Европа.История

CRAVATE

Френската дума cravate, “вратовръзка”, била възприета в почти всички европейски езици. На немски тя е krawatte, на испански - corbata, на гръцки - gravata, на румънски - cravata, на литературен полски - krawatka. На английски е придобила специално значение на “ленена или копринена носна кърпичка, преметната веднъж или два пъти около врата над яката на ризата”1. В литературния френски Littré тя е получила две алтернативни значения: 1. Cheval de Croatie. 2. Pièce d’étoffé légère qie les hommes et quelquefois les dames mettent autour du cou”1. Всички източници са съгласни, че тя произлиза от старата форма на прилагателното “Croat”*, или както хърватите биха казали, hrvati.

Въпросът как точно едно източноевропейско прилагателно се е прикрепило постоянно към един от най-обичайните предмети в европейското облекло е въпрос на предположение. Една теория поддържа тезата, че Наполеон се възхищавал от шаловете, които носели пленените Хабсбургски войници3. Това определено е погрешно предположение, защото Littré цитира Волтер да използва думата дълго преди Наполеон да е бил роден: “Vous figurez-vous ce diable habillé d’écarlate?… Un serpent lui sert de cravate” (Виждате ли този дявол, облечен в алено?… Той носи змия вместо шалче на врата.)4

Луи XIV може би е по-близо до целта. Хърватските наемници на френска служба във Версай са най-вероятният източник на модата, която се разпространила по цял свят. Във всеки случай хората, които отричат влиянието на европейските “малки нации”, не трябва да забравят, че хърватите са хванали всички останали от нас за гърлото.

В Хърватия, както става често, мъжете решили да украсят своите шии или с родната masna, или с внесената вторично kravata5.

* Хърватски - Б. пр.

на Луи XIV до смъртта на Луи XV. финапната фаза съвпаднала с управлението на Луи XVI. Тя видяла как кралят и неговите министри губят контрол върху натрупващите се проблеми, които през 1789 г. довели до избухването на най-голямата революция, която Европа била виждала някога. За самите французи това било епохата на la gloire. “S’agrandir, писал Луи XIV до маркиз де Вилар на 8 януари 1688 г., est la plus digne et la plus agréable occupation des souverains.”20 (Самовъзвеличаването е най-ценното и най-подходящото занимание за монарсите.)

Луи XIV, повече от всеки друг европейски монарх, се възприема като върховен символ на своята епоха. Управлявал най-силната европейска нация в продължение на седемдесет и две години, този Roi Soleil, този крал-слънце, бил обект на култ, който повлиял силно както на неговите придворни, така и на историците от по-късни времена. Властвал над Франция от великолепния си дворец във Версай, както Филип Испански някога властвал над света от Ескориал, той бил надарен с почти свръхчовеш-ки сили. Предполагало се, че е въплъщението на най-чистата монархия, на най-съвър-шената форма на абсолютизма; архитектът и вдъхновението на образцова и унифицирана система на управление; живият дух на икономическата и колониапна инициатива, диктаторът с артистичен и интелектуален вкус, “най-християнският крал”, на католическата нация, която не търпяла никакви религиозни отклонения, доайенът на

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

629

европейската дипломация, командирът на най-страховитите армии в Европа. Митът не е лишен от съдържание. “Le Grand Roi” несъмнено бил монархът, на когото по-дребните принцове обичали да подражават. Той наложил своята личност и неговите постижения не били незначителни. Но никой не може да се впише в един толкова преувеличен образ. Докато допуска величието на експеримента, човек също така трябва да се опита да види човека зад кралската маска, страдащата земя на франция отвъд блестящата фасада на Версай.

Личността на Луи XIV не може да се отдели лесно от театралното представление, което той усещал като най-съществената част от своя занаят. Израснал сред ужасите на Фрондата, когато основите на модерната френска монархия били разклатени до самата си същност, той усещал инстинктивно, че е водач на нация, която копнеела за ред и силно управление. Следователно дворецът във Версай, който проектирал и построил, не бил просто произведение за показ. Той свързал благородниците, които служели на краля и държавата. Грандиозните кралски балове, балети, концерти, игри и лов, празниците и фойерверките в Големия парк, всичко това служело да циментира подчинението на водещите му поданици и да създаде усещане за национална общност. От деня през 1661 г., когато при смъртта на Мазарини лично поел юздите на управлението, той играел една целенасочена роля. Не заради просто забавление той се появил като водещ актьор в първия голям празник на открито от своето управление, Les Plaisirs de l’île Enchanté. (Виж Илюстрация 47.) От испанската си майка Луи наследил любов към етикета; а от Мазарини усвоил изкуството на тайната и разделението. Надарен с красива и силна физика, той комбинирал забележителната си енергия и апетит с темперамент, който се люлеел между галантността и щедростта, подлостта и злопаметността. Като ездач, ловец, човек с апетит и полов атлет, надминал ентусиазирания си антураж. Но докато пиянствал и ходел по жени с удоволствие, той можел да крои планове за унищожение на своите компаньони или, както с великия Никола фуке през 1661 г., своеволния арест на своя главен министър. “Le Grand Roi” не успял да надмогне дребнавостта.

Като ученик на Ришельо и Мазарини, Луи държал твърдо инструментите, които можели да увеличат неговата власт. Наследил огромна, сервилна бюрокрация, голяма редовна армия, богата централизирана хазна и покорна аристокрация. Той разширил още контрола си над Галицийската църква, която вече била подчинена, унищожил “държавата в държавата” на хугенотите, подчинил провинциите на своите Intendants и управлявал без никаква форма на централно законодателство. Но най-големият му талант бил в рекламата. Версай бил символът за идеала, който далеч за-тьмнявал фактите от френската действителност. Както за французите, така и за чуждестранните посетители великолепието на неговите церемонии несъмнено създавало илюзията, че Roi Soleil стои в центъра на една система на съвършена власт. Когато, както се говори, Луи влязъл в Съдебната палата и прекъснал съдията с коментара: “L’État, c’est moi”, може да е вярвал в своето остроумие, а може и да не е; но той определено се е държал като убеден в него. През дългата си серия от пищни връзки, от Луиз дьо ла Валиер до мадам Дьо Ментнон, той се надсмивал над моралния кодекс на старите cabale de dévots, създавайки климат, в който удоволствието на краля било закон. Но зад фасадата големият експеримент на абсолютизма бил изпълнен с неуспехи. Версай не бил франция; кралската воля предизвиквала широки вълни на

630