Европа.История

BOXER

Вокояо 2 часа следобед на 14 август 1900 г. муллшацишшши шш за помощ си пробити (гьг до Поени след десетдневен марш от Тиентзин. Те свалили обсадата на заградения чуждестранен квартал в Пекин, който бил откъснат от външния свят в продължение на осем седмици преди това.

Китай в полумрака на императрица Де-цзун бил обхванат от Боксьорсгая бунт -ксеиофобско движение, което било склонно да прогони всички “чуждестранни дяволи” и всички техни дела. Боксьорите, чието английско име е извлечено от китайската им емблема -“юмрукът на справедливата хармония“, — били вбесени от всичко европейско — от железниците до християнството. Те смятали, че чуждестранните легации упражняват лошо влияние върху собственото им правителство. В своите опити да ги прогонят не се поколебали да избият много европейски мисионери и дипломати, да избият китайските християни и да опожарят голяма част от стария град. Те били подпомогнати от конспирацията поне на част от имперските чиновници и към тях се присъединили редовни китайски войски.

В европейската история китайската експедиция от 1900 г. била уникална с това, че за кратко обединила всички в една обща инициатива. Британци, французи, немци, италианци, руснаци, американци и японци обединили своите сили, за да унищожат общата заплаха. Отбраната на чуждестранния квартал била поста от военноморски корпус от различни националности под командването на британския министър сър Клод Макдоналд. Подкреплението от 20 000 бойци било водено от генерал сър Алфред Гейсъли и се състояло от руснаци, американци, японци и една бригада от индийската армия. Постоянният експедиционен корпус от 20 000 германски военни под командването на фелдмаршал граф фон Валдзее пристигнал в края на септември само за да бъде изтеглен почти незабавно.

Защото солидарността на европейците се разпаднала веднага щом била отстранена непосредствената опасност. Германия и Италия настояли за репарации, далеч по големи от тези на техните партньори. Русия отказала да участва в преследването на китайците, отговорни за кланетата. Действително самите руски войски, които овладели Манджурия, извършили кланета в огромни мащаби. Британия и Германия интерпретирали заключителната конвенция по доста различни начини. Нито за пръв, нито за последен път всички участници демонстрирали, че европейското единство, ако изобщо съществувало, можело да се опише най-добре като моментен проблясък1.

от 1904-5 г., както по суша, така и по море, се оказала една от сензациите на епохата, подкопавайки много от любимите европейски илюзии.

Тихоокеанските острови останали непокътнати най-дълго. Последните стъпки в историята на империализма видели как Германия превзема Западна Самоа (1898) и как САЩ превземат Хавай (1900), докато на островите на запад от Фиджи било наложено съвместно англо-френско управление (1906).

Ако европейският империализъм, чрез “европеизацията”, завършил най-силния формиращ процес в модерния свят като цяло, също така подчинил самата Европа на широка гама от различни видове натиск и на различни влияния. Той разделил европейските нации на такива, които се оказали /трепитдйШд, или “имперски стойностни”, и на нации, които не били такива, прибавяйки допълнителна степен към по-ста-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

859

рата категория на “исторически” и “неисторически” нации. Той дал силен тласък на икономиките и следователно на военния потенциал на онези страни, които се сдобили с империи, наклонявайки стратегическия баланс в полза на Западна Европа. Повишил силно близостта на Европа с неевропейските култури и с екзотичните “колониални” продукти. В някои случаи, както с Британия, хората се запознали подобре с Тибет или с Ботсуана, отколкото със своите европейски съседи. Но той засилил европейските религиозни и расови предразсъдъци, създавайки бариери и комплекси, които се задържали много повече от самите империи. Тези предразсъдъци били достатъчно крайни, че през 1904 г. например целият град Хамбург можел да изложи група самоански жени, заградени в местната зоологическа градина“.

Както било предсказано от песимистите, колониалните конфликти започнали да избухват на границата между двата века. През 1898 г. Британия и франция за малко не се сблъскали, след като техните експедиционни сили се изправили лице в лице във фашода в Судан. През 1899-1902 г. британската война срещу Бурските републики в Южна Африка била усложнена от германската подкрепа за бурите. През 1906 г. и отново през 1911 г. ходовете на французите за завладяване на Мароко подпалили активни германски протести. Но в никой случай колониалното съперничество не довело до тотапна война. То определено допълнило сбора от факторите на обща неприязън; но обикновено можело да бъде успокоено чрез “политиката на отворени врати” в полза на търговските интереси както в Китай, така и в Мароко.

Военноморската сила била ключът към имперския успех. Бойните кораби били свързани с контрола над световните търговски интереси по начин, по който сухопътните армии никога не могли да бъдат. (Класическото изследване, “Влиянието на морската сила върху историята, 1660-1783” (1890) било написано от американския адмирал Алфред Тейър Меън.) Проблемът бил изваден силно на преден план през 1898 г. През тази година, по време на Испано-американската война, американският флот лишил Испания от цяла верига от останалите й колонии от Куба до Филипините. В същото време германският военен министър фон Тирпиц взел стратегическото решение да положи началото на програма за корабостроене и да предизвика британския флот от супербойни кораби. Надпреварата във въоръжаването била в ход.

Късна имперска Русия била един великолепен звяр. Нейните очевидни недостатъци се компенсирали от привидно неизчерпаемия й склад от сила и енергия. Дълго след това била идентифицирана, от Алексис де Торкевил и от други, като единствената сила, способна в бъдеще да предизвика САЩ. Тя притежавала най-голямата консолидирана държавна територия на земното кълбо, най-голямото население в Европа и най-голямата армия на света. Тя била главният европейски източник на земеделски износ и с неописуемите си минерални ресурси - главният получател на чужди инвестиции. В културно отношение Русия наскоро се изстреляла напред като една от най-обаятелните звезди на европейския небосвод. Руският език, чиито по-ранни литературни традиции били ограничени, израснал до внезапна зрелост. Пушкин, Пер-монтов, Толстой, Достоевски и Чехов можели да бъдат изброени сред гигантите на световната литература. В ръцете на Мусоргски, Чайковски, Римски-Корсаков руската музика била ненадмината. Ба//е1 Дивее и театралната школа на Станиславски били лидери в своите области. В социално отношение Русия все още се опирала на изостаналото селско общество от бивши крепостни. Но участта на селяните се подобрява-

А

860