Европа.История

DIVISA ET INOMSA

Комунистическите партии в Западна Европа се засилили много заради победата над фашизма. Те били особено активни във франция, Белгия и Италия, където тяхната роля в Съпротивата била почитана широко и където една четвърт от електората ги подкрепял. След фиаското на провалилия се комунистически преврат в Брюксел през ноември 1944 г. тяхната стратегия била да участват в парламентарни и правителствени коалиции. Но по-кьсно, през 1947 г., вълна от организирани стачки в Италия и във френските мини унищожила царящата хармония. Сталинските западни кохорти очевидно спъвали прогреса на демокрацията и на икономическото възстановяване. Отношенията между западните и съветските администратори в Германия преминавали от умерени към лоши и от лоши към по-лоши. Нямало общ език; Берлин останал разделен на взаимно враждебни сектори. В средата на 1946 г. западните сили се опитали да реализират обединеното германско икономическо пространство, както било предвидено в Потсдам. Съветите отказали да участват. Оттогава нататък трите Западни зони тръгнали по свой собствен път, подпомагани от Германския икономически съвет под англо-американско покровителство през юни 1947 г.

До 1947 г. Персия и Гърция били управлявани от британците. Но изведнъж притиснати от други големи кризи в Индия, Египет и Палестина, затруднените британци решили, че не могат да се справят повече. В Персия парламентът решил да отхвърли едно споразумение, според което съветските сили щели да се изтеглят от северния регион в замяна на огромни доставки от петрол. Пред лицето на възможни съветски ответни мерки в Техеран били доведени американски съветници. Вече се развивал нов източник на съветско-американска конфронтация. Гражданската война в Гърция избухнала отново през май 1946 г. Комунистическите бунтовници притискали на юг от бази в Албания, Югославия и България. Британските разходи за защита на кралското правителство в Атина литнали до небесата; Лондон апелирал към Вашингтон за финансова помощ. Вместо да подготвят своето изтегляне от Европа, САЩ били помолени да споделят бремето на съпротивата срещу комунистическата експанзия. От това щяло да произлезе решително преместване на глобалната сила.

Отговорът на президента Труман бил недвусмислен. Обръщайки се към Конгреса за 400 милиона долара икономическа помощ за Гърция и Турция, той формулирал принципите за твърда нова политика. “Това трябва да бъде политиката на Съединените щати, декларирал той, да помагат на свободните народи, които се съпротивляват срещу подчинението от въоръжени малцинства или срещу външен натиск.” Тази Доктрина Труман от 12 март 1947 отбелязала доброволното приемане от страна на Америка на ролята на лидер на свободния свят. Тя сложила край на продължителната нерешителност и осигурила оставането на американските войски в Европа за продължително време. Позицията на Труман срещу комунизма станала известна като “сдържане” - нова версия на предвоенния cordon sanitaire. Тя съвпадала близко с анализа, озаглавен “Източниците на съветското поведение”, публикуван анонимно през юли 1947 г. от опитния дипломат Джордж Кенан. Той апелирал за “изкусно и бдително прилагане на контрасила… съответна на промените и маневрите на съветската политика”. Тя била чисто отбранителна и била далеч от Третата световна война, която защитавали някои горещи глави8.

В този критичен момент САЩ създал щедра икономическа схема за допълване на своята политика на нарастваща намеса в Европа. На 5 юни 1947 г., в деня, когато

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1067

се раздавали дипломите в Харвард, държавният секретар на Труман генерал Джордж Маршал разкрил плановете за Европейската възстановителна програма. “Логично е, декларирал той, че Съединените щати трябва да направят всичко възможно, за да помогнат за връщането на нормалното икономическо здраве в света, без което няма да има полититическа стабилност и сигурен мир”. В контраст с поведението си от 20-те години САЩ предложили да финансират възстановяването на Европа в интерес на общото благо. Планът Маршал действал четири години - от 1948 до края на 1951 г. Той изразходвал общо 12 500 милиона долара за 16 участници. За да се управляват фондовете, планът изискал създаването на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD), която настояла получателите да увеличат производството си, да разширят търговията и да направят свои собствени “съответстващи приноси”. Макар че една четвърт от помощта по Плана Маршал била предназначена за Британия и една пета за франция, тя била достъпна еднакво за съюзници, неутрални и бивши врагове. Този план няма равен на себе си в историята на просветения егоизъм.

