Европа.История

DIVISA ET INDIVISA

взело решителни мерки, за да ги обезсьрчи. Индустриалната продукция (1958 = 100) показала как Западна Германия, претърпяла най-големи разрушения от войната, отишла най-далеч след това:

1938 1948 1959 1967

Западна Германия 53 27 107 158

Франция 52 55 101 155

Италия 43 44 112 212

Великобритания 67 74 105 133

САЩ 33 73 113 168

Япония 58 22 120 34718

Като пример за сравнение БНП на Западна Германия бил със 115 билион долара по-голям от този на всички източноевропейски членове на Съветския блок взети заедно.

Триумфапното икономическо възстановяване на Западна Европа неизбежно накарало всички да се замислят. Ако всяка национална икономика просперирала толкова много поотделно, колко ли биха могли да просперират те в синхрон, ако се премахнат всички разнообразни бариери между националните държави? Тук бил зародишът на идеята, която щяла да даде нова жизненост на западащото движение за европейско единство. Тя щяла да апелира не само към онези, които виждали икономическото обединение като ограничено само за себе си, но и към онези, които го виждали като инструмент за прокарване на по-фундаментален политически процес.

Не е изненадващо, че след като англосаксонците отказали да поемат водачеството, европейската мантия паднала предимно върху раменете на франция. За разлика от германците и италианците, французите възстановили своето място в победилата коалиция; в същото време ненавиждали второстепенната роля, която им била отредена. При тези обстоятелства по-малко националистическото крило от доминиращото голистко движение видяло своята историческа възможност. На 20 юли 1948 г. силно изявление в полза на европейското единство направил от падналият френски външен министър Жорж Бидо. След това Моне, Шуман и Плевбн щели да повдигнат това предизвикателство.

Жан Моне (1888-1979), икономист, започнал своята кариера начело на семейния бизнес за производство на бренди в Коняк. От 1920 до 1923 г. той бил заместник-ге-нерален секретар на Обществото на народите; а през 1940 г. дал на Чърчил идеята за френско-британския съюз. През 1947-9 г. оглавявал френския национален икономически план, като продължил да го прави под ръководството на много министри. Моне пламенно вярвал в пълномащабния европейски съюз - политически, военен и икономически. Неговата цел щяла да бъде постигната стъпка по стъпка, докато се стигне до онова, което наричал “функционапизъм”, тоест чрез устойчиво прехвърляне на все по-голям брой fonctions, или “сфери на дейност”, от националния към наднационаЛния

т.

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1087

контрол. Той бил наследникът на Аристид Бриан и бил наречен “Бащата на Европа”, робер Шуман (1886-1963), католик от Лотарингия, бил водещ ученик както на Зангние, така и на Моне. Преди войната той дълго служил като депутат. През войната се сражавал на страната на Съпротивата и бил затворен. След войната станал член-осно-вател на католическия комитет, на който Зангние бил почетен председател. В оперетните кабинети на Четвъртата република на два пъти бил министър-председател. В критичния момент, през 1948-50 г., Шуман застанал начело на френското външно министерство, Ке д’Орсе. Рене Плевбн (1901 -), член на военновременните сили Françaises Libres, бил два пъти министър-председател на франция. Той бил лидерът на бившата голистка фракция, която се отклонила от пътя на Дьо Гол.

френската група намерила свои готови партньори в лицето на Пол-Анри Спаак (1899-1971) и Алсиде де Гаспери (1881-1954), партньори на Шуман от първоначалния Комитет за връзка (виж по-горе). Първият бил социалист, който служил като външен министър, финансов министър или министър-председател на Белгия от 1938 до 1966 г. През 1946 г. той бил президент на първата Генерална асамблея на ООН. Вторият, християндемократ, бил двуезичен южнотиролец, който бил премиер в няколко последователни италиански коалиции от 1945 до 1953 г. Като Спаак той бил силен привърженик на НАТО. Те заедно оформили голям екип, който се заел да ускори ритъма.

През август 1949 г. Съветът на Европа започнал своята работа в Страсбург. Неговият минималистичен мандат, който бил да прокламира европейското единство чрез дебати, реклама и изследвания, бил определен от британската резервираност. Той нямал изпълнителна власт. Бил ръководен от Комитета на министрите, които се срещали насаме, и от публичната Консултативна асамблея. Комисиите по престъпността, човешките права, културното и законовото сътрудничество вършели полезна работа, както и Европейският съд за човешките права, който бил председателстван от него. Но неговите хоризонти били насочени към неясно и далечно бъдеще. Година след като Страсбург приветствал Съвета, в Париж бил разкрит далеч по-амбициозният план на Шуман.

Стратегията на активистите била да представят максимален брой предложения с надежда, че минимална част от програмата ще бъде изпълнена. Те трябвало да действат в рамките на Западния съюз, все още доминиран от Вашингтон и Лондон, и да се съобразяват със съществуващите договорености в НАТО, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Съвета на Европа. Въпреки това Планът Шуман от май 1950 г. предложил важна група от икономически, военни и политически институции. Той апелирал за икономическа организация, координираща желязната и стоманената индустрия, и за европейска армия, която заедно да оформи основата за Съединените щати в Европа. Планът бил подготвен тайно, без предварителна консултация с Лондон. В случая икономическият елемент успял, докато военният и политическият елемент били изоставени. След това трите нишки на европейското обединение били обречени да се развиват по различни пътища и с различна скорост.

Главната силна страна на Плана Шуман е в неговия апел за френско-германс-ко помирение. Той се появил в един критичен момент, когато федералната република се намирала на ръба на грандйозна икономическа експанзия, но все още била политически изолирана. Канцлерът Аденауер, роден на Рейн, прекарал целия си живот в сянката на френско-германските войни; и споделял либералния и демократичен ка-

толицизъм на Шуман. Перспективата за хармония между франция и Германия, осигурила източник на съгласие, на което никой не можел да се противопостави разумно. След като се завъртял веднъж, планът набрал инерция.

Европейският съюз за въглища и стомана (1951) бил първородното дете на Плана Шуман. Той бил предназначен да предотврати повторната поява на отделна военноин-дустриална база във всяка страна членка; а неговият пръв президент бил Жан Моне. Учредителният му договор, подписан през май 1951 г., събрал “Шестте” - Франция, Германия, Италия и Бенелюкс. Те се договорили да развиват свободна търговия на въглища и стомана, да съблюдават общите правила, направляващи производството и конкуренцията, и в случай на “манифестирана криза” да контролират цените и производството. Това било очевиден успех. Британия не участвала.

Военната нишка се сблъскала със сериозни препятствия. Планът Плевен (1950) прокарал модифицирана версия на военните клаузи от Плана Шуман; но той все още се сблъсквал с решителното отхвърляне от страна на Дьо Гол. Сложните преговори се проточили четири години. Британците не били в настроение да отслабват НАТО; французите се обявили против компромисната организация - Европейската общност за отбрана (EDC). Евентуален изход бил намерен в Западноевропейския съюз (1955), съвещателно тяло с няколко независими сили, което се появило тъкмо навреме, за да изпита хаоса на Суецката криза.

Месинската конференция от 1955 г. отбелязва момента, когато европейското движение се обърнало към икономическата интеграция като водещ елемент в неговата стратегия. Политическата нишка не постигнала прогрес; членовете решили, че една силна и успешна икономическа общност ще отвори най-сигурния път за преследване на техните дългосрочни политически цели. Те трябвало да се придържат към този курс повече от 30 години. Двата договора, подписани в Рим (25 март 1957), въплътили решимостта на Шестте да разширят успеха на Съюза във всички сектори на техния търговски и икономически живот. Те родили Европейската икономическа общност (ЕИО), известна иначе като Общия пазар, който бил създаден официално на 1 януари 1958 г., и също така на Еуратом. Главните цели били да се премахнат всички вътрешни мита, да се формулира обща външна търговска политика, да се хармонизират транспортът, земеделието и данъчното облагане, да се елиминират бариерите за свободната конкуренция и да се насърчи мобилността на капитала, трудовата сила и инициативата.

За да се преследват тези цели, били създадени четири нови организации: Съветът на министрите, който трябвало да контролира и да оторизира всички политически решения; подчинена Изпълнителна комисия в Брюксел с Постоянен секретариат и множество директорати за политика на предложения; Европейският съд за справедливост и Европейският парламент, заседаващ последователно в Страсбург и Люксембург. Начинанието още веднъж успяло. Вътрешните мита били премахнати през 1968 г. Общата земеделска политика (1962), благодарение на големите субсидии и въпреки протестите от страна на производителите, донесла стабилен живот на милиони фермери. Въвеждането на Стойностния добавен данък (VAT) през 1967 г. повишило важните доходи, които можели да бъдат използвани за разширяване на нарастващото богатство на Общността в лишените социални сектори и за изостаналите региони. Първият президент на Европейската комисия професор Валтер Халщайн (Западна Германия) ръководил нейната съдба от 1958 до 1967 г. Сред неговите наследници били

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1089

Рой Дженкинс (Великобритания) и от 1985 г. Жак Делор (Франция). Каквито и критики да са се отправяли към ЕИО - а такива имало много, - било показано демонстративно, че нейните членове станали много по-проспериращи от онези, които останали отвън. “Всеки, който не вярва в чудеса в европейските дела, отбелязал професор Халщайн, не е реалист”.

Европейската зона за свободна търговия (EFTA, 1958) била създадена като отговор на ЕИО от тъй наречената “Външна седморка”, водена от Британия, от страни, които не подписали Римския договор. Нейните интереси били ограничени до търговския сектор; а нейното дългосрочно бъдеще постоянно било помрачавано от вероятността за присъединяване към ЕИО. Тя играла важна роля до 1973 г., когато Британия и Дания напуснали EFTA, за да се присъединят към ЕИО.

Британското членство в европейското движение осигурило ябълката на раздора, който продължил много повече от 40 години. Британското правителство не участвало в Съюза за въглища и стомана през 1951 г. и напуснало преговорите, предшестващи Римския договор. Пречките били както психологически, така и практически. Тъй като не били изстрадали отрезвяващото унижение на националното поражение, много британци все още хранели илюзии за суверенитет и самодостатъчност. Те също така имали много силни ангажименти към Британската общност - включително и болезнения проблем за преференциите в рамките на Общността. В политическата сфера те давали приоритет на връзките със САЩ и на членството в НАТО. През 1961 и 1967 г. при Макмилън и Уилсън на два пъти подавали молба за членство в ЕИО само за да се срещнат с шокиращия отпор на ветото на Дьо Гол. През десетилетието преди Римския договор той се бил оттеглил и френската европейска политика била ръководена от по-меки политици. Но завръщането му във властта съвпаднало със създаването на ЕИО. Конфликтът бил неизбежен. Генералът все още негодувал срещу тъй нареченото предателство срещу френските интереси, първо от британците през войната, а после от лидерите на Четвъртата република. Той бил силен привърженик на “l’Europe des Patries”, “общност от национални държави”; и настоявал за онова, което схващал като суверенни права на франция. Резултатите проличали в двукратното му вето срещу влизането на Британия, а после в продължителната битка срещу Европейската комисия - “императорът срещу папата”, френските представители бойкотирали процедурите в Брюксел, докато не били принудени чрез Люксембургския компромис (1966) - споразумение, по което на членовете било позволено да не се съобразяват с правилата на Римския договор при важни гласувания по въпроси от върховно национално значение.

Първите две десетилетия на ЕИО били увенчани с множество важни финансови събития. Европейската монетарна система (EMS), която започнала през 1979 r., свързала валутите на държавите членки в рамката на механизма за обменния курс (ERM). Той бил замислен от своите автори като начален етап по дългия път към Европейски монетарен съюз (EMU). Появата на Европейската валутна единица (ECU) обещавала по-късни стъпки към единствена обща валута. Европейският социален фонд и Европейският фонд за развитие били предназначени да разпределят богатствата в области със социални и регионални лишения.

