Европа.История

DMSA ET INDMSA

те органи на Общността трябва да се занимават само с най-важните области от политиката, оставяйки всичко друго на “субординираните нива на управление”. Националните правителства пламенно настоявали всичко друго да бъде оставено на тях. Но субординацията, ако смисълът й се разшири, можела също така да се използва, за да свърже Брюксел с регионалните и местните власти и да заобиколи националните нива на управление. Появила се спешна необходимост от дефиниции.

По-строгите защитници на политическия съюз не пазели в тайна своето неодобрение към националната държава. Освен всичките й исторически грехове, сега национапната държава се възприемала като “прекалено малка, за да се справи с големите проблеми, и прекалено голяма, за да се справи с малките”. Имало известно основание за страх, че Общността ще се превърне, като ООН, в клуб от правителства. Определено било аргументирано да се твърди, че европейската демокрация не може да прогресира, докато Парламентът на Общността не се издигне над отделните национални събрания на държавите членки.

Именно в този контекст на преден план излезли дебатите за европейските “региони”. Всяко засилване на централните органи на Общността автоматично насърчавало центробежни тенденции в рамките на държавите членки. Възходът на Брюксел бил свързан с възхода на Единбург, Милано, Барселона и на Антверпен. Регионалните интереси можели да бъдат определени както във, така и между държавите членки. В децентрализираната федерална република Германия например правителствата на Länder се радвали на голяма степен на автономия, франция също, някога бастион на централизма, напоследък засилила правата на своите 22 региона. (Във Великобритания, напротив, където “делегирането на властта” от регионите срещало рязък отпор и местното управление било омаловажавано, преобладавала противоположната тенденция.) Концепцията за “Еврорегионите” послужила като мост, който трябвало да покрие бездната между Общността и нейните източни съседи. Италия повдигнала въпроса за създаване на “Пентагонале” от пет страни в зоната на Адриатика; Германия, Полша и Скандинавските страни обсъждали възможността за бъдещи региони на сътрудничество от двете страни на Балтика.

Политическата несигурност засилила центробежните напрежения вътре в страните членки. Дългогодишното недоволство на каталонците и баските в Испания било контролирано, но не напълно успокоено. Ломбардската лига в Италия се възродила с цел “освобождаване” на Севера от бремето на Mezzogiorno. Шотландските националисти във Великобритания надигали глава: една независима Шотландия не представлявала толкова голяма опасност в Европейската общност, колкото извън нея.

На практика обаче за всичко трябвало да се води борба. Общността все още дебатирала дали трябва да бъде разширена географски, преди да се “задълбочи” конституционно. Делор предпочитал формулата “Първо се задълбочавай, по-късно се разширявай”. Неговите критици смятали това за измама, целяща запазването на Общността малка, западна и контролирана от Комисията. Дори да е така, до времето на срещата на лидерите на Дванадесетте в Маастрихт в Лимбург през декември 1991 г. инерцията продължавала да набира скорост. Комисията се подготвяла да представи солиден Договор за европейско единство, предназначен да коригира и да разшири Договора от Рим. 61 351 -а думи на този текст трябвало да отбележат “нов етап в процеса на европейската интеграция”. Той очертавал пътеките към “икономически и мо-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1125

нетарен съюз”, “единна и стабилна валута”, “общо гражданство” и “обща външна политика и политика по сигурността”32. Но не казвал нищо за разширението, нищо за трансформацията на Европа като цяло. Заченат в една Комисия, все още ангажирана с чисто западни проблеми, Маастрихт по никакъв начин не подготвил Европа за лавината, която щяла да връхлети другата част от континента.