СССР осъдил Плана Маршал като капиталистическо лукавство. Москва отказала да участва и наредила на страните, контролирани от нея, да направят същото. В резултат от това засилващото се политическо разделение се засилило от очевидно икономическо разделение. 16-те страни от Западна Европа, които спечелили от Плана Маршал, били способни да напреднат; СССР и нейните васали били хвърлени в самоналожена изолация.

Европейското движение може да проследи своите корени назад до XVII век. Но амбициите на националните държави разрушили всяка практическа инициатива в тази посока. Европейците трябвало да изпият горчивата чаша на поражението и унижението, преди да се сбъднат мечтите на ранните идеалисти. Те трябвало да изгубят своите империи и своите надежди за империя, преди правителствата да дадат приоритет на съвместния живот със своите съседи.

Моралните измерения на следвоенното Европейско движение не винаги се помнят. Една нишка била съсредоточена около оцелелите от антинацистката съпротива в Германия, за които международното помирение станало от първостепенно значение. За тях Декларацията за вината, формулирана от пастор Мартин Наймьолер на Щут-гартската конференция на Германската евангелистка църква през октомври 1945 г., била велика постъпка. Друга нишка била съсредоточена във франция около няколко радикални католически организации, вдъхновени от доайена на пацифисткия протест, Марк Зангнер (1873-1950), чието Общество Гратри гледало директно назад към абат Ламене. В продължение на 30 години Зангнер се борил за “un nouvel état d’âme international”, “ново международно състояние на съзнанието”. Той бил гуруто на Роберт Шуман и оказал силно влияние върху политиката на френската окупационна зона в Германия. Един Европейски съюз на федералистите свикал учредителна конференция на около 50 групи активисти в Монтрьо през август 1947 г. Други, специфично англосаксонски нишки щели да бъдат открити в предвоенната Оксфордска група на Лайънъл Къртис, основател на Кралския институт за международните дела, и в активното антикомунистическо движение за Морално превъоръжаване.

1068

ОМЗДЕПМЗМЗД

През 1945 г. обаче непосредственият проблем се намирал в намеренията на британското и американското правителство. Лондон и Вашингтон имали политическо превъзходство в Западна Европа. Те лесно можели да поведат инициативата за създаване на нови европейски институции или да им се противопоставят. Не направили нито едното, нито другото. В сферата на международното сътрудничество те се обръщали принципно към Обединените нации; политически били ангажирани с нарастващата конфронтация със Сталин. Те нямали специална визия за Европа.

Липсата на намерения обаче не била непосредствено очевадна. Личната намеса на Чърчил през първите следвоенни години предвещавала официалната британска подкрепа. Чак по-късно станало очевидно, че управляващата Британска лейбъристка партия не споделя неговите възгледи. Тя само насърчила дискусиите, които щели да доведат до Съвета на Европа (виж по-долу). Една брошура на Лейбъристката партия, озаглавена “Европейското единство“ (1950), наблягала върху това, че не може да се преговаря и “за йота от британския суверенитет”. Американците също били изпълнени с добри намерения. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която действала като проводник за Плана Маршал, изглежда, била първата стъпка към европейска интеграция. Чак през 1949-50 г., когато Планът Маршал започнал да действа, станали ясни границите на американските и британските интереси.

Първата видна личност, идентифицирала посоката, в която се движела Европа, бил Уинстън Чърчил. Отхвърлен от британския електорат през юли 1945 г., най-почитаният европейски военен лидер имал свободно време за размишления. ‘Какво е Европа? - написал той. Купчина боклук, кучешка колиба, хранителна почва за епидемии и омраза”. През 1946 г. в две знаменателни речи, които щели да се окажат пророчески, той изразил възгледи, които не били много популярни по онова време. На 5 март, в Уестминстър колидж във фултън (Мисури), където бил заедно с президента Труман, говорил за “Желязната завеса”:

От Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика през континента се спусна желязна завеса. Зад тази линия се намират всички столици на древни държави от Централна и Източна Европа -Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София… Това определено не е освободената Европа, която ние се борихме да изградим9.

