Европа.История

LUMEN

В този век и половина между мира от Вестфалия и френската революция картата на ] Европа претърпяла няколко радикални промени. Всяка от войните през периода завършила с определено количество териториални размени. Договорът от Утрехт (1713) предизвикал голямо разбъркване; а първата подялба на Полша-Литва (1773) сигнали- ) зирала за началото на лавина. Обединението на остров Великобритания (1707) зат- ] върдило появата на важна нова единица. Но повечето от основните блокове на кар-1 тата останали почти непокътнати. Френското настъпление към Рейн било успешно само ! отчасти; Прусия трябвало да се задоволи със сравнително скромни придобивки; пое-j ледният голям прилив на отоманците бил спрян и после обърнат в обратна посока. Само Русия продължила да нараства драматично. Никой от европейските инвалиди ] не загинал в действителност: Испания, Свещената Римска империя, Швеция и Пол-I ша-Литва боледували, но оцелели.

Обсегът на политическите системи бил далеч по-голям, отколкото допускат повечето учебници. (Виж Приложение III, стр. 1271.) В тази Епоха на абсолютизма абсо-лютистките държави всъщност представлявали малцинство. Между напълно децентрализираната, конституционна и републиканска конфедерация Швейцария, от едната j страна на скалата, и крайните автокрации на Русия, Отоманската империя и Папска- ] та държава, от другата, разцъфтявало огромно многообразие. Европейските републи- ] ки били представени от Венеция, Полша-Литва и Обединените провинции; конституционните монархии - по различни времена от Англия, Шотландия и Швеция; абсолютните монархии - от франция, Испания и Австрия. Свещената Римска империя, с монарх, едновременно изборен и наследствен, попадала някъде по средата между републиките и конституционните монархии; Прусия, която управлявала конституционни- ] те структури според автократичната традиция, попадала някъде между конституционализма и абсолютизма. Още по-голямо разнообразие може да се открие сред евро-j пейските Kleinstaaterei - стотиците малки държавички, които младият Пит веднъж на-j рекъл гневно “роякът от комари”. Те били миниатюрни градове-републики като Рагу-за (Дубровник), Генуа или Женева; имало миниатюрни държавички като Курландия; | църковни държавички като Авиньон и странни хибриди като Андора.

Нещо повече, много европейски държави си оставали конгломерати, където владетелят трябвало да използва различни системи във всяка от съставните територии. Кралете на Прусия трябвало да се държат по един начин в Берлин, където били имперски поданици, по друг начин в Кьонигсберг, където били напълно независими, и по съвсем различни начини в други свои владения като Минден или Нюшател. Хабс- ! бургите можели да бъдат фигуранти в Империята, деспоти в Прага или Виена и конституционни монарси след 1713 г. в Брюксел. Британските крале можели да бъдат конституционни монарси у дома и автократи в колониите.

Съществували и важни вариации във времето. Англия например се обърнала в републиканската посока при Кромуел, в монархическата посока след реставрацията на Стюартите и обратно към силно обичаната от нея центристка позиция след “Безкръвната революция” от 1688-9 г. В края на XVII век както шведската, така и датската j монархия се насочили бързо към абсолютизма. В Швеция от XVIII век “Шапките” и “Баретите” се придвижили стремглаво в обратната посока. При Ян Собиески (упр. 1674-96) Полша-Литва все още функционирала според правилата на аристократическата де- ; мокрация. След 1717 г. тя можела да функционира само като руски протекторат. Ца-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

593

рете в Русия действали като безсрамни самодържци; в Полша те се представяли за герои на “Златната свобода”. Външният вид и простите категории са измамни.

Абсолютизмът, в частност, трябва да се разглежда предпазливо. Той бил нещо по-малко от автокрацията на царете и султаните, които не се сблъсквали с никакви институционални пречки при упражняване на своята воля. Но той бил нещо повече от авторитарния дух, който позволявал на определени монарси да следват пруския пример и да преследват институциите, с които трябвало да си съдействат. Той определено имал своите корени в късния феодален период, където борещите се монархии трябвало да се сражават с установените привилегии както на провинциите и на благородниците, така и в рамките на Католическия свят, където Римската църква запазила своя имунитет срещу директния политически контрол. Това обикновено не подхождало на условията в Протестантския и в Православния свят. На различни етапи франция, Испания, Австрия и Португалия определено се затворили в своите граници. По различни причини Британия, Прусия, Полша-Литва и Русия не направили това.

Трябва да се наблегне, че абсолютизмът се отнася повече до идеалните, отколкото до практическите реалности на управлението. Той се интересувал от редица политически идеи и схващания, които се появили като коректив на изключително децентрализираните институции, останали от късната средновековна епоха. Той често изисквал малко повече от “личната власт” на определени монарси като противопоставяне срещу “ограничената власт” на други, чиято власт била орязана от парламентите, автономните провинции, общинските грамоти, освободените от задължения аристократи и духовенството. Той не можел да се дефинира лесно и често бил оправдаван повече с панегиричните тонове на придворните, отколкото с подробните аргументи на философите. Той имал много Босуа и Боало, но само един Хобс. Може би е илюстриран най-добре в някои от по-второстепенните си примери като Тоскана, отколкото в някоя от големите сили. Никъде не постигнал пълен успех: никога не създал съвършената абсолютна държава. Но през XVI—XVII век той определено провокирал радикалната сила на промяната. През XVIII век, когато неговото влияние ставало все по-слабо, той бил изместен от новите тенденции за демокрация, свобода и обща воля. Епохата на “просветените деспоти” била също така епохата на британския и американския конституционализъм.

Трябва да се знае, че виковете за “абсолютизъм” често били надигани по подвеждащ начин. Когато английските дребни аристократи се оплаквали от абсолютизма на Стюартите, те били обезпокоени повече от действителния баланс на силите между краля и парламента, отколкото от страхове от налагане на френската или испанската практика. Когато полските благородници се разкрещели за “абсолютизма” на техните саксонски крале, чиято позиция в Полша-Литва била по-ограничена, отколкото на всеки друг ограничен монарх, те просто възразявали срещу промяната.

френският абсолютизъм служел като главен пример за сравнение. При Луи XIV (упр. 1643-1715), чието властване било най-дългото в европейската история, Франция положително била най-великата сила в Европа; и нейният пример вълнувал многобройните й почитатели. Но най-големите абсолютисти умрели разочаровани, убедени, че техният идеал е непостижим.

Поради това в края на краищата абсолютизмът се оказал мрачен провал. Ансиенският режим, създаден от Луи XIV, щял да завърши в бедите на Революцията, ко-

38. Европа

1

594