Европа.История

TENEBRAE

равление разделил двата кабинета на Олаф Палме (1969—76, 1982—6). Крепостта на социалдемократите не започнала да се руши до 1988 г. — след несравним възход в продължение на половин век. И въпреки страховете на краля през 1920 г., шведската монархия надживяла социалистите.

Колкото до социализма, настанил се неудобно в една от най-богатите европейски страни, парадоксът бил повече външен, отколкото реален. Социалистическите идеи могат да бъдат прилагани ефективно само там, където е налице значителен производствен излишък, който да бъде разпределян, и демократично правителство, което да осигурява безпристрастно разпределение. Действително те действали много по-неефективно в Швеция, когато разликата между наличните ресурси и народните амбиции се стеснила. Но в страните, където излишъкът е оскъден или правителството е диктаторско, или и двете, работниците в колективната икономика са уязвими и подложени на експлоатация, а управляващият елит трупа всички облаги. Такъв бил случаят със Съветския съюз, “първата в света социалистическа държава”, която не беше истински социалистическа нито по своя дух, нито по делата си.

били уредени на Вашингтонската конференция от 1921-2 г., а не на Мирната конференция в Париж. Вашингтонското морско споразумение (1921) поставило ограничения на флотския тонаж в съотношения САЩ 5 : Британия 5 : Япония 3 : франция 1,5: Италия 1,5. Според договора от Гондра през 1923 г. САЩ разположили своите сили в Латинска Америка, без да включват бившите си европейски партньори. Гравитационният център на световната сила се премествал. Европа вече не била единствен господар на своята съдба.

Наследството на Мирната конференция не било такова, каквото искали нейните организатори. Германия била сериозно наранена, но не и примирена. Невръстната Германска република била изключително крехка. Нейното Национално събрание, което се събирало на постоянна сесия във Ваймар през цялата 1919 г., било управлявано от коалиция, доминирана от социалдемократи. Неговите депутати подписали Версайския договор само след изразената заплаха от принуда. Били организирани емоционални церемонии за вземане на сбогом с германците, останали извън пределите на Райха. Берлин, който вече изживял левичарското въстание от януари 1919 г., когато Роза Люксембург била убита, сега станал свидетел на десния Putsch на Кап от март 1920 r., а през август - на приближаването на Червената армия. Не може да се каже какво е щяло да стане, ако Тухачевски бе стигнал до целта си. Но прогонвайки поляците от оспорваните градове и предавайки тези градове на местните германци, той издал своите намерения да изиграе германската карта и да отхвърли Версайското споразумение. Триста хиляди въоръжени членове на Freikorps все още били на свобода. “Червена Саксония” била контролирана от комунистите, Бавария - от ултракон-серватори, които говорели за отделяне. Германия била на крачка от хаоса.

Призракът на социалния катаклизъм дебнел отвсякъде. Жестоката враждебност между германските леви и германските десни нараствала. През 1922 г. еврейският министър на реконструкцията Валтер Ратенау бил убит. Радикалните социалисти се подхранвали от масовата безработица и от ужасния ефект от хиперинфлацията. Радикал-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

945

ните националисти се подхранвали от унижението в клаузите за вината за войната, от съпротивата срещу репарациите и от съюзническата окупация на Рейнланд. Нова разновидност на отчаяни главорези, които се опитвали да привлекат болките както на левите, така и на десните, се появила през 1920 г. в лицето на Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP). Техният лидер Адолф Хитлер стигнал до вестникарските заглавия на 8-9 ноември 1923 г. след несполучливото фиаско на “Бирения пуч” в Мюнхен.

За известно време обаче една умерена увереност в Германия била възстановена от Густав Щреземан (1878-1929), някога канцлер, а от 1923 г. външен министър. Щреземан позволил на германските военни да избегнат клаузите за разоръжаване чрез тайно сътрудничество със Съветите. Но той спечелил западното одобрение, като смазал комунистическите правителства в Саксония и Тюрингия и възстановил плащането на репарациите. После убедил съюзниците, че борбата за репарациите вреди на европейската икономика. През 1924 r., по плана Доус, той договорил заем от САЩ за 800 милиона марки, обезпечени със злато, които осигурили възстановяването на германската индустрия. През 1925 г., в Локарно, в замяна срещу гаранции за френско-германската граница, постигнал възстановяването на Германия като член на международната общност, а през 1926 г. - нейното приемане в Обществото на народите. През 1927 г. била изтеглена и последната Междусъюзническа комисия. В светлината на подобрените отношения със Запада малко хора си правели труда да забележат, че източните граници на Германия и германската източна политика били оставени открити за ревизиране.

