ROMA
награди, служба или имоти. Службата при богат патрон била най-добрият път към из-1 дигана в обществото. Именно патронатьт придава на римското управление характер! ната смесица от демократични форми и олигархичен контрол.
Мрежата от събрания, ротацията на службите и нуждата от чести събирания! създала силно чувство за принадлежност. Всеки римски гражданин знаел точнокь-1 де се намира по отношение на своята група, на своя род, на своята фамилия, на сво-1 ята центурия и на своя патрон. Участието и службата били част от приетия етос. Офи-1 циално именно народните събрания назначавали висшите чиновници и чиновницй-1 те, които избирали Сената. В действителност сенаторите карали всички останали ин-1 ституции да функционират в тяхна полза. Който доминирал в Сената, той упрашЛ вал Републиката.
Сенатът, който заемал централно място на сцената както при Републиката, така! и при Империята, имал членска маса, която варирала между 300 и 600 души. Негови! те членове били назначавани от консулите, към които Сенатът се обръщал за съвет! Но тъй като от консулите се изисквало да дават своите предпочитания на “опитни! мъже” и тъй като патроните от Сената контролирали всички важни служби в държа! вата, Сенатът лесно можел да увековечи своя захват на управлението. Той бил сър! цевината на един самоувековечаващ се елит. Доминиращият елемент в Сената във! всеки един момент зависел от деликатния баланс на силите между съперничещите! си индивиди, родове и clientelae, или “клиентски групи”. Но едни и същи патрициансю! имена се повтаряли постоянно през вековете, докато най-накрая приливната вълна не ги помела.
С времето ефикасността на сенаторския контрол западнала пропорционални с нарастването на фракционизма. Когато Сенатът бил парализиран по време на граж! дански конфликти, единствените начини, по които системата можела да продължи да функционира, били или настаняването на диктатор с общо съгласие, или една фрак! ция да наложи волята си над другите със силата на оръжието. Това била причинатЯ за поредицата от диктатори през I век пр. Хр. Накрая фракцията, оглавявана от Оки! виан Цезар, бъдещия “Август”, наложила волята си над всички други. Окгавиан ста! нал патрон на патроните и държал в ръцете си съдбата на всички сенатори.
Двамата консули, двамата главни администратори на Рим, били назначавани! на тази служба за една година от 1 януари. По своя произход тяхната служба била! основно военна. Те били предлагани от Сената и назначавани от comitia сепШзщ която им давала imperium, или “армейско командване” за специфични задачи. Но пое! тепенно приели и допълнителни функции. Те властвали над Сената и заедно с него! носели отговорност за външните работи. Надзиравали управлението на вътрешните работи в града, което било под контрола на praetores, “главните съдии”, които управ-1 лявали съдебната система, censores, които контролирали данъчното облагане и регис! трацията на гражданите, quaestores, които управлявали обществените финанси, aecto! които контролирали градската полиция и Игрите, и pontifex, върховния жрец. Заедно! с трибуните от тях се очаквало да поддържат мира между Сената и гражданите. Мяр-1 ка за важността на консулите бил фактът, че римляните водели градската документи ция не по номерирани години, а според управляващите консули. [AUC]
Благодарение на реформите на Марий и Сула същността на консулската ино! титуция се променила. Практиката за управление на провинциите чрез proconsuleM
ДРЕВЕН РИМ
193
или помощник-консули, разширила сферата на властта им. От друга страна, директният контрол върху армията бил изгубен.
Римското управление, изглежда, е предмет на множество погрешни схващания. То е било подложено на постоянни промени в продължение на един много дълъг период от време и не е постигнало голяма степен на хомогенност, освен може би за кратко в епохата на Антонините. Несъмненият му успех се дължал на ограничените, но ясно дефинирани цели, които били поставяни. То осигурявало магистратите, които да решават споровете и да събират данъците, армията за външна защита, налагане на закона и вътрешна сигурност. И подкрепяло властта на одобрените местни или регионални елити, често чрез тяхното участие в религиозните ритуали и гражданските церемонии. Магическата комбинация включвала огромно благоразумие, стигащо до степен на посегателство от страна на държавата върху установените права и привилегии, както и крайна безпощадност в защита на законната власт. Според думите на Виргилий:
Tu regere imperio populos, Romane, memento (hae tibi erunt artes), pacisque imponere morem parcere subiectis et debellare superbos.
(Превърни в своя задача, римлянино, да управляваш народите под твоята команда; и това са твоите умения: да налагаш обичая за мир, да щадиш онези, които се подчиняват, и да завоюваш гордите.)7
Но все пак същността на римските институции, видени през призмата на модерните схващания, може да бъде разбрана погрешно. В Римското царство монархията не била наследствена и нейните права били ограничени от Сената на патрициите, който по-късно я отхвърлил. В ранната Република двамата консули, избирани ежегодно от патрицианския Сенат, получавали пълната “власт да командват”. Но те били строго ограничени както от двойственото естество на поста, така и от правото на вето, въведено през 494 г. от плебейските трибуни. От тук идва и прословутата формула SPQR - Senatus Populusque Romanus, “Сенатът и Народът на Рим” - в името на които била упражнявана цялата власт. През времето на късната Република и ранната Империя повечето магистратски и законодателни органи оцелели; но те били подчинени на все по-нарастващите диктаторски претенции на изпълнителната власт.
Римската политическа култура определяла как в действителност да работят променящите се институции. Политическият и религиозният живот винаги били тясно преплетени. Четенето на предсказанията придружавало всяко вземане на решения. Сил-но ударение се поставяло върху фамилната или местната власт. В резултат на това дълбоко в съзнанието на хората проникнали гражданската отговорност, изискванията за военна служба и уважението към закона. Ротацията на постовете изисквала висока степен на лобиране и инициатива. По време на Републиката винаги се търсел консенсус чрез свикване на consilium (съвет). По време на Принципата (или ранната Империя) се зачитало само подчинението.
13. Европа
194