Икономическият успех на Общността осигурил стабилен поток от нови кандидати за членове. През 1973 r., при Едуард Хийт, Великобритания била приета при тре-

Европа

1090

ЕТ ДОШМа®

тия й опит заедно с Дания и Ирландия. Британският референдум (1975) потвърдил неизменността на британското членство. Шестте станали Девет. През 1981 г. приемането на Гърция превърнало Деветте в Десет. През 1986 г., след дълги преговори, били приети Испания и Португалия: Десетте станали Дванадесет. За пръв път Общността прегърнала три “развиващи се икономики” и в случая с Гърция - една източноевропейска страна без непосредствена граница с тях.

Но военната и политическата нишки на европейското единство изоставали. В началото на 80-те години Атлантическият договор бил реактивиран чрез твърдия дует Рейгьн-Тачър; и стойността на НАТО била подчертана заради противоречията за съветските и американските ракети. Политическата и международна роля на ЕИО била периферна. Нейните институции, които били предназначени за една малка общност от шест страни, все повече се напрягали от разширяващия се бизнес на Дванадесетте. С времето един от водещите европейци щял да нарече Общността “пораснал мъж, който все още ходи с бебешки дрехи”’9. Изглеждало, че има малко шансове ЕИО скоро да се откъсне от тясно икономическите си грижи.

Човек обаче може да си помисли, че създаването на Дванадесетте е родило нещо качествено ново. Европа била виждала много съюзи между богати и силни и много възгледи, базирани върху селективното членство на привилегирования “Запад”. Но сега, изглежда, се стигнало до момент, в който Европейската общност се променяла в доброволна асоциация на равни нации - богати и бедни, източни и западни, големи и малки. Главният критерий за влизането, освен да бъде европейска държава, бил този, че кандидатът трябва да е отхвърлил националистическите, империалистическите и тоталитарните традиции от миналото. Само времето може да покаже дали промяната е била постоянна.

Неутралните държави

Неутралитетът бил черта на европейската сцена през целия XX век. През 1945 г. съществували единадесет неутрални държави; четири страни, които избегнали намесата в двете световни войни, също така отказали да бъдат привлечени в следвоенните милитаристични блокове; две страни постигнали неутрален статус в първите следвоенни години. Имало високо съотношение между неутралитета и изобилието; и повечето неутрални държави не бързали да се присъединят към Европейската икономическа общност.

Швейцария, за която неутралитетът бил начин на живот, силно процъфтяла. Тя се закалила, противопоставяйки се на германската инвазия по време на войната, и след това отбелязала значително повишение на населението си. Спечелила много от близостта на Северна Италия и Южна Германия - и двете региони на силен следвоенен икономически растеж, - докато продължавала да играе специална роля в банковото дело и туризма. Тя приела много мултинационални компании и международни агенции, от Байер кемикълс до иМЕБСО. Рето-романският бил издигнат до статус на национален език заедно с швейцарския немски, френски и италиански, а френски говорещата Юра била превърната в специален кантон. Бюджетът за отбраната бил висок и всеобщата наборна служба за мъжете останала в сила, за да се поддържа на-

ш

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1091

ционалната милиция. Швейцарските жени нямали право да гласуват до (изцяло мъжкия) референдум от 1980 г. Швейцария отбягвала Съвета на Европа до 1963 г.; нейното общуване с ЕИО било ограничено до едно споразумение за свободна търговия, подписано през 1972 г.

Благодарение на Швейцария няколко съседни територии си извоювали статус на свободни митнически зони. Сред тях били германският анклав Бюзинген, италианските райони Кампионе д’Итапия, Ливино и Вал д’Аоста, а от 1815 г. и френският департамент Хоте-Савой.

Швеция просперирала от неутралитета си през войната и продължила да просперира в мирно време. Тя била център на регионалния Балтийски съвет, но останала настрани от НАТО и ЕИО дори когато нейните скандинавски партньори се присъединили. Дългото управление на социалдемократите продължило до изборите през 1989 г. Особено при премиера Олаф Палме, който бил убит през 1986 г., Швеция поела водачеството в редица инициативи, сред които били Третият свят, бегълците и проблемите на околната среда.

Франкова Испания останала политически парий до края на живота на Каудильо. Действително необикновеното дълголетие както на франко, така и на Салазар поддържало иберийската политика извън реалностите на времето чак до средата на 70-те години. Анахроничното оцеляване на фашизма послужило за създаване на антикомунистическо мнение в Западна Европа, особено във франция. Тъй като Португалия била член на НАТО, Испания се съгласила да приеме американски бази, но отказала всякакво по-голямо обвързване. Масовият туризъм обаче бил важен фактор срещу пълната изолация. Възстановяването на конституционната монархия през 1975 г. открило пътя към членство в ЕИО и към забележителното икономическо възраждане през 80-те години. Баският тероризъм на северозапад, каталонският сепаратизъм в Барселона и трудният спор с Великобритания за Гибралтар усложнили възраждането на Испания.

Република Ирландия устояла на заплахата от британска окупация по време на войната и в края напуснала Британската общност. Но икономическата зависимост от Обединеното кралство си останала реалност - Ирландия почти нямала друга алтернатива, освен да следва лъкатушещия път на Британия в преговорите с ЕИО. Политическият живот се съсредоточил около привилегированата позиция на Католическата църква, около безкрайния конфликт със Северна Ирландия и около съперничеството между двете основни партии Fianna Fail (“Войници на съдбата”) и Fine Gael (“Раса от келти”). Ирландската конституция третирала графствата от Британския Ълстър като съставна част от републиката. Но Ирландската републиканска армия (IRA) се смятала за незаконна организация от двете страни на границата; а връзките между Лондон и Дъблин не представлявали голяма пречка за едно споразумение.

Финландия, която се присъединила към германското нападение срещу СССР, избегнала съветската окупация, макар че големи територии, особено Виипури (Виборг) и Петсамо, трябвало да бъдат отстъпени при примирието през 1944 г. През 1947 г. обаче мирният договор потвърдил ограничения суверенитет на страната в замяна срещу отдаване под наем на военноморската база Поркала. После Финландия била задължена да спазва строг неутралитет, да намали въоръжените си сили и да води външна политика, съзвучна със съветските интереси. След това икономиката процъфтяла и

1092

ОМвА ЕТ 1№М8А

Хелзинки станал един от най-елегантните и най-скъпите градове в Европа - западната витрина на прага на Ленинград, “финландизацията” била статус, който много от окупираните от Съветите страни желаели, но никоя, освен Австрия, никога не получила.

Австрия спечелила от легендата на съюзниците, че е била първата жертва на нацистите. Разделена, като Германия, на четири окупационни зони, републиката успяла да си върне пълния суверенитет въз основа на Staatsveгtag, или “държавен договор” (1955), подписан от всичките четири окупационни сили. Условията включвали строг неутралитет плюс постоянно поддържане на големия съветски военен мемориал във Виена. Връщането на независимостта било последвано от период на безпрецедентен просперитет, подобен на този в съседна Швейцария, и със сравнително намаляване на напрежението със съседите. Политиката била доминирана от добре балансираното съперничество между Социалистическата партия, която владеела канцлерството при Бруно Крайски (1970-83), и консервативната Народна партия. През 1986 г. международната кампания за дискредитиране на австрийския президент Курт Валдхайм, бивш генерален секретар на ООН, не успяла да му навреди; но тя напомнила на Австрия за нейното минало. Австрийските граници съдържали някои отклонения. Благодарение на договора от 1868 г., двата района Юнгхолц и Мителберг оформят част от баварската митническа зона. Провинциите Ворарлберг и Тирол се ползват със свободна търговия с Алто Адиге и Трентино в Италия.

Седем европейски държавички, последните оцелели от безбройните исторически ми-нидържави, били прекалено малки, за да упражняват активна роля в международните отношения; но всяка била способна да използва своето ексцентрично положение.

Сан Марино (основано през V век сл. Хр., територия 62 кв. км, население 23 000 души) претендирало, че е най-старата държава в Европа. Признато за независимо през 1631 г., то обгръща склоновете на Монте Титано край Римини и е изцяло обградено от италиански територии. След войната функционирало като данъчен рай за богати италианци, управлявано от местно правителство, доминирано алтернативно от комунисти и християндемократи.

Великото херцогство Лихтенщайн (основано през 1719 г., територия 157 кв. км, население 27 000 души) отстъпило външната си политика на Швейцария. През 1980 г. с 16 440 долара имало най-високия БНП на глава от населението в Европа. То е последната оцеляла съставка на Свещената Римска империя.

Княжество Монако (територия 150 хектара, население около 30 000 души) било самоуправляващ се протекторат на Франция, заемащ малък анклав на Ривиерата източно от Ница. Модерният му статус бил създаден през 1861 г.; преди било владение на Испания (от 1542), франция (от 1641) и Сардиния (от 1815). Неговата конституция поставя властта в ръцете на фамилията Грималди. Доходите му зависят силно от казиното в Монте Карло.

Андора (територия 495 кв. км, население около 43 000 души), високо в Източните Пиренеи, запазила своята автономия от 1278 г., когато била поставена под обединения протекторат на епископа от Ургел и граф Де фоа. В по-късни времена властта на последния беше упражнявана от префекта на Ариеж от името на президента на

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1093

френската република. Доходите му са от туризъм, особено скиорство, и от безмитна търговия.

Остров Ман (територия 518 кв. км, население 65 000 души през 1986 г.) и островите в Ламанша (Джърси, Олдърни, Гърнзи и Сарк - територия 194 кв. км, население около 134 000 души през 1981 г.) били британски васали с английски връзки още от времето на норманското нашествие. Те никога не се присъединили официално към Обединеното кралство. И двете са богат данъчен рай. Баронесата на Сарк все още оспорвала своите прерогативи с Уестминстьр през 60-те години. През 90-те години “парламентът” на Остров Ман все още настояваше на своята независимост, отказвайки да последва примера на Англия за легализиране на хомосексуалните актове по взаимно съгласие между възрастни.

Гибралтар била единствената зависима от Британия територия извън Британските острови, присъединила се към Европейската общност. В това той последвал френските задморски департаменти Гваделупа, Мартиника, Реюнион и Гвиана. Всички други британски и френски колонии, като автономните датски региони на [Faroe] Гренландия, останали извън ЕО.

Град Ватикана (територия 44 хектара, население около 1000 души през 1981 г.) бил последната европейска автокрация. Нейният владетел, папата, упражнявал същата неограничена власт над последната папска държава, както и над римокатолическата църква, на която бе главна квартира. Най-близкото й съответствие бе “теок-ратичната република” Атон [athos], която се ползва с автономия в Гърция от 1926 г.

Тези останки от миналото напомнят, че разнообразието и традицията играят важна роля в европейския живот. Европа никога не е била напълно потопена в силовата политика.

Източна Европа, 1945-1985

“Източна Европа” в следвоенната епоха имала две различни значения. Терминът логично можел да се отнася за всяка част от Континента, която се намирала от Съветската страна на Желязната завеса. В този смисъл тя включвала европейските страни, които влизали в Съветския съюз, и други, които не били. По-обичайно обаче той бил използван като синоним за сателитите на СССР в “Източноцентрална” и “Югоизточна” Европа като разграничение от самия СССР.

В последния анализ тези разграничения имат само ограничена тежест. Никоя от държавите, организирани по Лениновите принципи, независимо дали са от тъй наречените “народни демокрации” или от републиките на Съветския съюз, не можела да се ползва със значителна степен на независимост. Всички те били построени като фасади за упражняването на диктаторски прерогативи на воденото от Съветите комунистическо движение. Поради това по дефиниция следвоенната история на Източна Европа може да приеме за своя отправна точка единствено политиката на КПСС, преди да се придвижи към изследването на още по-трудното за разгадаване тълкуване на московските желания към по-своеволните васали на Москва.

