Европа.История

DIVISA ET INDIVISA

Конференцията настояла да утвърди Дунав като международен воден път, а Триест -като свободно пристанище под контрола на Обединените нации.

Триест, единствената европейска територия, която била открито оспорвана след Втората световна война, останала в състояние на силно напрежение в продължение на седем години. Зона А, включително пристанището и градът, била охранявана от британски войски; Зона Б, на изток, била държана от югославяните. Тази подялба най-накрая била приета с итало-югославското съглашение от октомври 1954 г. (Виж Приложение 111, стр. 1319.)

Следвоенна Европа се сблъскала с огромни вълни от бегълци. И нацистите, и Съветите прибягвали до масови депортации и до робски труд. Много оцелели сега били освободени. Само в Германия имало 9 милиона такива разселени хора (DPs). Те живеели в примитивни, пренаселени лагери, често в казарми, освободени наскоро от военнопленниците. Най-големият брой бил от страните, окупирани наскоро от Червената армия, в които, страхувайки се от репресии, те се страхували да се върнат. Сега те били администрирани от UNRRA (Администрация за помощи на бегълците на Обединените нации) и бавно се разпръсквали, първо като европейски доброволни работници в различни индустриални центрове на Западна Европа, а по-късно по емиграционни схеми към Канада, САЩ, Австралия и Южна Америка. Последните емигранти не си тръгнали чак до 1951-2 г.

Бил уволнен и голям брой военен персонал. Западните сили се затруднявали да осигурят дори само частите, които се сражавали на страната на съюзниците. Полската армия на генерал Андерс например, която се сражавала в Северна Италия, се състояла от няколко стотин хиляди мъже и техни близки, чиито домове били завзети от СССР. През 1946 г. всички те трябвало да бъдат откарани в Британия, където били добавени към Полския преселнически корпус (PKRP) за обучение и приобщаване2. По ирония на съдбата в Британия те се присъединили към бившите членове от Waffen SS Galizien, които също се сражавали в Италия и които, като граждани на предвоенна Полша, не били предадени на произвола на съветските власти. По-голямата част от бившия персонал на Вермахта не извадил чак такъв късмет. Германските войници, пленени от Съветите, били транспортирани в ГУЛАГ, където споделили съдбата на бившите съветски военнопленници в Германия. (Оживелите били репатрирани през 1956 г.)

Западните съюзници добре знаели за комунистическите варварства спрямо хората, които се връщат от чужбина. Но най-общо те се придържали към политика на насилствено експулсиране на всички хора, както цивилни, така и военни, чието завръщане било изискано от Сталин. Първите транспорти с бивши работници-роби, заловени от британската армия в Нормандия, отплавали тайно от Ливърпул за Мурманск през октомври 1944 г. Сериозна съпротива била провокирана в Австрия през пролетта на 1945 г., когато много съветски граждани предпочели масовото самоубийство пред репатрирането. Стотици хиляди, особено Казашката бригада и голям брой хървати, били предадени на почти сигурна смърт, преди тази практика да бъде прекратена3. [keelhaul] Не че англо-американците можели да се похвалят особено с отношението към военнопленниците под тяхно командване. Едно изследване на американската политика през 1945-6 г. твърди, че германските пленници, държани в Западна Европа, били преквалифицирани административно, за да заобиколят Женевската конвенция, и че значителен брой от тях може да са загинали поради занемаряване4.

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1063

Обмяната на население, предвидена в Потсдам, влязла в сила от есента на 1945 г. Поне 9 милиона експулсирани германци били прогонени от техните домове в Чехословакия и Полша. Беззащитните бегълци станали жертва на местно отмъщение. Комунистическите служби за сигурност използвали бивши нацистки лагери като сборни центрове. Малтретирането било рутинна практика. Жертвите се оценяват на десетки хиляди. Мизерни и претъпкани транспорти били изпращани право в британската и американската зона в Германия. Получилите се в резултат от това Vertriebene verbände, или провинциални “асоциации на прогонените” щели да се превърнат в мощна антикомунистическа сила в следвоенната политика. Тяхното успешно поглъщане било първото сред многото чудеса на Западна Германия5.

Компенсаторни придвижвания на население станали далеч на изток. Празният град Кьонинсберг, прекръстен в Калининград, бил населен със съветски военни като анклав на Руската Съветска федеративна Социалистическа Република. На около 2-3 милиона поляци било позволено да се преселят на запад от провинциите, анексирани от СССР. Празният град Бреслау например, прекръстен във Вроцлав, бил зает предимно от поляците, прогонени от град Лвов, които пристигнали заедно със своя университет, с техния кмет, община и национален музей. В Полша и в Чехословакия бившите германски територии осигурили готов източник за подслоняване и работа за бедните вътрешни преселници.

Помнейки фиаското след Първата световна война, западните сили решили да не притискат Германия за наказателни репарации. Официалното съветско искане било за 20 милиарда долара. Но те не изчакали провала на междусъюзническите преговори: от първите дни на окупацията съветските репарационни отряди започнали да демонтират и преместват индустриално оборудване, железопътни линии, електростанции, добитък и движимо имущество. Съветските плячкосници, частни и колективни, не правели разлика между Германия и земите, дадени за администриране на Полша и Чехословакия.

Хората в цяла Европа искали да си разчистят сметките с колаборационистите от войната. В някои случаи това станало чрез законни процеси. Пиер Лавал, Видкун Куислинг, Уилям Джойс (лорд Хау-Хау) и отец Тисо били сред онези, които били осъдени и екзекутирани. Престарелият маршал Петен, макар и осъден на смърт, доживял остатъка от годините си в Ил Дьо. Процедурите били най-пълни в Холандия, където били задържани около 200 000 заподозрени колаборационисти, и в Белгия, където от 634 000 задържани 57 000 били осъдени. Това може да се сравни с 9000 процеса и 35 смъртни присъди в Австрия. Много често обаче населението вземало нещата в свои ръце. В Италия хиляди фашисти просто били линчувани или разстреляни от партизаните. Във франция, в дива вълна на отмъщение, поне 10 000 души били убити, често по съвсем неубедителни обвинения. В Западна Германия, след като Нюрнбергскя процес за главните военнопрестъпници завършил, денацификацията продължила бавно; криминалните процеси започнали в края на 50-те години. Спорадичните процеси срещу офицери от SS, работодатели, използвали робски труд и персонал от концентрационните лагери, продължили до края на 60-те години. Но повечето от големите риби отплували: 9 милиона бивши нацисти били прекалено много, за да могат да се справят с тях.

1064