Европа.История

BLARNEY

През 1602 г. Кормак Маккарти, лорд Бларни в графство Корк, постоянно отлагал предаването на своя замък на англичаните чрез безкрайна серия от преговори, обещания, запитвания и речи за печелене на време. Въпреки подкрепата на испанските сухопътни сили, ирландските лордове вече претърпели тежко поражение предишната година край Кинсейл; и било само въпрос на време, преди английската армия на Монжу да подчини цяла Ирландия1. Но актът на неподчинение на Маккарти доста разсмял хората; и “Бларни” преминал в разговорната реч като синоним за “чудната сила на речта” или “дарът на ченето”2.

Действително, след като победените ирландци се прочули със своите музикални и литературни умения, замъкът Бларни се превърнал в символ за ирландщината и за ирландската гордост. Популяризиран чрез песента “Горичките на Бларни” (около 1798 г.), той се превърнал в място за поклонение. За основния камък на замъка, върху който има надпис “Согшас McCarthy fortis me fieri fecit AD 1446”, се смятало, че притежава вълшебна сила; а за опасния ритуал на “целуването на камъка на Бларни” над надвисналите бойници се говорело, че дарява поклонника с дара на убедителността. Интересното е, от историческа гледна точка, че езикът, на който ирландците станали опитни и убедителни, не бил техният собствен език.

като резултат от холандската независимост, настоявал, освен всичко друго, холандските кораби да поздравяват английския флаг. Това било знак за нарастващото английско високомерие.

Шотландия била сцена на ожесточени религиозни и политически конфликти, които по-късно провокирали “Британските граждански войни” от средата на XVII век. Презветарианската Кирк на Нокс била основана по женевски модел и била замислена като теокрация от своите калвинистки основатели*. Но недоволната дворцова партия постоянно осуетявала нейните аспирации. През 1572 г., годината на смъртта на Мокс, регентът принудил Кирк да приеме епископи и с това провокирал непрестанни конфликти между Църквата и Държавата. През 1610 г., за да гарантира апостоличес-кото наследяване, Джеймз VI наредил трима шотландски епископи да бъдат посветени от англиканските епископи. През 1618 г. той наложил своите пет Параграфа, които настоявали за определен брой практики, като колениченето при получаване на причастие. С всяка стъпка ограничавал Генералната асамблея на Кирк, докато тя се подчинила, като по този начин възбудила народния гняв. През 1637 г. Чарлз I наложил изменена версия на англиканската литургия и требник. Той направил това с лична заповед и без препоръка от Генералната асамблея, като по този начин подпалил искрата на бунта. Когато литургията била въведена за пръв път в катедралата “Сейнт Гайлс” в Единбург на 23 юли, избухнал бунт. По-късно това довело до формирането на “Масите” - революционен комитет от всички съсловия, и през февруари 1638 г. -

* Kirk (шотл.) църква - Б. пр.

564

ЯЕМАТЮ

до подписването на “Съглашението”. Съглашенците събрали военна лига, която се заклела, в полски стил, да защитава своите устави до смърт. Те се опитвали да защитят Презвитарианската Кирк от краля и епископите, а Шотландия - от англичаните. Скоро призовали за вярност на всички истински шотландци и създали парламент без кралска заповед. През август 1640 г. първата от няколкото армии на съглашенците прекосила Туид и нахлула в Англия.

По този начин Шотландските религиозни войни се сплели със също толкова продължителната конституционна борба между краля и Парламента. При Тюдорите сътрудничеството между монарха и избраните представители на графствата и градовете не успяло да скрие факта, че английският парламент бил инструмент на кралската политика. “Ние никога не стоим толкова високо в нашето кралско положение както във времето на Парламента, декларирал Хенри VIII пред парламентарна делегация, където ние като глава и вие като членове сте съединени и сплетени заедно в една политика на тялото”. Нямало съмнение кой е главата: парламентаристите нямали имунитет и имали причина да се страхуват от кралския гняв.

Спечелването на политическата инициатива от Камарата на общините при Джеймз I обаче сложило край на раболепието на парламента. В дългосрочен план парламентарният контрол върху облагането с данъци щял да се окаже решителен. През 1629-40 г., когато Чарлз I решил да управлява без парламент, никой не притежавал средства да му се противопостави. Но през април 1640 г., когато разходите по Шотландската война принудили краля да свика английския парламент и да моли за пари, бурята се разразила. Дворът, който говорел за божествените права на кралете, срещнал съпротивата на парламентарните адвокати, цитиращи Магна Харта. Според популярния афоризъм на покойния главен съдия, сър Едуард Коук, “Законът на царството не може да бъде променян от друг освен от парламента”. Великата Ремон-страция (1641) изправила краля пред голям каталог от обвинения. Неговият главен министър, граф Стафърд, бил свален от парламента и, с неохотното съгласите на краля, пожертван.

