Европа.История

MEDIUM

продължение на повече от век това бягане с препятствия изтощило енергията натри силни поколения от династията Хохенщауфен фон Вайблинген - Фридрих I Барбаро-1 са, Хайнрих VI и неподражаемия Фридрих II.

Барбароса (упр. 1155-90), син на херцог от фамилията Хохенщауфен от Швабия и на принцесата от фамилията Гуелф от Бавария, бил женен за наследничката на Фран- ] ше-Компт и Арл, където бил коронясан като крал. Следователно, докато се ползвал от собствената си силна база, той можел да помири воюващите германски херцози. | Главният му Гуелфски съперник, Хайнрих Лъвът, херцог на Саксония и Бавария, по-късно бил погубен на процес пред имперския съд, който го лишил от главните му владения. Но един конфликт на Събора в Безансон през 1157 г., където папският легат описал имперската корона като духовно “благодеяние”, съживил отново Спора за пълномощията. Втори конфликт на Събора в Ронкапия през 1158 г., където имперската партия наблегнала върху върховенството на podestâ, или “имперския управител”, над всички други чиновници в градовете на империята, подхранил безкрайните войни на Ломбардските лиги. Барбароса повторил всички огромни мъки на своите предшественици - отлъчване от папата, избор на антипапа, феодални бунтове в Германия, конфликт в Рим и шест изтощителни италиански експедиции. На 24 юли 1177 г., в преддверието на църквата “Св. Марко” във Венеция и на стогодишнината от Каноса, той паднал на колене пред папа Александър III и получил опрощение. Но, също като в Каноса, това било само един жест. Главният му удар бил да ожени своя син и наследник Хайнрих (упр. 1190-97) за норманската наследница на Сицилия, Констанца ди Апулия. През 1186 г. той видял венчавката на младата двойка в Милано, града, който подчинил след ужасна обсада осемнадесет години преди това. Уверен, че е отделил Папството от неговите сицилиански съюзници, той тръгнал с Третия Кръстоносен походи не се завърнал, [conspiro]

Внукът на Барбароса, Фридрих II (упр. 1211-50) бил рожба на сицилианската връзка. Той наследил обединението на Сицилия с империята, затвърдено от неговите родители, и толкова обичал своето Сицилианско кралство, че щял да бъде обвинен, че не обръща внимание на другите си владения. Кръстоносец, лингвист, философ, орнитолог, покровител на изкуствата, защитник на евреите и господар на харем, Фридрих II на два пъти бил отлъчван от папата за неподчинение и бил официално осъден от Общия събор като еретик. Той управлявал на юг като деспот, налагайки ефикасно, централизирано управление над Църквата и Държавата. Дори насърчавал имперски култ към собствената си личност. Той властвал над един блестящ, културен двор в Палермо - великолепна смесица от латински, германски, еврейски, гръцки и сарацински елементи. За своите съвременници бил просто stupor mundi, “чудото на епохата”.

Обаче било невъзможно да се управлява като единно цяло една толкова разнообразна феодална империя, и то с автократични методи. Отвъд Неапол и Сицилия Фридрих II непрекъснато бил принуждаван да прави отстъпки, за да запази имперската партия невредима. В Германия, след като дарил харта за свободите на Църквата (1220), той се отказал от директния си контрол върху църковните земи с надеждата да управлява чрез прелати като архиепископ Енгелберт от Кьолн. В резултат на това успял да постигне избирането на сина си Хайнрих VII за крал на римляните. На Събора във Вормс през 1231 г. той наредил на Хайнрих да провъзгласи Statutum in favorem

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

371