Междувременно, докато Делор процъфтявал, Горбачов избухвал, грешал и претърпявал провали. По следващите му действия може да се съди за неговия анализ за съветската криза. По-голямата част от него е изложена подробно в книгата му “Перестройка” (1989). Това бил един жалък каталог. По-нататъшното увеличаване на съветския арсенал не обещавало по-голяма сигурност. Военните разходи достигнали до нива, които изключвали всякакво подобряване на гражданските жизнени стандарти. Действително съветската икономика вече не можела да издържа на установените модели за разходи. Методите на комунистическото планиране се провалили, а технологичната бездна между Изтока и Запада се разширявала с всеки изминал ден. Партията била корумпирана и отчаяна; младите обръщали гръб на комунистическата идеология; гражданите изгубили търпение от празни обещания. Съветското общество изпаднало в апатия. Съветската външна политика била в безпорядък. Войната в Афганистан, както всички други революционни борби, била бездънна дупка за разходи; съветската хегемония в Източна Европа не давала никакви дивиденти. Стратегията на Горбачов се състояла, първо, в разведряване на климата на страх и омраза от Студената Война, върху който процъфтявала старата система, и после, след прочистването на въздуха, в преход към по-сериозните проблеми на вътрешната реформа. На външния фронт успехите му били блестящи. При посещенията си в САЩ и Западна Германия бил приветстван като герой победител. Вихрела се всеобща Горбачомания. Въпреки продължаващата му подкрепа за традиционните комунистически подмолни действия в западните страни, той силно желаел да приветства президента Рейгън в Москва.

Вътрешната политика на Горбачов била капсулирана в две програмни ключови думи, които се разнесли по целия свят. Перестройката предвиждала инжектиране на пазарни принципи в икономическото управление и на непартийни интереси в политическия живот. Думата “Гласность” се превеждала погрешно като “откритост”. Това всъщност била стандартната руска дума за “публичност”, антоним на “мълчание” или “табу”. Първоначалната й цел била да стимулира партийните другари да предложат решения за проблемите, самото съществуване на които дотогава се отричало. Горбачов се заел да стимулира дебата; и поради тази причина било изключително важно изказаните възгледи да не бъдат наказвани. И партията започнала да говори, после медиите и накрая обществото. За пръв път в живота си съветските хора открили, че цензурата и полицията няма да бъдат използвани срещу тях. Поради това с известно закъснение “Гласность” наистина се превърнала в откритост, в един безпрецедентен, неограничен, безспирен поток от аргументи. Най-силното течение в този поток било почти всеобщото отхвърляне на комунизма.

Поради това много скоро генералният секретар Горбачов се озовал в неестествено положение. Въпреки либералната му репутация на запад, той бил убеден комунист, който искал да хуманизира и да съживи системата, а не да я изхвърли за смет.

1126

0М8АЕТ№ЮМ8А

Той защитавал “демократизацията”, а не демокрацията. Като Брежнев преди него, уредил да получи поста държавен “президент” - нещо като еквивалент на американския президент. Но никога не се обръщал към електората и никога не изоставял основния си, неизборен пост на партиен лидер. Поради това неговите шест реформаторски години никога не могли да се прострат отвъд полу и четвърт мерките. Той допълнил централните партийни органи с нов Конгрес от подбрани народни депутати; но никога не гарантирал свободни избори. В икономическата сфера постоянно си играел с въвеждането на пазарни принципи, но отхвърлил всички по-радикални планове. Отказал да деколективизира земеделието и да прекрати субсидирането на цените; отлагал узаконяването на частната собственост. В резултат от това плановата икономика започнала да изпада в колапс в условия, при които пазарната икономика не можела да започне да функционира. По националните проблеми насърчавал републиките да предявят своите искания, а после отказвал да ги изпълни.

Горбачов бил политически тактик със съвършени умения, който придумвал консерваторите и усмирявал радикалите; но не си спечелил обществено доверие в никаква степен. В очите на обикновения руснак бил “типический комунистический ак-тивиспТ - типичен комунистически активист. Горбачов и неговите западни почитатели, изглежда, не схващали нито елементарните черти на съветската система, която той управлявал, нито неизбежните последствия за съветската история. Те игнорирали последствията от премахването на насилието от една машина, която не познавала друга движеща сила. Те изоставили диктаторската власт на партията, гръбначния стълб в политиката на тялото, и се изненадали, когато крайниците престанали да реагират на командите, подадени от мозъка. Те подценили ефекта от десетилетията партийна индоктринация, поради която мнозинството от администраторите били неспособни да мислят независимо. Те упорито продължавали да възприемат Съветския съюз като естествена, национална единица - “моя страна”, както Горбачов все още я наричал през 1991 г. И преди всичко преценили неправилно ефекта от гласността върху потиснатите националности, за повечето от които свободата на изразяването била еквивалентна на искане за независимост. Поправянето на бърза ръка било най-лошият възможен курс на действие.

