Европа.История

DEMOS

НЯКОИ хора вярват, че през 507 г. пр. Хр. Клистен Алкмеонид е установил една трайна традиция на народен суверенитет. През 1993 г. сл. Хр. те, трогнати, решиха да отп-, разнуват “2500 годишнината от раждането на демокрацията”. С тази цел на разкошен банкет в лондонския Гилдхол към присъстващите се обърна президентът на Античното общество1. Всъщност семената на атинската демокрация са били посети известно време преди Клистен. Събранието на гражданите, Ecclesia, което било свиквано на мястото за срещи Пникс край Акропола, било създадено от Солон. Но то лесно било манипулирано от водачите на аристокрацията като Пизистрат и неговите синове, които го използвали, за да крепят петдесетгодишната си тирания от 560 до 510 г. пр. Хр.

Клистен бил от богато семейство, което се опитало да сподели властта с Пизистрат, после избрало пътя на изгнанието. Той вероятно имал заслуги за промяната на фасадата на Храма на Зевс в Делфи с парийски мрамор, за да изкупи клането, извършено от неговия род. Повел несполучливо нахлуване в Африка през 513 г., вероятно търсейки персийска помощ. Но спартанците, а не клистенците прогонили последния от рода на Пизистрат три години по-късно.

Говори се, че Клистен призовал силата на народа, за да подкопае старата племенна организация, на която се осланяли неговите предшественици. Предлагайки суверенна власт на Ecclesia, той спечелил влияние да подбуди още по-мащабни реформи. Заместил четирите стари племена с десет нови, всяко със своя собствена гробница и героичен култ. Усилил много demes, или “общините”, на които били разделени племената, и разширил избирателните права на всички свободни мъже, жители на атинската територия. И преди всичко, той създал институцията Boule (Була), която функционирала като управителен комитет за дневния ред на Събранието. Той също така въвел юридическия остракизъм. Бил наречен “основателя на изкуството за организиране на общественото мнение”.

Атинската демокрация, която продължила 185 години, била далеч от съвършенството. Суверенитетът на народа бил ограничен от машинациите на Boule, от своеволията на deme и от продължаващото влияние на богатите покровители и демагози. За да осигурят кворум от 6 000 души на събранията на Ecclesia, гражданите буквално били “хващани” от улиците с въже, натопено в червена боя. Степента на участие както в централните, така и в районните управителни тела, е въпрос на интензивен научен дебат2. Но все пак гражданите наистина управлявали. Те се радвали на равенство пред закона. Избирали десетте висши чиновници, включително Strategos, или военния командир. Хвърляли жребий помежду си за разпределението на стотиците годишни административни постове. И най-важното, те търсели отговорност от обществените служители. Безчестните или некадърни чиновници можели да бъдат уволнявани или дори екзекутирани.

Не всички били впечатлени от това. Платон смятал, че демокрацията е управление на некомпетентността. Аристофан се подигравал на “онзи сърдит, сприхав, непокорен старец, Демос от Пникс”. В един момент той попитал: “И какво е решението? И отговорил: Жени”.

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

153

За жалост връзката между демокрацията в древна Атина и тази в съвременна Европа е много слаба, Демокрацията не е господствала в своето родно място. Римските мислители не се възхищавали от нея; и тя била напълно забравена в продължение на повече от хилядолетие. Демократичните практики в днешна Европа проследяват своите корени до народните събрания от викингски тип |DING| до конференциите, свиквани от феодалните монарси, и до средновековните градове-републики. Атинската идея за суверенно събрание, състоящо се от всички имащи право да участват в него граждани, намерила своите съответствия в средновековен Новгород, в Унгария и Полша - в политически системи, които не родили свои наследници. Теоретиците на Просвещението смесили античното познание с интерес към конституционната реформа; а романтизираната представа за древна Атина играе голяма роля сред либералите с класическо образование. Но и самите либерали могат да бъдат критични. Дьо Токвил ругаел “тиранията на мнозинството”. Едмънд Бърк нарекъл демокрацията по френски модел “най-безсрамното нещо на света”. Демокрацията рядко е била норма.

В наши дни почти не съществува консенсус за същността на демокрацията. На теория тя насърчава всички добродетели - от свободата, справедливостта и равенството до върховенството на закона, уважението към човешките права и насърчаването на политическия плурализъм и гражданското общество. На практика “властта на народа” е нещо невъзможно. Съществуват много различия, които отделят континенталния вид на народния суверенитет от британския вид на парламентарния суверенитет. И всички видове имат своите недостатъци. Някога Уинстьн Чърчил бе казал, че “демокрацията е най-лошата от всички политически системи, но не е измислена по-добра”. Онова, което наистина съществува, както винаги, е почти универсалното отвращение от тиранията. И именно то движи всички новоосвободени нации по посока към демокрацията, без оглед на предишните реалности. “Цялата наша история ни кара да се стремим към демократичните сили”, декларира президентът на новородена Чехословакия през 1918 г.3 През 1989-91 подобни чувства отекнаха сред лидерите на всички страни от бившия Съветски блок.

Не може да се отрече, че демокрацията, както всички други движения, се нуждае от свой основополагащ мит. Тя се нуждае от древното си родословие и от достойните си герои, А кой може да бъде по-древен и по-достоен от Клистен Алкмеонид?

рето! Морето!”, - когато след дългия няколко месеца преход другарите на Ксенофон зърнали брега от хълмовете зад Трапезунд, представлява един от най-ентусиазирате моменти във военните хроники.

По общо съгласие зенитът на гръцката цивилизация е достигнат по време на епохата на Перикъл в Атина. В интервала между спасението на града от персийското нашествие през 480 г. пр. Хр. и началото на пагубната война със Спарта през 431 г. политическата, интелектуалната и културната енергия на Атина достигнали до своя връх. Перикъл (около 495-429), генерал и държавник, бил лидер на умерената демократична фракция. Той организирал реконструкцията на ограбения Акропол и бил приятел на много художници и философи. Погребалната му реч през първата година от Пелопонеската война пулсира, изпълнена със свободата и високата култура на родния му град:

154