Сега Ирландия се включила в уравнението. Стафърд се отнасял към презвита-рианците от Ълстьр със същата грубост, с която неговите предшественици се отнасяли към ирландските католици. Той започнал да набира ирландска армия, която да използва срещу бунтовните поданици на краля в Англия и Шотландия; но след като напуснал Ирландия през юни 1641 г., без да плати на войските, оставил страната в открит бунт. Шотландската армия пристигнала в Ирландия, за да подкрепи своите протестантски братя по религия; и многостранната война продължила неудържимо. Спрян от всички страни, Чарлз I опитал в добър Тюдорски стил да арестува непокорните членове на Английската камара на общините, но се провалил: “Виждам, че птичките са отлетели”, заекнал той. Не му оставало нищо, освен да избяга от Лондон и да призове своите поданици на оръжие. Предизвикан от парламента, който не искал да свиква, той изоставил традицията, според която кралете приемали съветите на своите съветници, и развял знаме в Нотингам. Било лятото на 1642 г. Конфликтът щял да му струва живота. До 1689 г. не било постигнато никакво задоволително конституционно равновесие.

Поради това “Английската гражданска война” е погрешно название, което описва неподходящо естеството на един много комплексен конфликт. Тя не е започнала

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

565

Англия и не е била ограничена само до Англия. Обхванала три отделни граждански войни в Шотландия, Ирландия и Англия и включвала взаимосвързани събития във всички части от владенията на Стюартите. Кризата в Англия през август 1642 г. не може да се разглежда изолирано. Нервното поведение на краля към парламента в Уестминстър несъмнено е било обусловено от неприятните му изживявания в Единбург. Войн-ствеността на английските парламентаристи се засилила, защото те знаели за деспотичната политика на краля в Шотландия и Ирландия, за доказаната му репутация, свързана с религиозни насилия, и за борбата, която вече се водела. Тук преди всичко се срещаме с конфликт на политическа и религиозна основа. Опитите той да бъде обяснен от гледището на социални групи и икономически интереси, макар и полезни в някои отношения, не изместват старите анализи, базирани върху смесицата от конституционни и религиозни убеждения. Католиците и англиканците от Високата църква проявявали най-голяма лоялност към краля, чиито монархически прерогативи били подложени на атака. Английските пуритани и шотландските калвинисти осигурили основната подкрепа за парламента, в който виждали опора срещу абсолютизма. Дребната аристокрация била разделена.

Англичаните учат, че тяхната Гражданска война не била свързана с религиозния фанатизъм и безсмислените убийства от тогавашните войни на континента. Един от любимите цитати се изважда от писмо на парламентарния генерал-майор сър Уилям Уолтър, което той адресирал до командира на роялистката западна армия сър Ралф Хоптън в навечерието на битката край Раундуей Даун през 1643 г.:

Моите чувства към вас са толкова непроменими, че враждебността сама по себе си не може да накърни приятелството ми към вашата личност, но аз трябва да бъда верен на каузата, на която служа. Великият Бог, който прониква в сърцето ми, знае… с каква съвършена омраза гледам аз на тази война без враг. И двамата сме на сцената и трябва да играем ролите, които са ни определени в тази трагедия. Нека да го направим с чест и без лични вражди5’.

Ако подобна въздържаност вземаше надмощие, войните никога нямаше да продължават.

Защото имало няколко ключови проблема, по които никоя от партиите не била подготвена да прояви ни най-малко толерантност, “философията за ниските данъци” на парламентаристите не осигурявала на краля средства за ефикасно управление. Също така господстващите английски класи се интересували от Англия и нехаели за се-паративните интереси на Ирландия и Шотландия. Преди всичко, по религиозните въпроси, и двете страни били решени да преследват своите опоненти с надеждата да наложат една-единствена религия. Войната “не била борба за религиозна свобода, а между съперничещи си групи от преследвачи”52. Роялистите поддържали Акта за еднообразието. Парламентът, в своя час на военен триумф, се опитал да наложи През-витарианското съглашение. И двете страни смятали, че абсолютното единство трябва да бъде наложено.

И това не била война без ужаси. Добре документирани зверства като общото клане в Болтън (юни 1644), извършено от войските на принц Рупърт от Рейн, или страховитото ограбване на Дрогеда (1649), където Кромуел изклал цялото население на един ирландски град, били придружени от по-малко документирани практики на избиване на пленници и разрушаване на села.

566