Много мастило още трябва да се изпише за причините, породили колапса на комунизма. Политолозите неизбежно поставят ударението върху системните политически причини, икономистите - върху провала на икономиката. Може би също толкова голямо внимание трябва да се обърне на всекидневния живот на обикновените хора. Съществуват отлични антропологични изследвания за борбата на източноевропейците с абсурдите на живота под гнета на комунизма. Сега изглежда, че едно поколение, което вече било изгубило всепроникващия страх от епохата на сталинизма, изведнъж решило, че му е дошло до гуша. Когато партийните вождове изгубили волята си да налагат своята власт, милиони мъже и жени просто загубили склонността си да се подчиняват. Комунистическото общество било изгнило от корените до върха33. Независимата култура, особено религията, изиграли по-голяма роля, отколкото често се предполага. Творците и вярващите често били единствените хора, които можели да си представят един свят без комунизъм. Останалите били като обитателите на някоя потопена планета в научнофантастичен разказ, чиито сензори не действали. С голя-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1127

ма трудност те били обучени да живеят под водата; когато водата започнала да спада, били забравили как да дишат на открито34.

И още веднъж, в този последен етап, най-ранните пукнатини в сградата се появили в Полша. Материалните условия се влошавали; отново пламнали стачки. Отчаяните министри се обърнали към лидера на забранения профсъюз “Солидарност” Лех Валенса. Това било признание за политически банкрут. В началото на 1989 г. те свикали кръгла маса, за да обсъдят поделянето на властта с нелегалната опозиция. Резултатът бил споразумение, при което “Солидарност” щяла да се състезава за ограничен брой места в парламента. Изборите произвели сензация: хората на Валенса обрали гласовете във всяка избирателна колегия, където участвали. Много видни комунисти не успели да бъдат преизбрани дори когато били единствени кандидати: гласоподавателите просто ги зачерквали. В тази най-рано “нормализирана” от “комунистическите страни” авторитетът на комунистите се бързо приближавал към нула.

През юни 1989 г. Китай показал на света какви демони се крият под кожата на комунистите, изправени срещу народния гняв. Горбачов, на официално посещение в Пекин, станал свидетел на протестите, но не и на клането. Той несъмнено си е извадил заключения. По-късно, когато посетил Източен Берлин за 40-годишнината на държавата, той заявил ясно, че ГДР не може да разчита на използването на съветски войски. В Европа нямало да има площад Тянънмън. Доктрината Брежнев умряла, преди някой да забележи.

През август обърканите полски комунисти поканили “Солидарност” да образува правителство под продължаващото им комунистическо конституционно и държавно ръководство. Тадеуш Мазовецки, набожен католик, бил приет за премиер. Той заел мястото си в Съвета на Варшавския договор. Съветският блок вече не бил блок. Унгария била заета със своите преговори на кръглата маса. Протестантските църкви в Източна Германия редовно организирали демонстрации.

Разлагането било напреднало, когато през есента на тази annus mirabilis започнала да се плъзга лавината. В Будапеща, на 23 октомври, на 33-та годишнина от Унгарското национално въстание, Унгарската народна република била премахната. Унгарските комунисти допуснали опозицията в парламента и се превърнали в социалдемократическа партия. Още по-удивително, на 9 ноември 1989 г. в Берлин, източногерманските граничари стояли бездейни, докато тълпите от двете страни на Берлинската стена я разрушавали с огромно удоволствие. Правителството на ГДР изгубило воля за борба. В Прага, на 17-и, една студентска демонстрация се объркала - било докладвано, че демонстрант е убит от полицията. Но тогава, седмица по-късно, Хавел и Дубчек се появили заедно на балкона на Вацлавския площад пред възхитените тълпи; и една обща стачка скоро довършила неоказващите съпротива власти. “Нежната революция” завършила. Най-будният от всички чуждестранни наблюдатели на мястото бил разчувстван и изрекъл многократно повтаряната забележка: “В Полша това отне десет години, в Унгария - десет месеца, в Източна Германия - десет седмици, а в Чехословакия… десет дни”35. И накрая, след едно кърваво въстание в Букурещ, където омразната Секуритате се защитавала до смърт, достигнало до своята кулминация в зловещата екзекуция на семейство Чаушеску.

Ролята на Горбачов, макар и почетна, е доста преувеличена. Той не е бил архитектът на европейската свобода; той бил ключарят, който, виждайки, че бентът е на път да избухне, решил да отвори шлюзовете и да пусне водата. Бентът така или ина-

1128