Преди крайния упадък след 1985 г. следвоенната история на Съветския съюз се разделя натри периода. Първият (1945-53) бил зает от последните години на Великия

1094

0М8АЕТМ0М8А

Сталин. Вторият (1953-64) бил доминиран от тъй наречената десталинизация по време на възхода и падението на Никита Сергеевич Хрушчов. Третият (1964-85), по-кьс-но назован “Епохата на стагнация”, бил започнат и вдъхновяван от Леонид Илич Брежнев. Взети заедно, тези четири десетилетия станали свидетели на една от най-грандиозните илюзии в модерната история. Съветският съюз излязъл от Втората световна война като най-голямата военна сила в Европа; и продължил да се изгражда като една от двете глобални суперсили. По всички външни представи той бил невъобразимо силна, непревземаема крепост, въоръжена с най-големия на света арсенал от ядрени оръжия. В същото време неговите вътрешни процеси се разпадали с безпрецедентна скорост; тялото му било разяждано от политическия еквивалент на рака. Историята е пълна с гиганти на глинени крака - старата Руска империя е класически пример за това, - но тук имало един брониран динозавър, който умирал на крака. И никой не виждал неговата беда - нито западните съветолози, нито, докато не станало много късно, самите съветски лидери. С известен брой почетни изключения и двете групи прекарали повечето от тези 40 години, възхищавайки се от Съветския съюз като образец на здравето и прогреса.

Последните години на Сталин не донесли облекчение след дългата нощ от страхове и страдания. Спекулациите, че възрастта и победата ще го умилостивят, се оказали неоснователни. Същата стара банда от предвоенните приятелчета на Сталин се вкопчила във властта. Същата смесица от терор, пропаганда и колективна рутина ус-мирявала съветските народи. ГУЛАГ поддържал същите редовни действия на масови арести и робски труд. Съществуват силни доказателства, за да се предполага, че Сталин, след като открил тъй наречения “Докторски заговор”, се подготвял за друга голяма чистка, когато починал.

В онези години Съветската империя се разширила до най-голямата си степен. Тя го направила чрез военни завоевания и чрез политически сурогати, които създали политически, икономически и социални клонинги по съветски модел. Скоро след окупацията на Източна Европа големият напредък дошъл с победата на комунистите в Китай. Мао Дзедун написал, че “Властта расте върху дулото на оръжието”; и триумфирал през 1949 г. без директна интервенция от страна на Москва. Той изповядвал малко по-различни идеологически възгледи от Съветите и добре знаел, че Сталин първоначално подкрепял смъртния му враг Чан Кай Ши. Но по това време бил доволен да бъде лоялен член на Съветския лагер. В продължение на дузина години Москва стояла начело на едно движение, което контролирало най-многолюдната нация на света, както и най-голямата държава на света. Тъй нареченият “Социалистически лагер” обгръщал половината от човечеството.

Голямо значение се отдавало на нарастващото съветско влияние върху бившите колониални народи. В епохата на деколонизацията Москва виждала себе си като естествен покровител и наставник на всички националноосвободителни движения. Най-силните й връзки били изковани с Виетнам, Арабския свят и Куба.

Всички налични ресурси били хвърлени във военните аспекти на ядрената наука. В Маяк в Урал и другаде екипи от галени и учени роби се трудели, за да създадат съветската “бомба”. Атомното устройство било изпитано успешно в арктическата Но-вая земля през 1949 г., а водородното - през 1953 г. След това периодът на американ-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1095

ския ядрен монопол свършил. До смъртта на Сталин Съветският съюз затвърдил своя статус на суперсила.

Сталин починал на 5 март 1953 г., след като получил удар в своята дача в Кун-цево. В смъртната си агония той останал да лежи на пода цели 24 часа. Никой кремълски лекар, на когото му бил скъп животът, не отивал да го спаси. Членовете на Политбюро се редували да бдят до него:

Щом Сталин показа признаци на съзнание, Берия се хвърли на колене и започна да целува ръката на Сталин. Когато Сталин отново загуби съзнание, Берия стана и се изплю… бълвайки омраза“.

Новината за смъртта на Сталин накарала десетки милиони да плачат.

Десталинизация означава точно каквото внушава терминът. Тя премахнала онези черти на съветския режим, които били директно свързани със самия Сталин - култа към личността, единоначалието и практиката на произволен масов терор. Тя поставила началото на период, известен, по романа на Единбург, като “Размразяване”. Когато Берия бил свален и разстрелян след първото заседание на Политбюро, колективното лидерство на неговите колеги убийци успяло да окастри властта на НКВД - вече реорганизирано като КГБ. Но те запазили диктаторската машина непокътната. Облекчили климата на страх, но не въвели значителна степен на демократизация или либерализация. Съветската система запазила своя тоталитарен характер. За три години колективното лидерство отстъпило пред личното превъзходство на Хрушчов.

Темпераментният Хрушчов бил може би най-малко противният от всички Сталинови създания. Той бил типичен пролетарски опортюнист, който си проправил път в партийния апарат през най-ужасните години на Терора. Имал черна слава като ста-линистски шеф в Украйна; получил грамотност доста късно, той бил културен простак от най-суров вид. Но имал груб селски чар - особено когато чукал с обувката си по масата в Обединените нации. И бил обграден с големи надежди. Сензационната “Тайна реч” на Хрушчов на XX партиен конгрес през март 1956 г. трябва да се разглежда в своя контекст. Тя създала прецедент, чрез който всеки съветски лидер можел ритуално да отхвърли своя предшественик като престъпник; а нейните много селективни разкрития за престъпленията на Сталин били подбрани внимателно в синхрон с нуждите на партията. Речта скрила повече, отколкото разкрила, и чрез минимизирането на съветската престъпност му спечелила преувеличена репутация за честност. Тя принадлежи към развиващия се съветски жанр на “откритостта”, който започва от Сталиновите откровени речи до постиженията на Горбачов 30 години по-късно.

Властването на Хрушчов било забележително с три сигнални събития. Погрешното разбиране на политиката на “Различни пътища към социализма” довело до голямо напрежение в цяла Източна Европа, до открития конфликт в Унгария и до съдбоносната раздяла с Китай. Развитието на военната наука и изстрелването на “Спуг-ник”, първия сателит на Земята, довели до интензивно съперничество със САЩ и до Кубинската ракетна криза през 1963 г. Количествените постижения на съветската икономика накарали Хрушчов да се хвали, че Съветският съюз ще надмине Запада за 20 години: “Ние ще ви погребем”. Авантюризмът на Хрушчов изплашил много неговите другари; през октомври 1964 г. той бил отстранен в кремълски преврат и изпратен в пенсия.

1096

ОМЗД ЕТ И^ЮМЗА

Леонид Брежнев, друг руснак от Украйна, доминирал над Съветския блок в продължение на две десетилетия. Той бил обвиняван, че е позволил на СССР да се обърне към “неосталинизма” и към “стагнацията”. С времето може да се възприеме като лидера, който е разбирал системата най-добре, който е продължил живота възможно най-много. Той бил преди всичко предпазлив и хитър апаратчик, който разбирал какви са последствията от това да поправяш развалена машина. Краткият му опит с либерализацията по време на Пражката пролет го убедил, съвсем правилно, в ненадеж-ността на най-близките му съюзници и в нуждата от Доктрината Брежнев (виж по-долу). Краткото губене на време с икономически реформи у дома, свързано с главния му партньор Алексей Косигин, го убедило, че рисковете са по-големи от печалбите. Личното познаване на Украйна трябва да го е убедило, че най-малкото отпускане по националния проблем може да предизвика само неприятности. Неговите опити за сближаване със Запада, които комбинирали агресивна военна позиция с внимателно определяне на сферите на влияние, довели до стабилно устройство, което на пръв поглед щяло да гарантира позицията на СССР за вечни времена.

Брежнев не може да не е забелязал как е бил построен СССР. Но той също така разбирал - за разлика от своите наследници, - че премахването на лъжите и насилието неизбежно ще срути сградата. И Брежнев държал твърдо. Онова, което неговите критици щели да обявят за “стагнация”, може да се възприеме като мира и стабилността, за което той и неговото поколение копнеели. Най-многото, което някой можел да направи, било да фиксира насилието и измамата до поносими пропорции. За разлика от Сталин, Брежнев не избивал милиони хора; за разлика от Хрушчов -не се впускал в “безмозъчни планове”; за разлика от Горбачов - не унищожил системата, която му била поверена.

Една от големите иронии на съдбата през епохата станала очевидна, когато двама последователни генерални секретари проявили симптоми на различни нелечими болести, които отлично символизирали съветското състояние. До края на 70-те години стабилността се плъзгала по инерция. Говорът на Брежнев станал неразчленен и движенията му се забавили до такава степен, че шегаджиите твърдели, че е труп, поддържан с животоподдържаща машина. Смъртта му превърнала инерцията в парализа, когато болните му наследници оспорвали противоречивите заслуги за реформата и бездействието. Юрий Андропов (1982-3), привърженик на реформата, починал от рак, преди самите реформи да успеят да започнат. Константин Черненко (1983-5), болен от емфизема, нямал намерение да започва нищо.

Съветската политическа диктатура, която достигнала своята зрелост след смъртта на Сталин, не съответствала на своя популярен имидж в чужбина. Тя била подкрепяна от най-голямата “тайна полиция” в света, от ГУЛАГ, от агресивна предварителна цензура, от огромен арсенал танкове и сили на сигурността. Но това не били главните инструменти на потисничеството: диктатурата разчитала преди всичко на двойните структури на партията-държава, тоест на гражданските органи на комунистическата партия и на техния контрол над паралелните държавни институции. (Виж Приложение III, стр. 1327.) Нямало клон от човешката дейност, който да не бил подчинен на съответния държавен отдел. Нямало клон от държавата, който да не бил управляван по заповеди от съответния партиен “комитет”. Каквото и да ставало, независимо да-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1097

ли в най-висшите министерства, или в най-низшите местни ферми, фабрики или футболни клубове, можело да бъде законно само ако било организирано от държавата; а то можело да бъде организирано само ако бъдело одобрено от Партията.

Участта на отделния гражданин била ужасна. Тъй като държавният закон и държавните съдии били подчинени на универсалния принцип за партийния контрол, всичко, което Партията не харесвала, можело да бъде потиснато бързо и законно, без ефикасно право на обжалване. Тъй като всички човешки нужди били задоволявани от държавните монополи, всеки човек, който решавал да не се подчинява на партийните желания, можел на мига да бъде поставен в бедствено положение или, както гласи руският жаргон, да получи “вълчи билет”. Непокорните и техните семейства можели рутинно да бъдат лишени от жителство, от карти за снабдяване, от документи за самоличност и следователно от достъп до работа, жилище, образование и здравеопазване. След като партийната диктатура действала, не били нужни по-жестоки инструменти за потисничество освен срещу изключително смелите и находчиви дисиденти. Поне на теория просто нямало място за частна инициатива, индивидуална преценка или спонтанни социални действия. При нормални обстоятелства буквално било невъзможно да се организира стачка, да се образува частно сдружение или да се публикува неодобрена информация. Новините за народни вълнения, като в Новочеркаск през 1962 г., които довели до огромни кланета, можели да бъдат скривани в продължение на десетилетия.

Партийният контрол над държавните институции бил упражняван чрез сложна серия от закони, лостове, структури и психологически табуга. Единствената важна клауза от съветската конституция била онази, която провъзгласявала “ръководната роля” на Партията. Този прост механизъм декларирал, че всички други клаузи в конституцията и всички други съветски закони подлежат на интерпретация от Партията и нейните чиновници. По външните стандарти те изобщо не били закони. Партийният устав бил важен документ от конституцията. Номенклатурната система се грижела всяка служба, от държавното президентство до мястото в някой селсъвет, да бъде попълнена с хора, посочени от Партията. Всеки партиен комитет си запазвал правото да съставя списъци на постовете на своето ниво в държавната и партийната йерархия и на подходящи кандидати, които да ги попълват (включително и списък на одобрени от партията “непартийни членове”). В резултат от това партийните членове обикновено заемали един пост в партийния апарат и втори в някоя държавна институция. Номенклатурата на Централния комитет на партията осигурявала всички назначения в министерствата, във върховното командване на въоръжените сили и в КГБ.