В сферата на международните финанси в продължение на години царяло объркване. Благодарение на спогодбите на военновременната Entente Британия и франция имали да получават колосални суми, главно от Русия, докато самите те дължали още по-големи суми, главно на САЩ. Планът за репарациите, включен във Версайския договор, се стремял да накара Германия да плати всички военни разходи и така съюзническите правителства да могат да изплатят своите военни задължения. Но планът се оказал неработещ: включените суми не могли да бъдат изчислени точно; Германия отказала пълно плащане; Съветското правителство отказало да признае дълговете на царя; а САЩ отказали да обмислят разсрочване. Така че трябвало да се подготвят алтернативни спогодби. Още на Мирната конференция един британски делегат, Дж. М. Кейнс, публикувал строга критика срещу преобладаващия подход. В своята книга “Икономическите последствия от мира” (1919) той твърдял, че подкрепата за икономическото възстановяване на Германия е предварително условие за възстановяването на Европа като цяло и че наказателните репарации ще навредят на онези, които ги налагат. Неговите идеи срещнали силна политическа съпротива, отчасти защото той, изглежда, препоръчвал преференциално отношение към Германия пред обявените за жертви на Германия. Но постепенно всички осъзнали, че възстановяването трябва да бъде приоритет.

Първоначално фиксираните репарации, които били в размер от 269 милиона германски златни марки, платими за период от 42 години, тоест до 1962 г., били последо-V вателно редуцирани. През 1921 г. британците направили първия ход, насърчавайки ан-Гло-съветския търговски договор, като по този начин разбили бойкота срещу болшевиките. След като настояли за редукция на германските репарации до 132 билиона

60. Европа

ш

ТШБВШЕ

злати тарт„ приели мълчаливо френската зашиха, че фрамцузипге шще окупират Рур, ат редуцираните плшрния не бъдат погасявани. През 1922 г. те предложили анулиране на Baimv военни дългове и възможност за ограничаване на британските разплащания към САЩ до 33 милиона лири годишно за 63 години, тоест до 1985 г. През 1923 г., след като ускорили германската хилеринфлация със своите искания, французите окупирали Рур, без да постигнат благоприятен резултат. През 1924 г., по плана Друс, умереността най-после надделяла. Германия трябвало да плаща репарации в умерена степен до 1929 г., а после - по 2500 милиона райхсмарки пщишно. Един съюзнически заем от 800 милиона райхсмарки щял да улесни следващата вноска. Но д ори това се оказало невъзможно. През 1929 г., по плана Юнг, Германия трябвало да плаща по 34 500 милиона германски марки годишно в продължение на 58 години, тоест до 1988 г., по ипотека, осигурена с германските държавни железници. През 1932 г., на Конференцията в Лозана, Германия била поканена да направи едно последно плащане от 3000 милиона райхсмарки - което не било извършено. До това време цялата работа станала неуместна. Германия получавала повече чрез американски заеми, отколкото плащала за репарации. Във всеки случай от 24 октомври 1929 г., деня на Голямата катастрофа на Нюйоркската фондова борса, световната икономика навлизала в депресия; и всички американски заеми към Европа били преустановени.

МеждуВоенната политика била доминирана от повтарящия се спектакъл на либерални демокрации, падащи в жертва на диктатури. Западните сили се надявали, че тяхната победа ще доведе епоха, моделирана по техен образ и подобие. В крайна сметка в началото на Голямата война на Европейския континент имало 19 монархии и 3 републики; а в края той се състоял от 14 монархии и 16 републики. Но “Демократичната революция” скоро се оказала илюзорна. Едва минала година, и една или друга страна виждала, че нейната конституция е нарушена от един или друг вид диктатори. Това не може да се припише на никаква проста причина, освен на неспособността на западните сили да защитят режимите, които сами вдъхновили. Диктаторите се появявали във всички форми и размери - комунисти, фашисти, радикали и реакционери, леви авторитаристи (като Пилсудски), десни милитаристи (като франко), монарси, антимонархисти, дори клерикали като отец Тишо в Словакия. Единственото общо нещо помежду им било убеждението, че западната демокрация не е за тях. (Виж Приложение III, СТр. 1326.) [EESTI]

От двете нови държави, които започнали съществуването си в периода между войните, едната, Ирландия, била национална република, а другата, Ватиканската държава, папска диктатура. Ирландската свободна държава била създадена през 1922 г., първоначално като суверенен доминион на Британската империя. Но мненията през 1918 г. все още били разделени от перспективата за самоуправление. Ълстър още веднъж се подготвил да защити обединението със сила и през 1920 г. се превърнал в автономна провинция на Обединеното кралство. Преобладаващо католическите южняци се подготвили за независимост. Те успели, но чак след две ожесточени войни -едната срещу британската паравоенна полицейска сила, “Черните и кафявите”, а другата - гражданска война между самите тях. Доминиращата личност и многократен премиер, Еамон де Вапера (1882-1975), бил католик, наполовина кубинец, роден от ирландска майка в Ню Йорк. Свободната държава се обявила са Република Ейре през 1937 г., прерязвайки всички официални връзки с Великобритания през 1949 г.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

947