PESTIS
Ho светският елемент в средновековното изкуство, който никога не отсъствал напълно, нараствал. Князете, а после и богатите буржоа, започнали да си поръчват портрети или статуи. Изкуството на илюстрацията се прилагало към някои издания на chansons de geste и в оформянето на молитвеници, хербарии и бестиарии. Късното средновековно облекло навлязло в период на екстравагантна пищност, където разкошните платове, фантастичните стилове и блестящите цветове били предназначени да постигнат ефект. Зеленото представлявало любовта; синьото - верността; жълтото - враждата; бялото - невинността. Хералдиката се придвижила от първоначалната си военна функция в царството на социалната показност.
Средновековната музика също се превърнала в плодотворно съчетание от свещеното и светското. Доминиращите звуци все още се чували от църквите; но светското покровителство се увеличавало, особено в Бургундия и във фламандските градове. Стилът ars nova от XIV век се радва на същото международно влияние както готическата архитектура. Джон Дънстабъл (около 1390-1453), придворен музикант на дука на Бедфорд във франция, бил влиятелен новатор, както и Гийом Дюфе (около 1400-74). Развили се хоровата полифония и инструменталната музика. Дулцимерът* бил отбелязан през 1400 r., клавикордът - през 1404 r., органът - през 1450 г., тромбонът-през 1495 г.
“Средновековният човек” е една абстракция и като такава е неисторичен. По определение индивидите са уникални и никой човек не може да отразява главните социални, интелектуални и артистични тенденции на една епоха. Но трябва да се направи някакъв опит да се преодолее анонимността, която заобикаля много средновековни стремежи. Индивидуализмът не бил на мода. Художници като Ван Ейк понякога подписвали своите работи - JVE FECIT - но водещите фигури по-често оставали анонимни. От тук идва и огромната стойност на съвременните трудове, които се опитват да възстановят подробния живот на обикновените хора. [mercante]
Никой обаче не е по-средновековен в абсолютното си убеждение за мисията на християнския свят и въпреки това по-отворен към всички богати течения на епохата, от прочутия каталунски лекар, философ, лингвист, поет, изумителен пътешественик и мъченик Рамон Лул (около 1235-1315). Роден в Палма, Майорка, скоро след арагонската победа, той знаел арабски не по-зле от латински; и израснал с творбите на мавърските и еврейските философи. В продължение на много години се трудил във францисканския манастир в Мирамар на връх Ранда, преди да започне безкрайните си обиколки, опитвайки се да убеди папите и князете да възприемат изучаването на ориенталски езици. По различно време той преподавал в Монпелие, Париж, Падуа, Генуа, Неапол и Месина и пътувал чак до Грузия и Абисиния. На Събора във Виена през 1311 г. станал свидетел на номинапното приемане на своите любими предложения. Направил многократни мисионерски експедиции до мюсюлманска Северна Африка, където трагично бил пребит с камъни заради своите старания. Неговата Libro del Gentil (1272) (Книга за друговереца и тримата мъдреци), за пръв път публикувана на арабски, описва един неубедителен диспут между трите религии. Неговите Ars Major
* Цитра, на която се свири с чукчета - Б. пр.
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
459