Европа.История

DYNAMO

милиона емигранти към САЩ. Една четвърт от населението на Галиция емигрирала през двете десетилетия преди 1914 г. (Виж Приложение III, стр. 1300.)

Историците не са постигнали съгласие дали изумителните социални и икономически промени през XIX век трябва да се смятат само за “фон” на културния живот или за негова детерминанта. Маркс например бил детерминист; “според него всички форми на мисълта и съзнанието са определени от класовата борба, която на свой ред се определя от лежащите в основата на всичко икономически отношения”. (Ако това е вярно, тогава самият Маркс не е бил чак толкова оригинален мислител, колкото продукт на своето време.) В другата крайност са онези, които твърдят, че културата притежава свой собствен живот. В наши дни повечето хора поне биха приели средното предположение, че културата не може да се разбере правилно без съотнасяне към нейния политически, социален и икономически контекст.

Романтизмът, който станал господстваща интелектуална тенденция в много европейски страни през втората четвърт от XIX век, се възприема от някои историци основно като реакция срещу Просвещението. Други го възприемат като освобождаване от възгледите, генерирани от Индустриалната революция и Наполеоновите войни.

В действителност той е всички тези неща. Обстоятелствата на неговото възникване през 70-те години на XVIII век действително били близко свързани със заглъхващата привлекателност на Просвещението. (Виж Глава IX.) В същото време причините за неговата масова привлекателност през 20-те и 30-те години на XIX век били близко | свързани с изживяванията на едно поколение, което преживяло революционните из- ; питания, което усетило въздействието на машините и фабриките и което след 1815 г. се гневяло под непосилното бреме на реакционните режими. Романтизмът намерил • израз почти навсякъде, дори и в Русия, застрашавайки католическо/протестанското и католическо/православното разделение с безразличие. Той повлиял върху всички изкуства, но особено силно върху поезията, живописта и музиката и върху всички клонове на хуманитарните науки. Бил много активен в Германия. Бил представен добре ‘ и в Британия, макар че първите британски романтици като лорд Байрон били приети подобре на Континента, отколкото у дома. След известно забавяне той се проявил силно във франция и Италия, като противопоставяне на дълбоко вкоренените традиции на класицизма и рационализма. В Полша и Унгария, където бил повлиян от аго- ] нията на националното поражение, той се превърнал в господстващ начин на мис- ] лене.

Основните догми на романтическото движение се противопоставяли на всичко, зад което стояло Просвещението. Докато то наблягало върху силата на Разума, i романтиците били привлечени от всичко ирационално в човешкия опит: от страстите, I от свръхестественото и паранормапното, от суеверията, болката, лудостта и смъртта. Докато Просвещението наблягало върху нарастващото превъзходство на човека над природата, романтиците се наслаждавали трепетно пред неопитомената мощ на природата: от ужасите на бурите и водопадите, от огромните планини, от празнотата на пустините, от самотата на моретата. Докато Просвещението следвало класическия вкус към хармонията и сдържаността и към правилата, които лежали в основата на цивилизованите условности, романтиците търсели всичко, което не се подчинявало

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

791

на общоприетите условности: дивото, чудатото, екзотичното, чуждото, побърканото. Докато Просвещението се опитвало да обясни реда, легнал в основата на очевидния световен хаос, романтиците апелирали към скритите вътрешни “духове” на всичко, което живее и се движи. Докато Просвещението било или нерелигиозно, или антирелигиозно, романтиците били дълбоко религиозни по своя темперамент дори в случаите, когато презирали конвенционалната християнска практика. Докато Просвещението обслужвало интелектуалния елит, романтиците апелирали към новоосвободените и образовани маси. [Parnasse] [relaxatio]

Общоевропейският апел на Романтизма може да бъде илюстриран по много начини, но това никъде не може да стане подобре, отколкото чрез неговата поезия. Джон Кийтс (1795-1821) чезнел архаично пред очарованието на средновековната девица:

0, рицарю, каква е твойта скръб,

защо все бродиш немощен и блед?

Не пее птица в речния шавар, безлюдно е навред10.

Алфонс де Ламартин (1790-1869) едновременно с него се опивал от красотите на Лак дю Бурже и от мисли за вечността:

ô temps, suspends ton vol! et vous, heures propices,

Suspendez votre cours!

Laissez-nous savourer les rapides délices Des plus beaux de nos jours.

(0, Време, задръж своя полет! И вие, благоприятни часове,/ задръжте своя ход)/ Позволете ни да вкусим от преминаващите наслади/ от най-красивите ни дни.)”

Джакомо Леопарди (1798-1837) изпял “Нощна песен на бродещия пастир от Азия”:

Pur tu, sollnga, eterna peregrina, che si pensosa sei, tu forse intendi, questo viver tereno, il patir nostro, il sospirar, ché sia; ché sia questo morir, questo supremo scolorar del semblante e périr dalla terra, e venir meno ad ogni usata, amante compagnia…

(Все още самотен, вечен скитник,/ който е толкова замислен, ти може би разбираш/ какво може да бъде този земен живот,/ нашето страдание и въздишки,/ и какво е това умиране, това крайно/ избледняване на чертите,/ и загиване от земята, и креене/ от всяка позната, обичаща компания.)12

792