Управлението на всички държавни институции било още по-ограничено от партийния контрол, упражняван “отвън и отвътре”. Официалните шефове на всички държавни институции - министри, генерали, посланици, водачи на делегации, всички директори на фабрики, училища или институти - били официално задължени да приемат инструкции от паралелен партиен комитет. Те били слуги на помощните партийни секретари, действащи зад сцената. В същото време трябвало да се подчиняват на ежедневния надзор от страна на първичната партийна организация или “партийната клетка”, съставена от всички партийни членове от техния персонал. В резултат на това хората, изпълняващи функцията на министри, в действителност не управлявали своите министерства; армейските командири не командвали своите подразделения; директорите не управлявали своите фирми.

1098

ЬМЗА ЕТ 11№М8А

Всичко зависело от ефикасното предаване на партийните нареждания. Партийната дисциплина осигурявала решенията на “висшите органи” да бъдат налагани право надолу по линията. Партийните членове давали клетва за подчинение и секретност (не се кълнели само върху съдържанието на устава). Те били обучени да предусещат и да изпълняват желанията на своите началници, без да задават въпроси. Откритите дебати не се насърчавали; дискусиите били ограничени до начините, по които могат да бъдат приложени решенията на висшите органи.

Тези реалности били толкова чужди на опита в демокрациите, че е лесно да се разбере защо политолозите били подвеждани толкова успешно. Всички обяснения за външните хора трябва да започват с това, че западните концепции и западната терминология просто са неприложими. Управляващата комунистическа Партия например не била политическа партия; тя била политическа армия, трансформирана в изпълнителен клон на управлението. Съветската държава не била нищо повече от административна агенция на Партията. Тъй нареченото съветско правителство, тоест Министерският съвет, не бил правителството, тъй като бил подчинен както на партийното Политбюро, така и на партийния Секретариат. Ръководителят на изпълнителната власт не бил президентът на СССР или министър-председателят, а генералният секретар на Партията (който бил свободен да назначи себе си за президент или за министър-председател, ако пожелае.) Върховният съвет, или държавното законодателно събрание, не бил върховен, тъй като той само можел да регистрира законите, подготвени предварително от Централния комитет на Партията. Държавните избори, най-вече, не били избори, тъй като в тях отсъствал елементът на избора. Гражданите били принуждавани по закон да подкрепят листите на Партията.

Поради това във всеки реален смисъл Съветският съюз никога не е съществувал в действителност, освен като фасада за партийната власт. Той бил най-грандиоз-ната комунистическа фронтова организация в историята. Ето защо, когато КПСС най-накрая се сгромоляса, СССР не можеше да съществува без нея.

В епохата на Брежнев станала важна промяна на политическата власт, до голяма степен незабелязано. В замяна на абсолютната вярност към политиката на центъра Брежнев бил готов да позволи на партийните шефове от 14-те неруски републики на СССР да управляват своите дела без намеса. Почти неусетно съветските републики се превърнали в национални феодални владения, където властта на Москва ставала все по-несигурна. Регионалните барони на Брежнев не се радвали на същата толерантност както източноевропейските сателити; те заемали видно място в Политбюро и били важен стълб на консервативния ред. Но тяхната поява помага да се обясни защо центробежната им траектория могла да се ускори толкова изненадващо и толкова бързо, когато сигналите от Москва започнали да се объркват.

Съветските въоръжени сили, макар и огромни и много престижни, били лишени от всяка възможност за независимо действие: Партията не оставяла нищо на случайността. Не било достатъчно това, че милиони офицери били обучавани в управлявани от Партията академии, че можели да получат повишение само ако влязат в КПСС или че не можели да издават никакви заповеди без съответния подпис на политическия офицер, работещ заедно с тях. Целият състав на военната йерархия бил управляван от агенти на Главполит, Главното политическо управление на армията, сред чиито старши членове били най-важните маршали от Генералния щаб, и чиито младши

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1099

членове заемали ключови позиции във всички по-низши ешелони. Като норма ракетните сили не получавали контрол върху своите бойни глави, парашутните сили не контролирали своите транспорти, танковите сили не притежавали свои собствени амуниции или гориво.

Съветските въоръжени сили включвали четири основни компонента - стратегическите ядрени сили, ВВС, армията и флота. В зенита си те наброявали може би 10 милиона души. Според желанията на техните господари те били предназначени да бъдат най-страхотната или най-немощната сила. От 1955 г., когато Варшавският пакт бил създаден като закъснял отговор на НАТО, съветските военни се забъркали в още един бюрократичен слой. Те получили абсолютен контрол върху управлението на Пакта, чиято главна квартира била в Москва, не във Варшава.

Мащабите и организацията на съветските сили за сигурност почти не напомнят за техните съответствия другаде. Да ги наречем “тайна полиция” би било пародия. КГБ бил еквивалентът на ЦРУ, ФБР и американската брегова охрана, слети в едно и с още много допълнителни функции. Освен външното разузнаване неговите различни управления управлявали ГУЛАГ, Главполит, цивипната милиция и системата за цензура. Главната му мисия обаче била да се информира за всичко и за всекиго и да изкоренява “ненадеждните елементи” по всички възможни начини. Неговите униформени офицери, с небесносини еполети, можели да се срещнат във всеки съветски град. Те командвали огромна орда от информатори, главорези и тайни агенти, скрити сред населението, и дублираща армия от повече от милион елитни вътрешни войски, обучени да контролират армията, да охраняват границите, да служат като персонал в лагерите, да потушават безредици и да защитават партийния елит. Най-публичното им и свещено задължение било да стоят на стража пред мавзолея на Ленин. Щабът им в Лубянка в центъра на Москва бил надзираван от статуята на феликс Дзерджински, техния основател. В него се намирали най-страховитите тъмници в цяла Русия.

Съветското общество, официално безкласово, било доминирано от нарастващата бездна между партийния елит и останалото население. След като чистките спрели, членовете на номенклатурата можели да се окопаят на своите позиции, да крадат държавната собственост за своя собствена употреба и да се сдобиват с богатства и власт чрез покровителство. На по-висшите ешелони били отпускани луксозни квартири и дачи, скъпи лимузини, изключителен достъп до закрити магазини, западна валута и пътувания в чужбина. Те били, както обяви Милован Джилас още през 1957 г., “Новата класа” - имотната каста. Колективизираните селяни, обратно, страдали от лишения, по-лоши от онези на крепостните. До 70-те години те не притежавали нито социални осигуровки, нито документи за самоличност. На индустриалните работници казвали, че те са наследили земята; те се трудели в очакване на подобри жилища, заплати и сигурност, но очакванията им никога не се сбъднали. Интелигенцията - която по официапната дефиниция представлявала професионалния обществен слой на “умствените работници” - се радвала на висок престиж, но и на ниски доходи. Въпреки факта, че няколко професии, като лекарите, били предимно женски, съветските жени получавали малко от облекченията, на които се радвали техните сестри на запад. Както в нацистка Германия, официалната пропаганда насърчавала героичната многодетна майка; абортът бил единствената форма за семейно планиране, която била широко достъпна. “Развитият социализъм” бил, по европейските стандарти, много недоразвит.

1100

ОМЭА ЕТ 1№1У18А

Не е изненадващо, че ранните съветски демографски тенденции започнали да се колебаят, особено в Европейска Русия. През 50-те и 60-те години съветското население се възстановило от травматичните загуби през сталинските години и нараснало от 178,5 милиона (1950) до 262,4 милиона (1974); наблюдавал се и забележителен растеж на размерите и броя на населението в големите градове. Но трудностите на съветския градски живот не водели до лекомислена репродуктивност. До 80-те години раждаемостта и продължителността на живота започнали да спадат. Благодарение на запазения растеж в централноазиатските републики доминиращата руска националност започнала да запада. Дори ако официапната цифра 52% през 1979 г. е била точна, руснаците започнали да се превръщат в абсолютно малцинство.

Съветската икономическа система се придържала към основните методи и приоритети, формулирани от Сталин - централно командно планиране, милитаризация, тежка индустрия. Нейните фундаментални провали дълго били скривани зад завесата на фалшифицирани статистики. Петгодишните планове продължавали да създават илюзията за траен количествен успех, дори когато темповете на растеж неизбежно се забавяли и плановете не били изпълнявани. Общите резултати все още изглеждали внушително чак до 1980 г.:

СССР: Избрани производствени индекси

1945 1950 1960 1970 1980

1. Стомана (милиони тонове) 12,3 27,3 65,3 116 148

2. Въглища (милиони тонове) 149 261 510 624 716

3. Петрол (милиони тонове) 19 40 148 353 603

4. Електричество (милиони к\м часа) 43 91 292 741 1294

5. Автомобили (000) 75 363 524 916 2199

6. Индустриална група А 15 27,5 89,4 213,8 391,4

(средства за производство 1913 = 1)

7. Индустриална група Б 2,7 5,7 15 30 49,8

(потребителски стоки 1913 = 1)

8. Зърнени храни (милиони тонове) 47 81 126 187 189

9. Крави (милиони глави) 30 25 34 39 4321

Чак до началото на 80-те години не започнала да се изяснява истината, че цифрите за общото производство са почти неуместни и че съперниците на Съветския съюз са далеч напред почти във всеки сектор.

Без това да е известно на външния свят, привилегированите военен и ядрен сектор поглъщали 30% от съветския БНП - поне пет пъти повече, отколкото се признавало официално. В същото време раздутият комунистически кумир на тежката индустрия продължил да бълва ненужно желязо, стомана и груби химикали. Резултатът бил една икономика, която произвеждала танкове, ракети и самолети в огромни количества, но не можела да задоволи основните нужди на населението. Всички най-важни елементи на гражданската икономика били печално пренебрегнати. Съветско-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1101

то земеделие произвеждало нискокачествена храна в огромни количества; но не било способно да я достави на семейната маса. СССР се превърнал в чист вносител на зърно, докато домашните разчитали все повече на задните дворчета на колхозниците (50% от храната, добита от 3% от обработваемата земя). Науката и технологиите в гражданската сфера останали далеч назад от съвършенството. Съветските условия се оказали особено враждебни към компютьризацията и към свободния поток на информация извън централната бюрокрация. Моторизацията, която започнала да си проправя път бързо през 60-те години след закупуването на лиценз от FIAT за производство на “Лада”, била затруднена заради липсата на сервизи и особено на модерни пътища. Секторът на услугите най-общо не бил в нещо повече от зародиш. Потребителският сектор останал постоянно лишен от стоки. Субсидираните цени на храната и на жилищата гарантирали стандарта на съществуване, но подхранвали енергичен черен пазар. Инфраструктурата останала плачевно неадекватна. След 70 години прогрес Съветският съюз не построил нито една пътна връзка от запад на изток. Транссибирската железопътна линия, която била само с една линия, останала единствената жизнена връзка с Далечния изток. “Аерофлот”, най-голямата аеролиния в света, била също така и най-претоварената. Богатствата на Сибир не можели да бъдат експлоатирани подходящо. Колкото повече команди били издавани от Москва, толкова по-слаби били отговорите. Въпреки СИВ източноевропейските сателити се превърнали от чисти помощници в чисто бреме. До началото на 80-те години комбинацията от безконтролни военни разходи и намаляващи доходи от вътрешното производство пред-вещала началото на системна криза, изискваща спешно лечение.

