Европа.История

ABKHAZIA

ШБХАЗЦИТЕ са малка нация от по-малко от четвърт милион души, живеещи по брега на Черно море, на около 300 мили източно от Крим. Техният главен град е Сухум, или Сухуми. Техният език и мюсюлманската им култура, които напомнят за езика и културата на черкезите, нямат почти нищо общо с руснаците на север или с християните грузинци на изток. Те казват, че живеят “на края на Европа”.

Място на средновековна държава, която разцъфтяла под византийско-гръцко влияние, Абхазия винаги е имала жизненоважно разположение, свързващо Южна Русия с Кавказ. Нейното завоюване от царете между 1810 и 1864 г. (виж Приложение III, стр. 1296) принудило много от местните жители да избягат. От 1931 г. нататък тя се превърнала в една от трите номинално автономни републики в рамките на Грузинската ССР; а големият приток на руснаци и мингрело-грузинци превърнал местното население в абсолютно малцинство на собствената му земя. Полицейският шеф при Сталин, Берия, който бил мингрелиец, депортирал цялата общност от понтийски гърци и наложил брутална политика на грузини-зация.

А когато Грузия се освободи от Москва през 1991 г., абхазците взеха мерки за истинско самоуправление, откъснато от Грузия. Но техният конфликт с Тбилиси по време на опустошителната Грузинска гражданска война от 1992-3 г. само отвори пътя за повторната окупация на Абхазия от руските сили. Както един чуждестранен репортер чул от един казашки атаман, съдбата на периферните територии като Абхазия или Курилските острови щяла да бъде изпитание за величието на Русия. “Тези са наши — и това е истината”1.

Разногласията сред бившите съветски националности бяха подхранвани от грозния руски национализъм. В Москва се надигаха гласове за повторно завоюване на руската “близка чужбина”. Защото след Абхазия чакаха още няколко цели за руска интервенция, сред които бяха Татарстан и Чечения, както и други неруски земи в рамките на Руската федерация. Рано или късно Русия ще бъде принудена да избира между демокрацията от нов тип и империализма от стар тип.

ни, политици апелирали към шест главни източника на информация, за да построят действителния образ, който трябвало да вдъхновява вярващите.

Историята била претърсвана, за да се открие доказателство за дълговековна-та борба на нацията за нейните права и нейната земя. Предисторията била любим предмет, тъй като можела да бъде използвана, за да се докажат твърдения за древно заселване. Където не можели да се намерят факти, трябвало да се прибягва до мит или до откровена измислица. Националните герои и героини и далечните национални победи били изравяни, за да бъдат възхвалявани. Всичко, което представлявало всеобщ интерес, било игнорирано. Всичко, което отразявало позора на нацията или славата на нейните врагове, било отминавано.

Езикът бил реформиран и стандартизиран като доказателство за отделната и уникапна идентичност на нацията. Били съставяни речници и граматики, събирали се библиотеки, и то там, където никога преди не съществували. Били подготвяни учебници за националните училища и университети. Лингвистите се заели да покажат, че пренебрегваните по-рано народни езици били точно толкова изтънчени, колкото ла-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

823

тинския или гръцкия; че чешкият, каталонският, келтският или норвежкият били точно толкова ефикасни средства за комуникация, колкото съществуващите държавни езици. Норвежкият случай е особено интересен. Била създадена съставна конструкция от селски диалекти, наречена nynorskwm landsmêl (нов норвежки или “селски език”), за да бъде противопоставена на установения riksmäl или bokmàl (“държавният език”/ “книжовният език” на Дания и Норвегия). Новото норвежко движение, което назряло през 1899 r., възприемало себе си като необходим партньор в стремежа към политическа независимост. Но като келтския в Ирландия, то постигнало само ограничен успех. [NORGE]

фолклорът, или Volkskunde, бил използван за всичко, което си струвало. Първо, смятало се, че той ще присъедини модерната нация към нейните най-древни културни корени; второ, неговата автентичност не можела да бъде проверена лесно. За разлика от Хердер, чиято колекция Volkslieder (1778) включвала песни от Гренландия до Гърция, работата на братята Якоб (1785-1863) и Вилхелм Грим (1786-1859) трябва да се смята за пионерска. Техният широк обхват включвал Über den altdeutschen Meistergesang, Deutsche Sagen, Deutsche Grammatik и световноизвестната Kinder-und Hausmärchen (1812-15), “Приказките на Братя Грим”. Сръбският им колега Вук Кара-джич (1787-1864) публикувал добре известната сбирка от сърбославянски приказки в допълнение към своята граматика, своя речник и своята реформа на кирилската азбука. [KALEVALA]

Религията била мобилизирана, за да освети националните чувства и в много случаи - да издигне бариери между етническите групи. За националните протестантски или православни църкви тази форма на сепаратизъм съществувала дълго преди това. Но дори римокатолическата религия можела да бъде обърната против своята универсална мисия, за да раздели хърватите от сърбите, за да запази литовците от русификация или поляците от германизация. В някои страни християните гледали объркани как се възраждал интересът към ритуалите и практиките на езическите национални богове. Уелските баптистки свещеници се обличали като друиди на уелския национален Eisteddfod”, германските богове отново излезли на сцената на имперска Германия. [SHAMAN]

Расовите теории упражнявали силна привлекателност. Идеята за кавказката раса била измислена в края на XVIII век. Сродната идея за “арийската раса” била изказана за пръв път от един германски професор в Оксфорд, Макс Мюлер. Всяка националност в Европа била изкушена да мисли за себе си като за уникална расова група, чиято кръв образувала различно и отделно течение. Бил проявен необикновен интерес към етнологията и към изучаването на “расовите типове”, за които се предполагало, че кореспондират с всяка от модерните нации. В Лондон Кралското историческо общество спонсорирало серия от експерименти върху своите членове, показвайки, че черепите на онези с келтски имена са по-низши от онези с англосаксонски произход27. (Няма надежда за никого с името Дейвис.) В Германия науката евгеника стигнала до подобни резултати. Хюстън Стюарт Чембърлейн (1855-1927), англичанин, който живеел в Германия, стеснил съзидателната раса от арийци до тевтонци. “Истинската история, написал той, започва от момента, когато германецът със силна ръка сграбчва античното наследство.” Или отново: “Който твърди, че Христос е бил евреин, е или невеж, или нечестен“28, [caucasia]

824