Европа.История

FOLLY

НИЦШЕ веднъж се оплакал, че историците никога не пишат за нещата, които правят историята наистина интересна — гнева, страстта, невежеството и глупостта. Той може би е имал предвид само Германската школа. В Полша например съществува дълга традиция за анализиране на миналото от гледището на пороците и добродетелите. Класическата работа на Бохенски “История на глупостта в Полша” била публикувана през 1842 г.1 През 1985 г. историкът дисидент Адам Михник написа своите спомени за полската съпротива срещу комунизма от гледището на “Историята на честта”2.

В наши дни всеки е научил, че изследването на “манталитетите” заема централно място в професията на историка. Един американски историк демонстрира, че Глупостта е марширувала през цялата европейска история от началото до края. Троянците приели Дървения кон; ренесансовите папи провокирали отделянето на протестантите; британското правителство принудило американските колонисти да се разбунтуват…3 Но всеки може да се учи от грешките. Старата полска поговорка гласи Polak mqdry ро szkodzie (Полякът е мъдър, когато белята е станала). Блейк казал нещо подобно в своите “Поговорки за Ада”: “Ако всеки глупак упорства в своята глупост, той би станал мъдър.” Истинската глупост се състои в това да повтаряш грешките си. Някой може да напише европейска история и от тази гледна точка, iannales]

автор на “Машината на Времето” (1895) и на “Войната на световете” (1898) и един от най-популярните и плодовити писатели на епохата. В своите “Предчувствия” (1902) той се показва като ентусиазиран защитник на евгениката, науката за подобряване на човешкия род, която изисква елиминиране на слабите, низшите и нежеланите. “И как Новата република ще третира низшите раси, пита той, черните… жълтите хора… набедените термити на цивилизования свят, евреите?”82

Важното, което трябва да се запомни, разбира се, е това, че “масите”, такива каквито били обругани от своите хулители, не са съществували и не съществуват. “Тълпите могат да се видят; но масата - сборът от всички възможни тълпи [е] тълпата в нейния метафизически аспект… една метафора… [която] превръща другите хора в конгломерат… [и] им отрича индивидуалността, която ние приписваме на себе си и на хората, които познаваме”63.

В същата тази епоха предизвикателството на марксизма родило интелектуални дебати, които далеч надхвърлили тесните ограничения на политиката. Например ранният прочит на историческия материализъм осигурил стимула за “философия на духа”, развита от неаполитанския писател Бенедето Кроче (1866-1952). Работата на Кроче в “Естетика”(1902), “Логика” (1905) и в “Теорията на историографията”(1917) била придружена с исторически изследвания на Неапол, на модерна Европа и на съвременна Италия. Отхвърляйки и метафизиката, и религията, той наблегнал върху ролята на човешката интуиция и върху значението на историята като изследване На развиващия се дух. Неговото списание СгШса, основано през 1903 г., давало Платформа на неговите идеи в продължение на половин век. По-късно в своя живот Кроч1в щял да стане лидер на опозицията срещу италианския фашизъм.

Зигмунд Фройд (1856-1939), австрийски лекар, бил основател на теорията и прак-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

867

тиката на психоанализата. Неговата работа упражнила огромно влияние не само върху зараждащите се науки психология и психиатрия, а върху всички клонове на хуманитарните науки, засягащи дейността на съзнанието и личността. Започвайки от хипнозата, той изследвал несъзнателния процес, където човешкото съзнание се защитава срещу външния и вътрешен натиск. В частност разкрил ролята на сексуалността в живота на несъзнателното и на репресията при формирането на неврозите. Публикацията на “Интерпретация на сънищата” (1900) му спечелила много последователи, които скоро щели да образуват Международната асоциация по психоанализа. Обаче последвали несъгласия, особено когато един от първите сподвижници на Фройд, Карл Юнг (1875-1961), обявил концепцията за “колективната психоанализа” във “Психологията на несъзнателното” (1912), заедно с разграничението между интровертните и екстравертните личности. В “Цивилизацията и нейните недоволни” (1930) Фройд твърди, че потискането на желанието, изисквано от живота в развитите общества, в действителност превръща щастието в нещо невъзможно. През 1938 г., заради успеха на нацистите, той бил принуден да избяга в Англия. До това време психоанализата имала много разклонения и много критици; но тя създала ново, тревожно измерение във възприятията на хората за самите тях: “Аз-ът не е господар в собствената си къща“64.

Декадансът като артистично движение може да се смята за издънка от Късния романтизъм. Той бил роден от желанието да се изследват най-екстремните преживявания на човешката чувственост. В този процес, въпреки безкрайните скандали, създал някои от най-артистичните шедьоври в европейската култура. Неговите връзки с романтическите му предшественици могат да се проследят чрез Шарл Бодлер (1821-67), който превел на френски Де Куинси и По. Стихосбирката на Бодлер Les Fleurs du Mal (1857) по-късно ce възприемала като манифест на поетичния символизъм, стил, опитващ се да намери скритите “съответствия” на реда и красотата под грозната повърхност на реалността:

La Nature est un temple où de vivants piliers Laissent parfois sortir de confuses paroles;

L’homme y passe à travers des forêts de symboles Qui le regardent avec des regards familiers.

(Природата е храм, където живи колони/ от време на време изпускат объркани думи;/ Там Човекът минава през гори от символи,/ които го поглеждат с познати погледи.)65

В своята “Покана за пътешествие” той тръгва към един въображаем рай, “където всичко е ред и красота, удоволствие, спокойствие и блаженство” - Là, tout n’est qu’ordre et beauté,/ Luxe, calme et volupté. Последователите на Бодлер, особено Пол Верлен (1844-96) и Артюр Рембо (1854-91), постигнали поетически ефекти - езикови съответствия на образите на художниците импресионисти, на които те били едни от първите почитатели: