Европа.История

RENATIO

леки коне за разузнаване и схватки; от копиеносци за атака на бойното поле; и от конни драгуни за мобилна огнева мощ.

Военните командири, които надзиравали тези развития, се изправили пред бъркотия от непознати технологически и организационни проблеми. Нередовните джентълмени войници вече не можели да се справят. Появата на получаващи заплата редовни офицери била придружена от консолидацията на военната и военноморската каста. Военната кариера предлагала перспективи не само за синовете на старата аристокрация, но и за всички таланти. Владетелите трябвало да основат военни академии за тяхното обучение.

Владетелите трябвало да намерят и нови източници на доходи за своите армии, и нова бюрокрация, която да ги администрира. Но след като направили това, те открили, че притежават несравним политически инструмент за редуциране на властта на благородниците и за насилване на своите поданици да се подчиняват. Модерната държава е немислима без военната революция. Пътят от аркебуза до абсолютизма или от военната мортира до меркантилизма бил директен.

Но военната революция е друга тема, където набедените теоретици са изкушени да използват своите локализирани изследвания от части на Западна Европа, за да правят недопустими обобщения за целия континент. Често се загатва, че източноевропейските военни методи, при които кавалерията не отстъпва предимство на пехотата, били някак си изостанали. Не е така. Армиите на Полша или на Москва нямали нужда от уроци от своите западни съответствия. Те скоро се запознали с последните технически и организационни развития; но сражавайки се в широките празни пространства на изток, в суров климат, те се срещали с логистични проблеми, непознати по бойните поля на Северна Италия или Нидерландия. Когато чудесните полски крилати хусари се срещнали с пехотата, обучена по западен стил, както станало в битката срещу шведите при Кирхолм през 1605 г., те си отмъстили с ужасно клане. Повторили представлението, когато се срещнали с ордите на леката кавалерия в ориенталски стил при Кпушино през 1610 г. и при Хошим през 1621 г. (виж по-долу). В същото време, благодарение на гъвкавата, клетъчна структура на техните бойни единици, towarzysze, или хусарските “другари”, били способни да претърсват, да влизат в схватки и да се издържат във вражеската страна, където всички по-малко адаптирани армии биха били разкъсани. При своите сблъсъци с поляците московците преживели много десетилетия на неуспехи често заради зле усвоените западни иновации. Но още отрано те притежавали първокласна артилерия; и именно руската артилерия най-накрая разбила шведското военно превъзходство при Полтава35.

“Националната държава” и “национализмът” са термини, които се прилагат често или се прилагат погрешно към XVI век. По-подходящи са за XIX век, когато са били измислени от историци, търсещи произхода на националните държави от своето време. Със сигурност не трябва да се използват за предаване на преждевременните търсения на етническата идентичност. Те обаче могат да предадат правилно силното чувство за суверенитет, което обзело както монарсите, така и поданиците, когато единството от Средновековието се разпаднало. Преобладаващото им raison d’état имало икономически измерения, свързани с меркантилизма, но и чисто политически аспекти.

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

535

Il Principe (Князът), написана през 1513 г., служела като наръчник за всички владетели, които желаели да достигнат положение на безгранична власт. Често се смята, че тя била начапната точка на модерната политическа наука. Нейният автор, Ни-коло Макиавели (1469-1527), историк, драматург и флорентински дипломат, който наблюдавал Чезаре Борджия и папа Александър IV, “великият измамник”, отблизо, написал своята книга с надеждата, че тя ще вдъхнови княза да изпълни старата мечта на Данте за обединена Италия. Но неговият апел бил универсален. Разделяйки политиката от моралните скрупули, той давал глас на изкуството на Machtpolitik, или политиката на безграничната власт. На едно ниво този “макиавелизъм” причинил сериозен скандал. Концепции като frodi onorevoli (почтени измами) или scelleratezze gloriose (славни негодничества) станали прочути. На едно по-сериозно ниво, ако “Князът” се чете във връзка с “Беседите” на Ливий, Макиавели може да се възприеме като верен защитник на ограниченото управление, на властта на закона и свободата. Неговото ниско мнение за човешката природа осигурява основната база, върху която трябва да бъдат изградени конституционните структури. Но неговите цинични афоризми се помнят най-добре. “Колкото по-близо са хората до Римската църква, написал той, толкова по-нерелигиозни са те.” Един принц, който желае да задържи позицията си, трябвала се научи да бъде добър или не в зависимост от необходимостта. “Войната трябва да бъде единственото учение на принца. Той трябва да гледа на мира само като промеждутък за отдих, който… му дава средства за изпълнение на военните му планове.” Макиавели не страда от недостиг на последователи.

По въпроса за идеалния ренесансов принц повечето историци биха помислили на първо място за италианските деспоти като Лоренцо Великолепни или Лудовико Сфорца. След това вероятно биха предложили онези страхотни съседи и съперници, Франсоа I и Анри VIII, чиято среща върху “Полето от златен плат” (1520) е пример за толкова извъртания и качества на епохата. Но никой не заслужава повече внимание отМатиаш Хуниади “Корвинус”, крал на Унгария (упр. 1458-90). Корвинус - наречен така заради гарвана върху бойното му наметало - бил социален утопист, син на барона и кръстоносец от Трансилвания Йанку от Хунедоара (Янош Хуниади), който си спечелил слава в сражения с турците. Той използвал трансилванската си база и силната си наемническа армия, за да подчини унгарските магнати и да сложи началото на господство, в което италианската култура била превърната в белег за политически престиж. Бил възпитан от хуманиста архиепископ Витеж; бил женен за неаполитанс-ка принцеса, Беатриче Арагонска; и наследил един кралски двор, който култивирал италианските си връзки още от времената на Анжуйците. Дворът в Буда бил пълен с книги, картини и философи и поддържал връзки с всички водещи учени от онова време, от Полизиано до фичино. Той също така можел да се похвали с огромна библиотека, която, като колекция от старопечатни книги и ръкописи, била главен съперник на библиотеката на Медичите във Флоренция. През 1485 г., когато превзел Виена, той, изглежда, бил на прага на основаването на унгаро-австрийска монархия, която скоро щяла да направи сериозна заявка за контрол върху империята. В случая всички планове били осуетени от внезапната му смърт. Неговият учен син бил отхвърлен от унгарските аристократи в полза на Ягело. С малко забавяне останките били взети отХабсбургите и от турците. Както книгите от ограбената кралска библиотека, следите от ренесансова Унгария били разпръснати от вятъра. [CORVINA]

536