Европа.История

LUMEN

Chacun est parti du néant;

Ou va-t-il?… Dieu le sait, ma chère.

(Ние сме родени, ние живеем, моя овчарко/ Как или защо умираме, не е ясно;/ всеки излита от небитието;/ Накъде?… Бог знае, скъпа моя.) 11

“Аз умирам, прекланяйки се пред Бога, обявил той, обичайки моите приятели, без да мразя враговете си, но презирайки суеверието.”12

Жан-Жак Русо (1712-78), роден в протестантска Женева, бил още по-голям скитник от Волтер. Той притежавал почти същата гама от таланти като музикант, романист и философ и си спечелил подобна страхотна репутация. Избягало момче, което прекарало почти цяло десетилетие по широките пътища на Савоя и Швейцария, той бил прибран, с цената на покръстването си, от дама католичка, която живеела в Ане-си. Предимно самообразован, напреднал в света като частен учител, композитор, балетмайстор и камериер в Париж, като секретар във френското посолство във Венеция. Имал връзка с просто и необразовано момиче, Терез Левасюр, и съдбата на техните пет деца, които били поверени на грижите на Енфан Труве (сиропиталище за безпризорни деца), била източник за много напрежение, за интелектуални спекулации и вероятно за неговото неизлечимо душевно заболяване. Спечелил внезапна известност на средна възраст, получавайки награда от Академията в Дижон за своята Discours sur les sciences et les arts (1750) и чрез създаването на една популярна опера Le Devin du village (1752). Сприятелявайки ce c Дидро, той ce превърнал най-напред в звезда, а после в жертва на парижките салони и отново хванал пътя. Преследван от маниакалната идея за несъществуваща конспирация срещу него, Русо се местел от убежище в убежище, страхувайки се от привържениците на Волтер и от своята вътрешна несигурност; в Женева, в Мотие в Пруски Нюшател, на един остров в Лак де Биен, в Англия, в Буржон и Монтекюн в Дофин. Прекарал последните си години в Париж, редактирайки мемоарите си и Reveries du promeneur solitaire (1782). Умрял в замъка Ермнонвил.

Противоречив по характер, Русо използвал методите на Просвещението, за да отхвърли постиженията на Просвещението. Беседата, която го направила прочут, твърдяла, че цивилизацията покварява човешката природа. Втората му Discours sur l’inégalité (1755) рисува идилично видение на първобитен човек и обвинява просперитета за всичките злини на политическите и религиозните отношения. Романът Julie ou la nouvelle Héloïse (1761), любовна история, развиваща се в родните Алпи на Русо, съчинил безпрецедентна връзка между страстта, моралните чувства и неопитомената природа. Émile ou l’éducation (1762), друг изумителен успех, очертава отглеждането на едно дете, което ще избегне изкуствения упадък на цивилизацията. Това дете на природата ще се учи от дадения от Бога опит, не от написаните от хората книги; за да бъде щастлив, той трябва да бъде опитен и свободен.

Du contrat social (1762) бил наистина революционен. Началното му изречение хули порочността на царящия ред: “L’homme est né libre, et partout il est dans les fers” (Човекът е роден свободен, a навсякъде е окован във вериги). Господстващите му идеи -общата воля, суверенната нация и самият Договор - сочат към решения, които могат да бъдат дефинирани ефективно не от някой идеален владетел, а от интересите на управляваните. Докато Волтер апелира към просветения елит, тук Русо апелира към масите.

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

621

Confessions на Русо (публикувани 1782-9) анализират изключително лишената от чар личност на автора с огромен чар и откровеност. Той излага своята вина и съмнения. “Той се бие енергично в гърдите, написал един критик, знаейки, че читателят ще му прости.” Тази вглъбеност в изкривяванията на собствената му психология напомня за една по-късна епоха. Русо презира своите колеги философи, особено Вол-тер. Той бил готов да каже на Върховното Същество в Деня на Страшния съд: “Je fus meilleur que cet homme-là!” (Аз бях по-добър от онзи човек ей там!)13

Образованието било сферата, към която идеите на Просвещението били най-лесно приложими. Църквата имала фактически монопол в учебната програма на училищата и университетите. Влиянието на ренесансовия хуманизъм отдавна било размито. В Католическия свят йезуитските и пиаристките училища за момчета и урсулин-ските училища за момичета били затвърдили своите методи. Във Франция педагогиката била закостеняла след закриването на хугенотските и янсенистките училища. В Протестантския свят също, ако може да се вярва на спомените на Гибън за Оксфорд, преобладавала летаргията. “Петте години, прекарани в Магдален колидж, спомня си той, бяха петте най-празни и най-безполезни години в целия ми живот.” Шотландските училища и университети били в по-добра форма, както и онези в Прусия. Институциите на Август Херман Франке (1664-1727) в Хале и Realschule в Берлин полагали основите както на народното, така и на техническото образование. Въпреки това почти навсякъде Просвещението било изправено срещу силно окопалата се религиозна традиция в образованието. Статията на Д’Аламбер в Encyclopédie под заглавие “Колеж” предизвикала бурни протести:

Всичко това означава, че един млад човек… излиза от колежа след десет години с несъвършени знания за един мъртъв език, с идеи за реториката и философията, които трябва да се стреми да забрави: често с повредено здраве… и по-често с такива повърхностни знания за религията, че бива победен при първия богохулнически разговор…14

В дългосрочен план, под влиянието на Просвещението, религиозното обучение било отделено от общото образование; били въведени модерни предмети в допълнение към класическите; и както в продължителната кампания на Бентьм за Университета в Лондон, висшето образование било разделено от църковното покровителство. [COMENius]

Нищо обаче не може да съперничи на влиянието на Émile. Русо не бил впечатлен от методите на своите колеги philosophes. “Великата максима на Лок бе да се опитва да убеждава децата и това е настоящата мода, написал той, но… аз не виждам по-глупави деца от онези, които са се опитвали да убедят” (Émile, bk. II). Вместо това той защитава “естественото образование” от раждането до зрелостта, със забрана да се учи по книга до юношеството. Той взривил съвременните идеи за развитието на децата. Първият образователен наръчник в духа на Русо, Elementarwerk на Дж. Б. Бейз-доу, се появил през 1770-2; неговото първо училище, Филантропинум в Десау, отворило своите врати две години по-кьсно.

Един от най-смелите образователни проекти за времето си обаче се осъществил в Полша, където през 1772-3 много специални обстоятелства родили Националната образователна комисия, най-ранното в Европа Министерство на държавното образование. Той съвпаднал с политическата криза от Първата подялба, която дала мо-

622