Европа.История

DYNAMO

стари компонентни нации, макар и не заличени, били подчинени до статуса на младши и второстепенни партньори. (Виж Глава VIII.)

По подобен начин американското правителство било задължено да възприеме една официална национапна култура, която да замести културите на разноцветните си имигранти. Смята се, че по време на Гражданската война американският Конгрес гласувал за задължителното приемане на английския за официален език, а не немския, с разлика от един глас (макар че документите за това се разминават). След това, преди на новите граждани да бъде разрешено да се закълнат във вярност пред “Звездите и лентите”*, познаването на английски език се смятало за равно с познаването на конституцията. Възприемането на американската версия на английската култура било извадено на преден план като крайъгълен камък за успеха на всички имигрантски семейства.

Една обща характеристика на държавните национапизми лежи в практиката им на изравняване на концепциите за “гражданство” и “националност”. В официалната британска употреба националността означава гражданство, тоест нещо, гарантирано от британския закон. В американската употреба “нациите” се изравняват със страните или с политическите държави. Подобна терминология често обърква проблемите, може би преднамерено. Тя отчасти е отговорна за упоритите грешки, като тази, която смята всички обитатели на Руската империя или на Съветския съюз за “руснаци”; и тя контрастира неблагоприятно за самата нея с практиките на страните, където гражданството трябва да се дефинира по-прецизно26. Държавният национализъм приема, че правителствата определят националността, и ненавижда идеята, че нациите могат да създадат своя държава. Както написал лорд Екшън: “Държавата понякога може да създаде нация, но нацията да създаде държава - това е нещо против природата”.

Повечето европейски правителства се стремели да засилят националното сцепление на своите поданици - чрез церемонии, чрез символично изкуство, чрез интерпретации на историята и преди всичко чрез образованието и чрез поощряването на една обща култура. Никое правителство от XIX век, което планирало да въведе всеобщо начално образование, не можело да избегне критичния избор на езика или езиците, на които трябвало да бъдат обучавани децата. Отоманската империя, която винаги гарантирала автономност на малцинствените си групи, единствена не се опитала да наложи обща държавна култура. Австро-Унгария изоставила опита си след 1867 г., залята от противоречиви вълни на народен национализъм.

Народният национализъм, който израснал от низините, бил посаден по същия начин като толкова много други семена в почвата на династическите държави и мултинационалните империи от тази епоха. Намерил твърда почва в доктрината на Русо за народния суверенитет, той приел, че най-подходящият форум за упражняване на общата воля ще бъде осигурен от националната или етническата общност, а не от изкуствените граници на съществуващите държави. Той създал сложна митология, където “кръвта” на нацията била сложно смесена с “почвата” на националната територия. Следователно, ако италианците живеели на територията на половин дузина държави от Швейцария до Сицилия, се приемало, че справедливостта за италианската нация включва премахването на тези държави и тяхното заместване с едно обедине-

* Националният флаг на САЩ - Б. пр.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

821

но Италианско кралство. Разбира се, по-разумните националисти осъзнавали, че съществуването на напълно оформена нация, на пълно съзнание за еднородна национална култура, принадлежи до голяма степен на царството на мечтите. След като италианската държава била създадена, много италиански лидери знаели, че ще трябва да последват примера на други правителства и да използват силата на държавата, за да консолидират културата и съзнанието на нейните граждани. Както отбелязал Ма-симо д’Азелио на една открита парламентарна сесия в обединена Италия през 1861 г.:

“Сега, когато създадохме Италия, ние трябва да започнем да създаваме италианци”.

По-голямата част от дебата за националността през XIX век била доминирана от убеждението, че европейските народи могат да бъдат разделени на “исторически” и “неисторически” нации. Идеята хрумнала най-напред на Хегел. Тя била възприета от социалните дарвинисти, които гледали на конкуренцията между нациите като на еволюционен процес, в който някои били годни за независимо оцеляване, а други -обречени на изчезване. При Маркс на преден план излизал икономическият фактор. Критериите и изчисленията естествено варирали и списъците на потенциалните национални държави се различавали широко. Най-общо било възприето, че установените Велики сили - Франция, Британия, Прусия, Австрия и Русия - притежават историческа съдба, както и държавите, които Великите сили вече били признали - Испания, Португалия, Белгия, Нидерландия, Швеция, Дания и Гърция, - а водещите национални претенденти били италианците, германците и поляците. Мацини скицирал карта на бъдещата Европа, съдържаща дванадесет национални държави.

В действителност концепцията за историчност била напълно субективна, да не казваме фалшива. Три от петте Велики сили, чиито почитатели смятали, че са сред най-устойчивите характеристики на европейската сцена, били осъдени да изчезнат в рамките на един век. Няколко страни, като Дания или Великобритания, които обичали да се смятат за единни национални държави, били обречени да научат, че не са такива. Много от нациите, които усещали, че имат желязното право за самоопределение, щели да бъдат разочаровани. Решителните фактори тук не се оказали нито размерът, нито икономическата жизнеспособност, нито обоснованите исторически претенции, а политическите обстоятелства. Германските националисти, които имали малки шансове, когато се противопоставяли на мощта на Прусия, били уверени в успеха веднага щом в Прусия настъпил вътрешен прелом. Надеждите на италианците зависели от активната подкрепа на франция. Поляците, чиято историческа държавност останала в живите им спомени до 60-те години на XIX век, нямали външна подкрепа и нямали късмет. Само политиката решила, че гърците, белгийците, румънците и норвежците могат да успеят, докато на този етап ирландците, чехите и поляците не можели. Първо рушащата се Отоманска империя предложила най-много перспективи за промяна. Националностите от царската и Хабсбургската империя, които трябвало да родят най-големия брой национални държави, не излезли на преден план до края на века. [ABKHAZIA]

Въпреки това национализмът не процъфтял само там, където било най-вероятно да успее: напротив, той процъфтявал сред лишения и репресии. Почти може да се каже, че пламенността на националния идеал нараствала обратно пропорционално на вероятността за успех. През целия век предани национални активисти се стремели да събудят съзнанието на хората, които желаели да убедят. Поети, художници, уче-

822