Нямало сериозна възможност за защита на околната среда. Примитивните индустриални методи и натискът на количественото планиране не оставяли място за екологични съображения. Дори когато били приемани закони за околната среда, съществувала малка възможност низшите нива на бюрокрацията да ги наложат в разрез с интересите на основната производствена кампания на Партията. В тоталитарната пар-тия-държава нямало място нито за независима агенция по околната среда, нито за зелен активизъм. В резултат от това Съветският съюз систематично давал най-скан-далните примери в Европа за нехайство и упорито замърсяване на околната среда. Отровените градове, мъртвите реки, токсичният въздух, умиращите гори, неуправляемите радиационни опасности и влошаващото се здраве били прикривани в мъглата на обичайната секретност. Чак експлозията на ядрения реактор в Чернобил в Украйна през април 1986 г., която окъпа половин Европа в радиационно излъчване, даде на света сигнал за тревога за опасностите, но на един много късен етап.

Съветската култура била превърната в шизофренична от държавната цензура, която несъзнателно разделяла всички дейности на официална и неофициална сфера. Творците можели да изпълняват или да публикуват само ако били членове на някой от управляваните от Партията съюзи. Тяхната работа може да бъде категоризирана като досадно конформистка, окастрена или смело непокорна. Официалната култура била съсредоточена около принципите на тъй наречения социалистически реализъм, които били формулирани през 1934 г. и преформулирани през 1946 г. от Андрей Жда-нов. [Moldova] Този стил представял съветския живот в идеализирана, задължително радостна и особено лъжлива форма. През десетилетието след смъртта на Сталин били позволени някои важни отклонения. От една страна, Хрушчов позволил публику-

пт

ОМЗДЕГКЮМЗД

еатю т 1Един ден на Иван Денисович” от Александър Солженицын (1962) - мрачна картона на ГУШГ. От друга, подложил на безпощадна критика първата московска изложба на модерного изкуство, наричайки я “цаланици с магарешка опашка’. Размразяването скоро преминало в повторно замразяване. Шепа талантливи творци съхранили частица от своята независимост на ръба на толерантността; но повечето велики творби на епохата от “Доктор Живаго“ на Борис Пастернак (1957) или важните романи на Александър Зиновиев и Солженицын трябвало да бъдат издадени нелегално в чужбина. Много шедьоври не видели бял свят в продължение на 20-30 години.

Парадоксално, съветските репресии генерирали искрена жажда за независима висока култура, глад за духовни и естетически ценности, каквито повечето свободни страни не познавали. Безнравствеността на официалната политика генерирала свои собствени морални антитела. С времето най-решителната опозиция се калила в най-образованите кръгове на едно все по-образовано общество. (До 1979 г. 10% от съветските граждани имали висше образование.) “Независимо дали иска или не, казал веднъж Владимир Буковски, съветският гражданин е в състояние на постоянен вътрешен диалог с официалната пропаганда”22. Един от най-ранните бунтари бил Андрей Сахаров, баща на съветската водородна бомба; една от най-красноречивите била християнската поетеса и затворничка Ирина Ратушинская (род. 1954):

И тъжната приказка за Русия (Може би ние само сънуваме?)

Прави място за Машка Мишока и за нас, и за радиото,

Върху чистия лист, незапочнат още,

Откриващ тази дълга зима Върху утре23.

Религиозният живот в СССР бил сведен до минимум чрез систематични преследвания. Официално съветската държава била атеистична; религиозното обучение на децата представлявало криминално престъпление. Мюсюлманите в Татаристан били най-малко активни и най-малко притеснявани. Но Руската православна църква била окована. Нейното духовенство се състояло от държавни пенсионери, йерархията й била надзиравана от КГБ. Униатската църква в Украйна, забранена през 1946 г., оцеляла само в катакомбите. Римокатолическата църква оцеляла само в Литва, а духовенството й било почти унищожено от нападки и депортации. С времето много протестантски и фундаменталистки секти, особено баптистите и адвентистите, били представени добре. Юдаизмът бил преследван веднага щом проявил признаци на съживяване през 70-те години. Религиозният фактор не може да бъде надценяван в разлагането на съветския етос24.

Правени са много опити да се характеризират най-важните качества на съветския комунизъм. Много външни наблюдатели са наблягали върху бездната между теорията и практиката - че теорията била истинска, а практиката - погрешна. Но съществува и богата литература, която показва как интелигентните комунисти започнали да разбират, че самата теория е измамна. Ленинисткият, сталинисткият и постста-линисткият комунизъм винаги са възхвалявали Маркс и Енгелс. Но те са имали същата връзка с интелектуалния марксизъм, каквато “карго култове” от Южно море, които

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1103

боготворят американските президенти като богове, имат с американската демокрация. От най-ранен етап комунизмът не е имал никаква по-сериозна цел от тази да съхрани съществуването си. Неговата същност била лъжливостта25.

В най-важните аспекти осемте източноевропейски страни, които били включени в Съветския блок (но не и в Съветския съюз), следвали подобен модел на развитие като самия СССР. Полша, Унгария, Чехословакия, Източна Германия, Румъния, България, Югославия и Албания преминали през фази, характерни за сталинизацията (след 1948) и десталинизацията (в различни моменти след 1953). Повечето от тях по-късно били подчинени на “нормализацията”, тоест на повторното налагане на брежневските норми след епизод на открито неподчинение. Повечето от тях били членки на военния “съюз” на СССР - Варшавския договор, или паралелната икономическа организация на СССР - СИВ. Всички били управлявани от комунистически диктатури, научили занаята си под съветско настойничество, които оправдавали съществуването си със същата ленинистка идеология и които, с две изключения, останали верни на Москва.

Разбира се, съществували важни вариации и важни синхронни дисонанси. В средата на 60-те години например имало някои страни като Чехословакия, които вече били достигнали до десталинизацията, докато други, като Унгария, вече били преминали както през десталинизацията, така и през нормализацията. Общо казано, тъй като подлагането на съветските методи било по-кратко - 40 години в Източна Европа срещу 70 години в Съветския съюз, - степента на “съветизация” била много по-ниска. Историците не са постигнали съгласие дали да наблягат върху различията или върху приликите. Обаче си остава фактът, че историческият опит на тези осем страни в четирите следвоенни десетилетия бил свързан с този на Съветския съюз и бил фундаментално различен от този на Западна Европа. Всички те били подведени под категорията “Народни демокрации”, която с никакъв полет на въображението не може да бъде описана нито като народна, нито като демокрация.

През първата, сталинстката фаза (1945-53), всички страни от Източна Европа били принудени да приемат типа система, преобладаваща тогава в СССР. В непосредствените следвоенни години Сталин настоял за строг контрол върху Съветската зона в Германия, върху Полша и Румъния. Другаде, докато изграждал комунистическото влияние, той не настоявал за строго подчинение. Но от 1948 г. дисциплината била затегната: всички пукнатини на Желязната завеса трябвало да бъдат запечатани в отговор на Доктрината Труман. Всички основни характеристики на късния сталинизъм трябвало да бъдат наложени безпощадно там, където вече не съществували. Кохорти от съветски “съветници” и специалисти били интегрирани в местните апарати, за да осигурят стандартизация и подчинение.

В тази нова галактика Сталин останал “слънцето с ненадминат блясък”. Но във всяка от страните имало редица от по-малки слънца, от малки местни сталинчета, които се завъртели в орбита. Биерут, Готвалд, Ракоши, Улбрихг, Георге Георгиу-Деж, Живков, Тито и Енвер Ходжа - всички те били обучени в Москва сталински клонинги. Да ги наречем “марионетки” би означавало да ги поласкаем.

Югославия била единствената страна, където подчинението на Москва било отхвърлено на ранен етап. Йосип Броз, или Тито (1892-1980), хърватин, бил в уникална позиция заради това, че прекарал войната в собствената си страна, че имал връзки

1104

ОМЗДЕП№М8А

със Запада и наложил своя режим без съветска помощ. Той бил сталинист с отвратителна слава заради своите репресии. Неговата мултинационална федерация, доминирана от Сърбия, била моделирана по подобие на Съветския съюз, доминиран от Русия, като всички национални проблеми били потиснати ефикасно, федеративна народна република Югославия се появила през 1945 г. Нейната конституция, дефинираща властта на управляващия Съюз на югославските комунисти и на шестте съставни републики, започнала да функционира от януари 1946 г. Но Тито изградил независима база и не бил склонен да приема заповеди. Той не се отнасял благосклонно към колективното земеделие и бил заинтересуван от работническото самоуправление. И така, когато бил критикуван от Коминформа, не положил усилия да се коригира. През юни 1948 г. той и неговата партия били изключени; в продължение на няколко години живеели под заплахата от съветско наказание. Но станало онова, което мнозина смятали за невъзможно - останали едновременно комунисти и независими, - доказателство, че може да се оживее, след като се опълчиш на Сталин. Белград сключил мир с Москва при посещението на Хрушчов през 1955 г. Но Югославия никога не се присъединила нито към СИВ, нито към Варшавския пакт. Напуснала Съветския блок, тя била свободна да заеме видно и водещо място в движението на необвързаните страни.

Източна Германия се присъединила към Съветския блок, когато Югославия го напускала. Политическите дела в Съветската зона били дирижирани с надеждата, че се поставят основите на обединена комунистическа Германия. Провалът на Берлинската блокада и провъзгласяването на федералната република показали, че тези надежди са погрешни. Германската демократична република (ГДР) била конституирана официално на 7 октомври 1949 г., пет месеца след ФРГ. Както в Полша, конституцията на ГДР уреждала ръководната роля на управляващата комунистическа партия (ГСДП), която щяла да.работи заедно с няколко сателитни партии в рамките на комунистическия фронт за национапно единство. Първите избори дали на фронта мнозинство от 99%. Съветските окупационни сили запазили важни властови лостове за себе си. Колективизацията на земеделието била отложена до 1953 г., тъй като ГСДП току-що била приложила голяма поземлена реформа в полза на собствеността на селяните. Главният проблем бил в постоянния поток от бегълци: за дванадесет години всеки можел да стигне до Западен Берлин, като хване 11-бана от фридрихщрасе до Тиергартен. През тези дванадесет години от 1949 до 1961 г. хиляди хора се възползвали от тази възможност. ГДР била единствената държава в Европа с намаляващо население.

Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) бил основан на 8 януари 1949 г. в Москва, където останал неговият Секретариат. Към членовете основатели се присъединили Албания (1949), ГДР (1950), Монголия (1962) и Куба (1972). На този етап неговата основна функция била да подпомага на теория и на практика “строителството на социализма” чрез съветски методи.

Остава открит въпросът, доколко народните демокрации са били формално интегрирани в съветските структури. Но е малко вероятно тяхната зависимост да им е оставяла някаква възможност. Основните нишки трябва да се открият в неподражаемите механизми на вътрешен партиен контрол във всяка от страните. Ако “социалистически интернационализъм” означава нещо, то е, че КПСС можела да контролира

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1105

делата на братските партии, които на свой ред контролирали републиките, за които отговаряли. Международният отдел на Централния секретариат на КПСС бил специално натоварен с тази изключително важна задача; и всяко от неговите “бюра” било натоварено да наблюдава вътрешните дела в съответната страна. По неговите канали всички водещи постове в братските партии можели да бъдат подчинени на номенклатурната система на “висшите органи” в Москва; а съветски агенти можели да бъдат поставяни на всякакви ключови постове в целия блок. В резултат от това съветското Политбюро можело да назначава всички останали политбюра. КГБ можело да ръководи всички комунистически секретни служби, а Главполит - всички Генерални щабове на новосъздадените народни армии. В продължение на няколко години след 1945 г. Сталин не желаел неговите васали да имат свои големи въоръжени сили; и експанзията не започнала до 1948 г. Съветските военни съветници упражнявали такъв директен контрол, че нуждата от създаване на военен съюз, който да отговоря на НАТО, изобщо не съществувала.

