Европа.История

LUMEN

ги посещения в Западна Европа - през 1696-8 и през 1717 г., водейки си бележки за I техниките при всичко - от корабостроенето до бръсненето на лицето. Но именно Be-1 ликата Северна война възложила всички тези задачи на Русия. На първо място дош-1 ло искането на царя за редовна армия и за финансови и социални институции, необходими за издръжката й. Старата Московска държава била чудовищно неефективна. I Парцапивата армия, която се стопявала през зимата, консумирала производството 1 на две трети от населението, а през лоши години като 1705 - до 96% от държавните I доходи. До края на царуването на Петър една постоянна сила от 300 000 обучени мь-1 же била издържана чрез данък на глава или “данък на душа”, който утроил доходите, 1 чрез мобилизация на селяните и чрез реорганизация на аристокрацията.

Няколко камъка останали необърнати. Един ключов закон, Preobrazhensky Prikaz |

(1701) регулирал системата на политическата полиция. Били направени важни проме-1 ни чрез разделянето на страната на guberniyas, или “провинции” (1705); чрез създава- ] нето на сенат и на административни колегии в рамките на централната администра-1 ция (1711); чрез въвеждането на общинско управление (1718-24); чрез държавно под- ] помагане на търговията, индустрията, образованието, литературата, науката и изкус- ] твата. През 1721 г. Патриаршията била премахната и Руската православна църква била подчинена на управлявания от държавата Свети синод. На свещениците било наредено да предават тайните на изповедите. От 1722 г. таблицата на чиновете обвързала и прикрепила аристокрацията към една йерархична кастова система, съедине-1 на с държавната служба и поземните привилегии. Създаването на толкова много но- ’ ви институции включвало онова, което един авторитет нарекъл “частичното разтуря-j не на наследствената държава” и първата в Русия реализация на разграничението ; между “държавата” и “обществото”30. То се осъществило, въпреки че в политическата сфера не били направени значителни промени, а самите благородници били държани в състояние на жалко раболепие. Те били обект на публично бичуване и shelmovanie (обявяване извън закона) за избягване на образование или служба. Повечето историци сега биха се съгласили, че в действителност Петровите реформи не били чак такива, каквито си ги представяли съвременниците. Те не подействали като велика обединяваща сила; напротив, разделили лоялността на царските поданици, особено по отношение на религията и националността. Също така те били склонни да въведат формата на западните институции, а игнорирали реалностите. Петър не можел да превърне московците в европейци, като им нареди да си обръснат брадите и да си наложат напудрени перуки.

Екатерина II се грижела повече за реалностите. Още веднъж, въпреки просветената реторика, не се осъществила реформа в основите на самодържавието или крепостничеството. Но нейната прочута инструкция към законодателната комисия от 1766-8 г„ насочена към модерен правен кодекс, нейните централизиращи и “русифицира-щи” тенденции в провинциапната администрация и преди всичко, нейното приемане на “свободата на аристокрацията” довели до трайни изменения в системата. Хартата за благородничеството (1785), която потвърдила по-ранния декрет, гарантиращ ограничени права на събранието на благородниците и самоуправление в провинциите, завършила таблицата на чиновете; и старите ограничения за продажба на крепостни като добитък били облекчени. Крайният продукт бил компромис, наполовина стар, наполовина нов: хибрид, при който аристократичната монархия постепенно ставала за-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

667

висима от служебната аристокрация, която създала, докато аристокрацията не можела да предаде на централното правителство властта, която упражнявала над масите от населението в регионите. “Парадоксално, чрез тяхното настояване за монопол на политическата власт руските самодържци осигурявали по-малко ефективна власт, отколкото техните конституционни съответствия на Запад.“3’ Старата московска тирания поне била устойчива. Новата Руска империя съдържала семената на собственото си разрушение, [euler]

Въпреки това безпощадната експанзия на Русия продължила (виж Приложение III, стр. 1283). Страна, която вече притежавала повече земя, отколкото можела да експлоатира полезно, продължавала да се отдава на гигантския си апетит. На запад Русия откъснала по-голямата част от Швеция-финландия и Полша-Литва. На юг, започвайки с Азов (1696), тя погълнала всички отомански черноморски провинции и Крим (1783), преди да настъпи срещу Персия, Кавказ и Централна Азия. На изток, след като прекосила Сибир до Тихия океан, от 40-те години на XVIII век тя изследвала бреговете на Аляска, където през 1784 г. било построено постоянно селище на остров Кодиак.

Руските историци осмислят експанзията на своята страна от гледището на “националните задачи” и “обединението на земите”. В действителност Русия и нейните владетели били пристрастени към териториалните завоевания. Техният глад за земя бил симптомът за едно патологично състояние, породено от общата неефективност на традиционния милитаризъм. Огромна ирония на съдбата е, че най-голямата страна на света се нуждаела от все по-нарастващи доставки на земя и хора, за да компенсира своето чувство за несигурност, за да изпълни операции, които други постигали с далеч по-малки ресурси, и да възнагради прекалено раздутата машина, която охранявала трона на Романови. Тук се срещаме с краен случай на bulimia politica, на тъй наречения “кучешки глад”, на общо териториално затлъстяване в един организъм, който можел да оцелее само чрез консумиране на повече и повече от кръвта и плътта на своите съседи. Всеки заслужил руски офицер се нуждаел от имение, обработвано от стотици или хиляди крепостни, за да издържа привичния стандарт на своето семейство. От 800 000 такива завоювани “души”, преразпределени от Екатерина II, не по-малко от 500 000 дошли само от Полша-Литва. Знаменателно, докато на германската аристокрация от бившия шведски “Балтикум” било позволено да запази своите привилегии, бившата полска аристокрация от Литва и Рутения (Беларус и Украйна) не запазила своите.

В рамките на разширяващата се Руска империя Украйна поддържала своята отделна идентичност в продължение на повече от сто години. От 1654 до 1783 г. “хет-манската държава” Украйна била управлявана, под царски надзор, от наследниците на днепърските казаци, които най-напред потърсили съюз с царя срещу Полша. Техният опит да се освободят под ръководството на хетман Мазепа по време на шведското нахлуване от 1708-9 г. (виж по-горе) не довел до нищо. Потушаването на бунта им съвпаднало с присъединяването на Крим и с края на ползата от тях като буфер срещу татарите и отоманците. [RUS’]

След това историческото разграничение между Рутения и Русия било официално забранено. Украйна била прекръстена в Малорусия (Малка Русия) и всички следи от нейните отделни традиции били заличени. На казаците й била отказана същата сте-

668