стр. 1242.)

Разпространението на християнството било силно улеснено от Рах Romana. В рамките на три десетилетия след разпъването на Христос християнските общности се установили в повечето от големите градове в Източното Средиземноморие. Свети Павел, чиито писания съставят по-голямата част от Новия завет и чиито пътувания

216