Най-очевидният знак за налагането на сталинизма се виждал в серията от чистки и показни процеси, която поразила ръководните елити на братските партии след юни 1948 г. Сталин прекарал източноевропейските другари през същата “месомелачка”, която използвал някога в КПСС. Във Варшава учредителният конгрес на ПСРП през декември 1948 станал свидетел на унизителната самокритика на Владислав Гомулка преди обвиненията в “национално предателство”. В София Трайчо Костов, заместник министър-председател, бил съден и екзекутиран по обвинения в титовизъм. В Тирана Кочи Джодже бил осъден на смърт за измислен заговор да предаде Албания на Югославия. В Будапеща външният министър Пасло Раик бил съден и екзекутиран. В Прага след години на очерняне и пробни процеси пръстът на обвинителя бил насочен директно срещу генералния секретар Рудолф Слански. На процеса на Слански през ноември 1952 г., в който 11 от всичките 14 обвиняеми били евреи, обвиненията в ционизъм били добавени към по-обичайните обвинения в титовизъм, троцкизъм, антисъветизъм и шпионаж.

През втората, постсталинистката фаза (1953-68), съветските сателити си проправили път към един етап, който е получил названията “национален комунизъм” или “поли-центризъм”. Всяка от братските партии трябвало да претендира за правото да фиксира свой отделен “път към социализма”. КПСС си запазила правото да се намесва със сила, ако достиженията на социализма са в опасност. “Постиженията на социализма” била кодова фраза за комунистическата монополна власт и за лоялността към Кремъл.

В климата на несигурност, породен от вътрешните борби в московското колективно ръководство, по-смелите елементи взели нещата в свои ръце. На 17 юни 1953 г. работниците в Източен Берлин излезли на демонстрация, която заплашвала да се превърне в открит бунт. Те били разбити безмилостно от съветските танкове. Подобни вълнения станали и в Пилзен в Чехословакия. Народният протест все още бил зад предела на поносимостта. В Полша партията тихо изоставила някои от ключовите политики. Насилствената колективизация била прекратена; омразното, управлявано от Съветите, Министерство на сигурността било заменено с друго; затворените партийни лидери и главата на църквата били освободени. Един комунистически поет полу-

70. Европа

1106

ОМвА ЕТ 1ШМЗД

чил разрешение да публикува “Поема за възрастни”, която смело заявявала, че животът съвсем не е съвършен:

Те тичат към нас, крещейки “При Социализма Отрязан пръст не боли.”

Но те усещат болка.

Те губят вяра.

Има отрудени хора…

Няма полски ябълки за децата…

Има момичета, принуждавани да лъжат…

Има хора, оклеветени и оплюти, нападани по улиците

от обикновени хулигани, ненаказвани от закона…“

Варшавският пакт бил създаден на 14 май 1955 г. Армиите на народните демокрации нараствали вече седем години; и бил достигнат момент, в който местните офицерски корпуси трябвало да поемат по-голяма отговорност. Благодарение на интегрираните политически структури Варшавският пакт не бил истински съюз на свободни и равни партньори; никоя от членуващите армии нямала капацитет за независими действия. Но имало очевидни военни предимства в стандартизираното въоръжение и общата подготовка; бил направен и силен жест към национапната гордост. Срещу НАТО бил изпратен силен сигнал против приемането на Западна Германия.

Критичната година се оказала 1956. Речта на Хрушчов пред XX конгрес неизбежно предизвикала шокова вълна из цяла Източна Европа. Братските партии трябвало да разберат престъпленията на Сталин против тях. Полската делегация например, която предала протоколите на западната преса, научила, че всички лидери на предвоенното полско комунистическо движение били избити по измислени обвинения. Биерут починал на място от сърдечен удар. До лятото събитията се развили до точката на кипене. Народното вълнение се засилило, когато старата гвардия на управляващите партии била разтърсена от искания от страна на лъжливите реформатори. През юни в Познан били убити 53 работници, когато полската армия стреляла срещу демонстранти, носещи плакати с надпис “Хляб и свобода” и “Руснаци, вървете си у дома”. През октомври, първо във Варшава, а после и в Будапеща, две братски партии направили важната стъпка за промяна в състава на техните политбюра, без първо да се посъветват с Москва.

Хрушчовото справяне с Източноевропейската криза било улеснено от съвпадането й с президентските избори в САЩ и със Суецката криза. Западните сили били залисани със своите различия за Близкия изток; СССР бил оставен да действа свободно във Варшава и Будапеща.

В неделя на 21 октомври вбесеният Хрушчов долетял във Варшава, без да предизвести за посещението си. Открил града обкръжен от полски командоси в пълно бойно снаряжение, а полското ръководство твърдо подкрепяло Владислав Гомулка (По-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1107

късно се чули слухове, че полската армия планирала да пробие през Източна Германия и да стигне до линиите на НАТО.) Два дни на разговори показали, че “Полският път към социализма” на Гомулка не е враждебен на съветските интереси и че откритата война с най-големия и смятания за най-смел съюзник не е желателна. И Хрушчов отстъпил - съгласявайки се, че изборът на Гомулка за генерален секретар може да се потвърди и че маршал Рокосовски и неговите съветници трябва да бъдат изтеглени. За известен период Гомулка грейнал с блясъка на единствения популярен полски комунистически лидер.

В Будапеща събитията взели фатален обрат, който лесно можел да сполети и Варшава. Хрушчов бил обезпокоен, че неговата щедрост към югославяните, а сега и към поляците, може да се сметне за признак на обща слабост. Нашествието в Унгария поставяло по-малко военни проблеми, отколкото евентуалните действия в Полша. А и унгарските другари, за разлика от поляците, били силно разединени. През нощта на 23 срещу 24 октомври, точно в момента, когато полската криза била разрешена, сталинисткият унгарски генерален секретар на партията и шеф на сигурността Ер-ньо Герьо, наследник на Ракоши, апелирал за съветска военна интервенция, която да го спаси от уволнение. Унгария била смазана и се подчинила за по-малко от месец. Най-напред изглеждало, че ще може да се постигне компромис. Съветската армия се изтеглила от столицата; съветският посланик Юрий Андропов изоставил Герьо и одобрил заместването му с Янош Кадар - лоялен комунист, който, като Гомулка, пострадал от сталинистките преследвания. Това, изглежда, спряло напредъка на Имре На-ги, лидера на реформистката фракция в партията, който станал министър-председател. Говори се, че се водели преговори за окончателното изтегляне на Съветската армия. Хрушчов бил на второ посещение при Тито в Бриони. Но тогава Наги приел няколко некомунисти в своето правителство, разбивайки комунистическия монопол. Освобождаването на главата на църквата кардинал Миндсшенти вдъхновило ентусиазирани демонстрации, последвани от жестоки атаки срещу омразната тайна полиция. На 2 ноември народният натиск принудил правителството да апелира за помощ към ООН и да обяви изтеглянето на Унгария от Варшавския пакт. Призори на 4-и съветските бронирани дивизии влезли обратно в Будапеща без предупреждение. В продължение на десет дни героичната младеж се сражавала срещу танковете с голи ръце. Проляла се много кръв. Наги избягал в югославското посолство, което напуснал със съветски пропуск, само за да бъде арестуван веднага след това. С времето, след затваряне в Румъния, той и 2000 негови последователи били разстреляни. Стотици хиляди бежанци се изсипали в Австрия. Окончателният брой на жертвите достигнал подобни размери. Унгария била оставена в ръцете на Андроповия послушник Кадар и на “революционното правителство на работниците и селяните”.

Унгарското национално въстание оставило неизлечимо петно върху съветската репутация. То показало на света, че комунизмът е глух за народните искания. Разбило останалите симпатии на много левичари, унищожило бъдещето за комунистическите партии на запад и увеличило много напрежението в Студената война. В самия Съветски блок то обидило Мао Дзедун, който се отнасял благосклонно към националните варианти на комунизма и който се опитал да се застъпи за Гомулка и Наги. То също така осигурило стимул за нова обща икономическа стратегия, на която победителите от Будапеща, Андропов и Кадар, били сред главните поддръжници. Но уроците

1108

БМвА ЕТ 1Ш1у[§А

от него не били научени от всички. Чехословакия трябвало да мине през подобно изпитание, преди правилата на постсталинистката игра да бъдат разбрани напълно.

Китайско-съветският разрив, който станал през 1960 г., имал директно отражение само в една европейска страна - Албания. Също като китайците, албанските другари имали съществени резерви спрямо десталинизацията. Нещо повече, тъй като били откъснати заради разрива между Тито и Сталин и нямали граница с останалата част от блока, те били защитени от съветска интервенция. И поели по “Китайския път”: Тирана прехвърлила своята лоялност от Москва към Пекин. Албания останала напълно сталинистка, напълно колекти визи рана и атеистка, напълно изолирана и скарана с всички свои съседи. Нищо нямало да се промени до 1990 г. “Единствената религия в Албания, декларирал Енвер Ходжа, е да бъдеш албанец.” [внснРЕША]

Новата съветска икономическа стратегия от 60-те години била възприета отчасти като имитация на ЕИО и отчасти като признание за недостатъците на съществуващите сталинистки методи. Едното развитие било да се издигне функцията на СИВ като координатор на общото планиране. СИВ възложил специализирани задачи на всяка страна членка и наблегнал много върху разпространението на модерната наука и на новите технологии. Това удовлетворявало всички освен Румъния. Но главната пилот-на схема била пусната в Унгария. Андропов, вече шеф на Международния отдел на КПСС, и Кадар осъзнали, че царуването на терора, последвало Унгарското въстание, е създало ниша за разумни икономически експерименти. Икономическата реформа можела да продължи без заплаха от политически вълнения. “Комунизмът на гулаша” можел да излекува добре нахранените граждани от мечтите им за свобода. Основната идея била да се въведат ограничени пазарни механизми в една система, все още контролирана от държавата, и да се насърчи предприемачеството, особено в земеделието, чрез отслабване на контрола върху задължителните доставки и собствеността върху земята. Резултатите дошли бързо: до средата на 60-те години просперитетът накарал хората да забравят политическата си нищета. Будапеща бил град с процъфтяващи ресторанти, отрупани със стока рафтове и без никаква политика. “Кадариза-цията”, изглежда, предлагала привлекателен компромис между комунизма и капитализма, особено за западните икономисти без политически усет.

Три страни не реагирали на тенденциите на развитие - всяка по различни причини.

Германската демократична република била най-неестествената от всички народни демокрации. Нейният суров идеологически конформизъм и изключителната й просъветска настройка били поощрявани от Щази, апарат на тайната полиция със страховита репутация. Страната била разстроена от продължаващото разделение на Берлин, от присъствието на почти 40 дивизии съветски окупационни войски и преди всичко от постоянната емиграция на нейните граждани. На 13 август 1961 г. всички пътища между Източен и Западен Берлин били затворени. През последвалите 28 години Берлинската стена превърнала ГДР в клетка, най-очевидния символ на комунистическото потисничество в Европа. Всички мисли за обединена Германия били изоставени за сметка на теорията, че Източна Германия е населена с отделна нация, притежаваща отделни традиции. Били положени огромни усилия за ускоряване на хода на тежката индустриализация и за спечелване на международно признание чрез масивно държавно спонсориране на олимпийския спорт. До времето, когато Улбрихг пре-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1109

дал поста на генерален секретар на Ерих Хонекер през 1971 r., почти бил достигнат modus vivendi на Западна Германия. Но духът от 50-те години продължил да тлее в ГДР цели 30 години. “Ние толкова обичаме Германия, казал един френски министър с голяма доза ирония, че предпочитаме да има две Германий”.

