Европа.История

SYROP

В събота, 12 август 1553 г., един беглец от Светата инквизиция препускал през село Луизет от френската страна на Женевското езеро. Четири месеца по-рано той бил арестуван в Лион по обвинение в ерес и след разпит от главния инквизитор осъден на смърт. Той избягал от затвора и оттогава скитал. Целта му била да вземе лодка през езерото и да стигне до Цюрих. Женева била крепост на Калвин, а Цюрих - на цвинг-лианците.

Преди арестуването си беглецът бил нает за лекар на виенския архиепископ. Роден в Навара, той учил в Тулуза, Париж, Лувиан и Монпелие. Автор е на няколко медицински трактата, на изследване върху “География” на Птоломей и на две антитринитариански теологични творби - De Trinitatis Erroribus (1521) и на анонимната Christianismi restitutio (1553). През последните осем години си кореспондирал с известна враждебност с Калвин, с когото някога се запознал1.

В неделя, след като продал коня си, той влязъл в Женева, намерил си стая в Ла Розе и отишъл на следобедната служба. В църквата бил разпознат от някого и издаден на градските власти. На следващата сутрин един калвинистки мъчител му задал същите въпроси каквито му задал и католическият инквизитор. Беглецът бил Фр. Мигел Сервето де Виланова, иначе известен като Сервет (1511-53).

Поведението на Калвин към Сервет било, меко казано, нехристиянско. Някога той го предупредил да не идва в Женева. Дори снабдил Инквизицията в Лион с образец от неговия почерк. Сега той загърбил женевските закони, отнасящи се до религиозната толерантност, и препоръчал Сервет да бъде обезглавен. Вместо това, по заповед на съда, той бил изгорен жив в Шампел на 27 октомври.

Радикалните мислители не можели да се чувстват в безопасност никъде в Европа. Руската православна църква изгаряла своите “юдействащи”. Византия също си имала инквизиция. Джордано Бруно (1548-1600), философ и изменил доминиканец, който бил изгорен на клада в Рим, бил също и както изглежда, английски шпионин2. Полша-Литва била един изолиран рай, където от 1565 г. епископалните съдилища не можели да налагат своите присъди. Антитринитарианците били намазвани с катран в Трансилвания, преди да се преселят в Полша. Техният водач, сиенецът Фаусто Созини (1539-1604), когото понякога сравняват със Сервет, също живял в Лион и Женева, където, след като се записал в Италианската църква, не надигал глас.

Дълго след смъртта му Сервет бил запомнен като символ на взаимозависимостта между протестантския и католическия фанатизъм. Паметници в негова чест щели да бъдат издигнати в Мадрид (1876), Париж (1907) и Виена (1910). Ако беше живял по-дълго, щеше да се радва на успеха на четирите издания на своя труд за медицински сиропи, Syroporum universe ratio (1537).

вото не било наложено напълно до 1593 г.; и ускорило срутването на тевтонските дър жави в Прусия (1525) и в Ливония (1561). Калвинизмът, обратно, съвпадал по-малко с държавните политики, отколкот със склонностите на отделни социални групи. В Западна Европа той често апелира

‘………………………………… _Л-

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

509

към възход на градската буржоазия, а във франция - към внушителна част от аристокрацията. В Източна Европа той също апелирал както към земевладелците, така и към магнатите. В Кралство Англия калвинизмът започнал да упражнява влияние след смъртта на Хенри VIII през 1547 г. Царуването на момчето крал Едуард VI предизвикало голямо объркване, а интервалът между ултракатоличката кралица Мери - жетва от протестантски мъченици, особено в Оксфорд. След това, при Елизабет I, църковното помирение, запечатано в Акта за еднородността (1559) и в Тридесет и деветте параграфа (1571), постигнало благоразумен синтез на ерастианското, лютеранското, цвинглианското, калвинисткото и традиционното католическо влияние. От тогава нататък англиканството винаги е осигурявало чадър за две основни политически и теологически тенденции - “Високата църква” на англо-католицизма и “Ниската църква” на калвинистките евангелисти. Въпреки безмилостните преследвания при Елизабет, както непокорните католици, така и нонконформистите пуритани оцелели в нелегалност. Последните се появили мощно през XVII век и, под ръководството на Кромуел Републиканеца (1649-58) за кратко контролирали държавата.

Благодарение на усилията на Джон Нокс (1513-72) калвинизмът се превърнал в единствената установена религия в Шотландия през 1560 г. в една своя форма, известна като презвитарианство. Макар и претърпяла англикански влияния, Шотландската Kirk останала отделена.

Във Франция калвинистите били наречени хугеноти. Разпространили се бързо в бившите албигойски земи на юг и на запад и сред градското население във всички провинции. Те образували гръбнака на Бурбонската партия по време на Религиозните войни и представлявали изключително важна характеристика на френската религиозна сцена до решителното им прогонване през 1685 г.

В Германия на калвинизма дълго се противопоставяли лютераните и католиците. Той получил главната си подкрепа от приближаването си през 1563 г. към курфюрста на Палатината Фридрих III, който наложил Хайделбергския катехизис на всичките си поданици; от Кристиян I Саксонски (поч. 1591) и от приемането му от Хохенцолерните в Брандербург през 1613 г. Брандербург-Прусия била необичайно явление, толерирайки както калвинизма, така и лютеранството. [faustus]

В Полша-Литва, Бохемия и Унгария калвинизмът апелирал към широка група отземевладелската аристокрация. В някои части, като Трансилвания или херцогство Шчечин, неговото присъствие се оказало трайно. Оттогава унгарският град Дебрецен бил “Калвинисткият Рим”. В Литва той апелирал за вярност към много магнати, включително и към най-големите европейски земевладелци - Радзивилите.

Ефектът от протестанството може да се наблюдава във всяка сфера от европейския живот. Наблягайки върху необходимостта от четене на Библията, то повлияло силно върху образованието в протестантските страни и следователно върху народната грамотност. В икономическата сфера то допринесло много за предприемаческата култура и следователно за възхода на капитализма. В политиката то се оказало главният кокал в спора както между държавите, така и между съперничещите си групировки в рамките на самите държави. Разделяйки католическия свят на две, то подтикнало Римската църква към реформата, която тя постоянно отлагала. Преди всичко то нанесло фатален удар на идеала за обединен християнски свят. До 30-те години на XV век християнският свят бил разделен на две половини - православна и католическа. След това нататък той бил разделен на три: православна, католическа и протестантска. А самите протестанти били разделени на още повече съперничещи

510