Румъния се противопоставяла упорито на всички промени, но никога не се отцепила открито. Николае Чаушеску (1918-89), който станал генерален секретар на Румънския съюз на комунистите през 1965 г., следвал една ексцентрична и непочтена линия. Като Conducätor той създал един неосталинистки култ към личността и един вид фаворизаторски деспотизъм, който бил описан сполучливо като “социализъм в едно семейство”. Той измислил конституция, обявяваща, че Румъния е достигнала до най-високия етап на “социалистическо” развитие, като в същото време държал народа си в страх и го довел до просешка тояга. Пред страховитата му Секуритате КГБ от онази епоха изглеждал като истински джентълмен. Чаушеско спечелил известно дипломатическо влияние, балансирайки между Москва и Пекин; спечелил и известно (незаслужено) възхищение от страна на Запада, признавайки Израел и оставайки резервиран към СИВ и Варшавския пакт. Отседнал в Бъкингамския дворец със свой собствен дегустатор и по съвет на Форин офис бил удостоен с рицарска титла от английската кралица. Румъния подходящо била наречена Северна Корея в Източна Европа - затворена страна, остро осъзнаваща своята малоценност, изключително горда със съмнителните си постижения и инстинктивно играеща роля на посредник между другите мафиотски банди.

България се състезавала с Източна Германия за лаврите на мрачната неподвижност. Индустриализацията започнала късно, както и държавната експлоатация на туризма и търговията с вино. Партийният лидер Тодор Живков поддържал робския просъветски курс на страната от 1954 до 1990 г.

Чехословакия устояла на десталинизацията до януари 1968 г. Антонин Новотни, генерален секретар след смъртта на Готвалд през 1953 г., не обръщал внимание на политическото отпускане в Полша, от една страна, нито на икономическите реформи в Унгария, от друга. Най-накрая бил свален от коалиция в Политбюро, съставена от словаци, недоволни от чешката доминация, и от чехи, желаещи систематични реформи. Новият лидер Александър Дубчек (1927-93) бил умерен словашки комунист, единственият генерален секретар в историята на блока, който бил дарен с усмихнати очи. Верен на характера си, той се обявил за “социализъм с човешко лице”.

Пражката пролет избухнала със заразителна енергия. Дубчек и неговият екип планирали налагане на реформите отгоре. Но те отменили цензурата на много ранен етап и населението било обзето от безумието на един радостен дебат. Те били първите комунистически плановици, които осъзнали, че за един истински успех на реформите трябва да бъде мобилизирана психологическата инициатива. В тяхната Априлска програма предвидили посилна роля за Държавното национално събрание. Деветнадесет години по-късно, когато попитали говорителя на Михаил Горбачов каква е разликата между Пражката пролет и програмата на Горбачов за Перестройка, той отговорил: “Деветнадесет години”. Чехословашкият експеримент водил неравна борба едва седем месеца. Най-напред изглеждало, че може да бъде постигнат компромис. Съветските другари изразили загриженост за смятаните от тях излишества като свободата на медиите. Чехословашкото правителство потвърдило своята привърза-

1110

ОМБА ЕТ 1№>1\Л8А

ност към социализма, своята дружба със СССР и своята решимост да остане във Варшавския договор. Но през юли в цялата страна се провели застрашителни маневри на Варшавския договор и в граничното село Черна над Тисоу била проведена лична среща между Брежнев и Дубчек и членовете на техните политбюра. След това маневрите били прекратени и войските - изтеглени.

Призори на 21 август 1968 г. половин милион войници, събрани от целия Варшавски пакт с изключение на Румъния, се излели обратно в Чехословакия без никакво предупреждение - поляци заедно със сивите източногермански униформи от север, унгарци и българи - от юг, съветски дивизии през Полша и Украйна от изток. Изненадата и плътността на нашествието били съкрушителни; съпротивата била минимална. Дубчек бил откаран със самолет в Русия, окован с белезници; реформите били стопирани. Границите на Чехословакия задълго били охранявани от Варшавския пакт. След време Дубчек бил заменен с Густав Хусак, комунист от старата гвардия, който, като Гомулка и Кадар, запазил вярата си въпреки горчивите лични спомени от времената на сталинизма. Когато всичко приключило, Брежнев обявил съветската позиция на среща на върха между лидерите на блока, свикана през ноември 1968 г. във Варшава. Брежневската доктрина декларирала с най-ясни термини, че Москва е задължена от своя социалистически дълг да се намесва със сила, да защити “социалистическите придобивки” на своите съюзници. Източен Берлин (1953), Будапеща (1956) и Прага (1968) били различните страни на една и съща монета. Нямало фундаментален прогрес. Членовете на Съветския блок не били суверенни държави.

Инвазията в Чехословакия била далеч не чак толкова брутална, колкото потушаването на Унгарското въстание. Но тя се развила пред телевизионните екрани на целия свят; и въздействието й върху световното обществено мнение било огромно. Тя била осъдена от няколко комунистически партии. Югославия я нарекла “незаконна окупация”, Румъния - “скандално нарушаване на националния суверенитет”. Тя обещавала безкрайна ледникова епоха в Европа. Малко хора, които са го чули, ще забравят дрезгавия глас от последното свободно излъчване на Радио Прага: “Моля ви, не забравяйте Чехословакия, когато ние вече не сме в новините”.

В третата, Брежневската епоха (1968-85), Съветският блок видял как нормите, наложени от Брежневската доктрина, били предизвиквани постоянно от нарастващата вълна на интелектуален, социален и накрая на политически протест. Всички властови лостове били в ръцете на комунистическите властници; така че опозицията трябвало да намери нови, ненасилствени канали. Главният пример за “нормализацията” била Чехословакия. Главният призив за борба дошъл от Полша.

Чехословашката нормализация действително била жалък спектакъл. Хусак използвал и най-дребните тиранични социални контролни лостове на партията, за да унищожи душата на Пражката пролет. Нямало разстрели и показни процеси, но отчаянието на младия студент Ян Палах, който се самозапалил на Вацлавския площад, уловило точно националното настроение.

Бившите министри и академици били изпратени да работят физическа работа - Дубчек работил като горски инспектор. Полицейският тормоз бил всеобщ. Прага, най-красивият град в Европа, бил също така и най-потиснатият. Минало цяло десети-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1111

летие, преди една самотна група дисиденти, събрани около драматурга Вацпав Ха-вел, да се подпишат под “Харта 77” - декларация за човешките права.

Разделението било централна черта на Съветския блок в по-късните му етапи. Въпреки продължаващата на думи вярност към “социалистическия интернационализъм”, той бил разделен на няколко херметически затворени отделения. Националният комунизъм насърчавал условия, в които всяка страна, макар и тясно свързана с Москва, била ефективно изолирана от другите. Кордонът, разделящ Полша от Литва или Украйна, или след 1968 г., от Чехословакия, бил точно толкова строг, колкото и самата Желязна завеса. Арестът на Taternicy-група спортисти дисиденти, преминаващи снежните хребети на Татрите, натоварени със забранена литература - илюстрира добре състоянието на нещата. Източноевропейците често били подобре запознати с живота в Западна Европа и САЩ, отколкото с живота на непосредствените си съседи.

Полската народна република (ПНР) представя универсален брой особености. Тя била най-големият от съветските сателити, с армия по-голяма от тази на Великобритания. Както структурно, така и психологически тя била най-малко съветизирана. Полското селячество се съпротивлявало успешно на колективизацията; полската адвокатура се съпротивлявала срещу комунистическия монопол; полската интелигенция до голяма степен избягвала марксизма. Псевдоплурализмът във фронта за национално единство позволявал незначителна непартийна политика. И най-важното, Римокатолическата църква под ръководството на своя внушителен глава Стефан, кардинал Вишински (1901-81), никога не се подчинила, както навсякъде другаде, на политическия контрол. Според съглашение от декември 1956 г. църковната йерархия получила пъл-на автономия, стига да не отхвърля открито партийното управление. Изчисленията на партийните социолози предполагали, че бързата модернизация, която превръщала Полша в индустриална сила, бързо ще подкопае основите на религията. В действителност именно Църквата си запазила верността на новия пролетариат, който на свой ред щял да подкопае основите на партията.

Полският цикъл на опозиция и нормализация се развивал в продължение на четвърт век. Гомулка бързо се превърнал от национален герой в свадлив стар шеф. В средата на 60-те години той репресирал интелектуалците марксисти, през март 1968 г. - студентите, през 1970 г. - кървавите работнически протести в балтийските пристанища. През 1968 г. предизвикателството на ултранационалистическата фракция в партията, чийто стремеж към властта взел на прицел еврейския елемент в партийния апарат, прераснало във всеобща и срамна “антиционистка кампания”, провокирала емиграцията на почти всички останали полски евреи. През 70-те години десетгодишното властване на Едвард Герек възприело стратегията на “bigos комунизъм”, финансиран от огромни западни заеми. Кратък интервал на просперитет предшествал подновена бедност, масови протести и в Комитета за защита на работниците (KOR) до образуването на консолидирана интелектуална и работническа опозиция, предшественик на “Солидарност”. Посещението на полския папа Йоан Павел II през юни 1979 г. създало морален климат, изпълнен със зародиша на промяната.

Профсъюзът “Солидарност” израснал от група решителни стачници в Гданската корабостроителница през август 1980 г. Той бил поведен от един неизвестен, безработен електротехник - Лех Валенса. След това се разраснал в национален соци-

1НШ2

шж&пюшюш

пцрбшщ, гйшшшм. |ГЦ{вдцннюш юншлшщ, -дам ние ©з бащрет е)ршщ/ и®.

1Н^ш£гшп$; г^адал© да ®)|шишщрда (й^ тшЛЩ]ш{)тавш^е© лщвгашрншш в ©даиои©»®. та шжип вршип^цш © С&дапинтеи баящ, км да (апдааягаа тцшззп© да етичн.^ дадодадаб^да^да|да@,3&едшшвдщ® да 1щрдаа#шя1 в зшиш® ва (шдршршащз! [Ред.шжшдеггфнгапданФй^шшшушшв.Огшшшюгаггаеддашжеашрпфшшьтг трб^апрда бвйФ пшиядая:. £да© й®шя)(шшм®а«® |ра®(сштшзшдатшш1®йшшаад-тамш- ЙайШййчг 1Вф®й№(№ ишяшшвп (йшшйш® ацяшр ® [щшешюш бяшвдш тшлшинншг,, а 1ШШ© дагдаш [ршйфпкта да ипшяшишв аршин. ПЦра? юшщп® да ИЗ дададарт 1Ш®11 г.„ шю^щ. ШМШШГ ®|г дадбдаюн даяг,. г©Щ|рЩ1 Ваайща* Ярдаеякаяи цпавдаищгго имяДмзшв^пивчмтг вш-едач ЩФ&рш 9 дададашшш® дар©п®1шак® 1ШП5|}Я№Н, За мимшшш часа йшия арвсдашши 4№=®Р.ЙШ) йОТШЛСПМ да &шшя няширниняащш бишпи щрвшзншия ни вшем-

ЙЦр? |1йЙМиЛ^{Й1(11^Р®ШШ1Ц1 ®ОИ*ЩИ 1ВЙЙЙШИ ЙШЮПИтуЩЦПШ.. ВиВШНШШ ШШИШШШНй® 1Шр0ШШ)Гг

|р$иш> ©предал®.Юфда 11!5Й82 [Г.,, взщвд нш®> тшимя спабипштсп;, Яф^зшшш зашчшига шквср-®щ| ®Щ1 ф>|Г мншшшдаедапа да даффрда. ИТЬишадаша ш^йшщрпадишгаета “‘шрвпгшши.Е-щшйГ’ шшшйЩйм ллшда, Й3дайстга111ши®етштабцшп!а дайчщраздапга ш вдачш любещи. 3!® дадам лщмш Яр/зетлсш шдаот д@ се озове да нф®я на ежите да.. 1№сгоршпга ирзаеа д® ©вдаде да «ирв тяшдав® заслуга за отж&т та Сдаггодаи ближ та ош.

©йпрши вштда ярздешм тшшга та Я1де®шшл в Шии® тшншада шюшз ма се раз-ш®» М ииьфва «шшчия т р@фартюратаютш№я„шжтщ№®тщю6жш да да да (пда&ршаота и © самата Мсоява, Тази тецдешря, която с времето 1щт № щщт&№ руаат® тю р&евЬоЯо, се основавала върху осъзнаването че сис-тдаш © тшотм бота. Забележително, тя произлязла от КГБ, единствената °Р-йШШЩЩ, «ш притежавала средствата да разбере какво се случва в действител-дасг, Ярудалст служил 36 години като шеф на военнополитическия отдел в попската армия. Непременно е бил подчинен на човека, управлявал КГБ през 70-те години. Той изиграл ролята да “Йоан Кръстител* пред Другото протеже на Андролов - Михаил Горбачов, 6 конспирация с Горбачов бил обречен да превърне Полша в .“лабораторията да перестройката’’’,

Д& началото да 80-те години вътрешните операции в Съветския блок вече не постигали целите си. Четиридесет години корозия изсмукали силите им. На повърхността всичко си било на мястото; но отдолу много малко неща работели добре. В влоша да мечздукоитинвнталните балистични ракети територията на Варшавския пакт вече не можела да служи като ефикасен защитен буфер. В епохата на високите цени на петрола СИВ изсмуквал от СССР повече, отколкото вливал там. В епохата на телевизията бездната между жизнените условия в Изтока и Запада била очевидна във всеки дом, Както показал “Солидарност“, работниците не уважавали “държавата на работниците“. Важни сектори от комунистическия елит губели волята си да управляват, Един от най-близките помощници на Ярузелски избрал патриотичния курс да подхранва ЦРУ повече от десетилетие с най-големия поток от оперативни документи на Варшавския пакт е историята на шпионажа27.

Обаче именно кариерата на Юрий Андролов дава ключа към необикновената промяна по посоката, която предшествала и после ускорила срутването на Съветската система. Като посланик в Будапеща Андролов бил съавтор на стратегията за заместването на политическата реформа с икономическа. Като шеф на международния

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1113

отдел в КПСС трябва да е знаел, че мащабните бунтове, избухнали в Унгария, Чехословакия и сега в Полша, могат да се разпространят и в Съветския съюз. Като шеф на КГБ в епохата на détente той бил човекът, който можел да види най-добре явния контраст между външната сила и вътрешния разпад. През 70-те години Андропов провел изящна и гъвкава кампания на преследване срещу съветските дисиденти. Не му било необходимо да използва масов терор; вместо това прекъснал достъпа им до населението, осъждайки най-упоритите на затваряне в психиатрични клиники или на изгнание в чужбина. Той предотвратил нарастващата омраза към съветското еврейство, като дал на евреите преференциални възможности за емиграция. Когато досиетата преминавали през бюрото му, можел само да се чуди защо най-изящните таланти в страната не обичат комунизма. Списъкът бил дълъг: политическият романист Солженицин, танцьорът Нуреев, челистьт Ростропович, физикът Сахаров, неукротимият Буковски - биолог, Андрей Амаприк, математикът, който написал след Оруел “Дали Съветският съюз ще оцелее до 1984?” Тези хора непременно са били важна тема в дългите разговори на Андропов с умния и млад партиен секретар от Ставропол, който го придружавал в близките минерални бани, където Андропов отсядал, за да лекува бъбреците си.

Обаче желанието на Андропов за реформи постоянно било осуетявано. Съветското политбюро било препълнено със защитници на статуквото. През 1979 г. Горбачов бил извикан от Ставропол само за да бъде натоварен с неблагодарната задача да ръководи съветското земеделие. Андропов достигнал до върха чак когато смъртоносната му болест вече го била съборила. Смъртта му дала на брежневистите последна възможност за бездействие. Въпреки предсказанието на Амалрик, 1984 г. дошла и си отишла; Съветската империя оцеляла нереформирана.

Отношенията Изток-Запад: Студената Война В Европа, 1948-1989

От началото до края Студената война била фокусирана върху Европа. Нейната динамика се развила от колапса на “Великия триъгълник” на европейските сили, който изправил едни срещу други победилите западни съюзници и победилия Съветски съюз. Тя израснала от невъзможността на военновременните съюзници да постигнат споразумение за независимостта на Полша, за бъдещето на Германия и за разделението на Европа като цяло. Може да се спори кога точно е започнала; но е достигнала до върха си чрез американското обвързване с Европа, както то било изразено в Доктрината Труман и в Плана Маршал от 1947 г. и чрез последвалото съветско неодобрение. Тя определено е била реалност по време на съветската блокада на Берлин през 1948-9 г., която довела до образуването на НАТО; и определено не е свършила до падането на Желязната завеса в Европа 40 години по-късно. Въпреки това е важно да се наблегне, че Студената война скоро надхвърлила своя европейски фокус. Винаги е съществувал азиатски компонент; винаги е съществувала силна вътрешна логика в резултат от съветско-американското съперничество, което се превърнало в истинска глобална конфронтация.

Азиатският компонент се развил на основата на несъгласия, паралелни с онези, които се появили и в Европа. В този случай Съветският съюз излязъл на сцената през август 1945 г., когато съветската армия била хвърлена във финалната кампания

1114

РМЗА ЕТ 1ШМЗА

на Тихоокеанската война срещу Япония. В Ялтенското споразумение имало клауза Съветите да окупират Курилските острови като награда за участието на Сталин. Но никой в Ялта не бил предвидил внезапното и пълно поражение на Япония, причинено от американските атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. В този случай на Съветите била дадена напълно неочаквана премия. Те бързо окупирали Манджурия, откъдето закарали 600 000 души от квантунгската армия в сибирските лагери. В допълнение към главната Курилска верига завзели четири северни японски острова, считани дотогава като част от Хокайдо, прекръстили ги на Малките Курили и превърнали Охотско море в стратегическо съветско езеро. Нещо повече, открито подкрепяли каузата на комунистическите революционери в Китай и Корея, до които вече имали директен достъп. В Китай те се изправили срещу дългогодишния американски съюзник Чанг Кай-ши, който бил част от Великия съюз през цялата война с Япония. До времето, когато Мао Дзедун влязъл в Пекин през 1949 г., в Далечния изток се издигало съответствието на европейската Желязна завеса - “Бамбуковата завеса”.

Глобализацията на Студената война се развила през 50-те години. В нейния геополитически аспект това било естественият изход от една конфронтация, противопоставила една сила, която доминирала земния масив на Евразия, срещу друга, която можела да изпрати сухопътни, военноморски и военновъздушни сили до всички части на света. В политически, икономически и идеологически аспект тя отразила съперничеството между един блок с претенции за световно покровителство над водените от комунистите революции и друг, привързан към демокрацията, капитализма и свободната търговия. Тя била подхранвана от съпътстващия я процес на деколонизацията, който оставил редица от нестабилни, бивши колониални страни открити за войни на едната или другата страна и където, както в богатия на петрол Близък изток, ценните природни ресурси представлявали неустоимо изкушение. Тя била финализира-на в края на 50-те години чрез изобретяването на междуконтиненталните балистични ракети, което поставило цялата земя в обхвата на постоянно наблюдение и под заплахата от внезапна ядрена атака. От тогава нататък големите руски и американски градове се намирали на фронтовата линия точно в такава степен като Тайван или Берлин.

Във военната област Студената война преминала през няколко отчетливи фази. През 50-те години, когато САЩ имали решителна преднина както по отношение на своя ядрен арсенал, така и във възможностите си за снабдяване по въздуха, Съветите не можели да рискуват да се впуснат в голям сблъсък. На Московската среща през януари 1951 г., докато американците били заети в Корея, лидерите на Съветския блок очевидно са получили заповед от Сталин да се подготвят за Трета световна война. Но тези планове никога не били осъществени28. Първо Великобритания (1952), после Франция (1960) развили свой независим ядрен капацитет; а НАТО заявил доктрината за “съкрушително възмездие”. Водили се две войни, подстрекавани от комунистите-една срещу водените от американците сили на ООН в Корея през 1950-1 г., другата -в Индокитай, където победените френски войски предали инициативата на американците през 1954 г. Европа, макар и препълнена с оръжия на двата враждебни лагера, не избухнала.

В края на 50-те години играта се променила. Благодарение на “Спутник” (1958) и инцидента с 112 (1960) Кремъл успял да демонстрира, че неговата ракетна индустрия до голяма степен е наваксала технологичното изоставане. Суперсилите влагали

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1115

огромни ресурси в “Космическата надпревара” и в развитието на сателити на земята и на междуконтинентални балистични ракети. Макар че САЩ спечелили надпреварата да изпратят човек на Луната, не било напълно сигурно кой притежава истинско военно преимущество. СССР, изглежда, постигал безжалостно превъзходство в ядрените си, конвенционални и военноморски сили. Но появата на “тактическите” и по-късно на “бойните” ядрени оръжия, удвоени с новата доктрина на НАТО за “гъвкав ответен удар”, направила излишни всякакви чисто количествени изчисления. Натискът върху европейския театър бил отслабен от съзнанието, че основната размяна на междуконтинентални балистични ракети, ако се случи, ще бъде насочена над Северния полюс. Задънената улица била достигната при максимални нива на военни разходи. Нападателните доктрини, възприети от Варшавския пакт, не били приложени на практика; изключително уголеменият съветски флот не бил подложен на изпитание; масираното превъоръжаване продължавало наред с повтарящите се и далеч по-слаби опити за разоръжаване. Но европейският конфликт отново останал студен.

През 80-те години бил постигнат още един обрат с разгръщането на едно още по-смъртоносно поколение оръжия, а именно съветските SS-20 и американските ракети “Пършинг 2” и “Круз”. Заявлението на президента Рейгън през 1983 г. за мулти-милиардна стратегическа отбранителна инициатива, по-известна като “Звездни войни” - базирана в Космоса антиракетна отбранителна система, - открито предизвикало Москва към едно състезание, което просто не можело да се води. Всяка от страните притежавала килотоновете, с които можела многократно да унищожи планетата; никоя от страните не можела да ги използва. Защитниците на ядреното възпиране искрено вярвали, че са постигнали своето. Техните опоненти - които можели да говорят открито само на запад - вярвали със същата страст, че военните стратези, като доктор Стрейнджлав, са полудели. Но Paxatomica издържал.

С известно закъснение политическият ритъм на Студената война следвал военното развитие. Напрежението било най-силно през 50-те години, тъй като и двете страни можели да преследват своите каузи с увереност, неопетнена от провала. То достигнало своя пиков момент в Кубинската криза през октомври 1962 г. През 60-те години, въпреки множеството тревоги, и двете страни изгубили надежда за проста победа. Международният комунизъм бил парализиран от китайско-съветското разделение, което през 1969 г. стигнало близо до превантивен ядрен удар срещу Пекин; могъщите САЩ били много обезсърчени от своята неспособност да обуздаят една малка държава като Виетнам; а НАТО бил дълбоко разбит от Дьо Гол. Поради това през 70-те години както Съветите, така и американците се почувствали достатьчно гузни, за да поставят по-голямо ударение върху един процес, който подходящо бил наречен détente. Началните преговори за ограничаване на стратегическите въоръжения (SALT) във Виена скоро били продължени с политически дискусии, довели до Крайния акт от Хелзинки през 1975 г. През 80-те години напрежението отново нараснало след съветското нахлуване в Афганистан (1979) - Кремълския Виетнам - и след обявяването на военното положение в Полша (1981). Всъщност на всички етапи може да се наблюдава тънка смесица от заплахи и разведряване. Съществуват ранни моменти на détente в най-студените години на конфронтация и изключително студени интервали в тъй наречената епоха на détente. Действително, що се отнася до Европа, където в продължение на четири десетилетия не се е стигнало до открита война, вероятно не е тол-

1116