Чърчил отхвърлил вероятността за ранна съветска атака срещу Запада, но смятал, че Москва е решена на “неограничена експанзия”. Той апелирал за “навременни действия”, такива, каквито не били предприети срещу нацистка Германия десет години по-рано. Американското мнение било “почти всеобщо враждебно”10. В Лондон “Таймс” реагирал с неодобрение, обявявайки, че “Западната демокрация и комунизмът могат да научат много един от друг”11.

На 19 септември в Цюрих Чърчил апелирал за нещо като “Обединени европейски щати”. Времето, казал той, може да се окаже кратко; разпространението на ядрените оръжия скоро може да засили съществуващите разделения. Първата стъпка трябвало да бъде партньорство между франция и Германия. “Ако искаме да образуваме Съединени европейски щати…, декларирал той, трябва да започнем сега”12. Бъдещето на “Европейското семейство” зависело от “решителността на милиони да пость-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1069

пят правилно, а не погрешно”. Така че апелът не бил икономически или политически, а морален. “Таймс” го осмял като “оскърбително предложение”. “Дори в Западна Европа, коментирал вестникът, малко неща предполагат, че единството, за което толкова се говори… вече е на път”. Основателят на предвоенното европейско движение граф Куденьов-Калерги бил един от малцината, които поздравили Чърчил. “Сега, когато вие повдигнахте европейския въпрос, написал той, правителствата вече не могат да го игнорират”13.

През този период стратегическият възглед на Чърчил постулирал “братска асоциация” на три взаимно преплетени кръга, съставени от Британската общност, “Европейския съюз” и Съединените щати. Британия трябвало да действа като “жизнено важната връзка между всички тях”. Той правилно идентифицирал конкурентните интереси, които в следващите десетилетия щели да причинят огромно напрежение, дърпайки британската външна политика в три различни посоки едновременно.

Възгледите на Чърчил го превърнали в естествения избор за председател на Европейския конгрес, който бил организиран на неправителствени начала в Хага от 7 до 10 май 1948 г. Около 800 изтъкнати поканени били помолени да обмислят проблемите на европейското разединение. Присъствала силна немска делегация начело с Конрад Аденауер. Комисията по културата била председателствана от испанския свещеник в изгнание и писател Салвадор де Мадариага. В дебатите те признали принципа за “наднационалност”: нуждата държавите да се откажат от част от своя суверенитет в интерес на общите институции. Изявлението на Чърчил въплътило най-възви-шените идеали:

Ние трябва да провъзгласим мисията и плана за Обединена Европа, чиято морална концепция ще спечели уважението и благодарността на човечеството и чиято физическа сила ще бъде такава, че никой няма да посмее да закача спокойния й ход… Надявам се да видя една Европа, където мъже и жени от всяка страна ще се смятат за европейци, все едно че това е тяхната собствена земя, и където и да отидат в тези обширни владения, те истински ще чувстват “Тук съм у дома”.

Де Мадариага също бил толкова красноречив:

Тази Европа трябва да се роди. И тя ще се роди, когато испанците кажат “нашият Шартр”, англичаните - “нашият Краков”, италианците - “нашият Копенхаген” и германците - “нашият Брюж”… Тогава Европа ще живее. Защото тогава Духът, ще бъде онзи, който ще води Европа, и той ще произнесе съзидателните думи: ДА БЪДЕ ЕВРОПА14.

Конгресът несъмнено бил понесен от силата на собствения си ентусиазъм. Но крайното комюнике апелирало за практически стъпки като създаване на Европейска Асамблея и Европейски съд за човешките права; бил създаден и Комитет за връзка, който да поддържа целите на Конгреса. На тази организация било съдено да приеме името “Европейско движение”, на което тя действително била предтеча. Освен Чърчил нейни почетни президенти били Шуман (франция), Де Гаспери (Италия) и Спаак (Белгия). Сега те трябвало да видят дали някое от действащите правителства може да приеме техните идеи. При агресивността на СССР било очевидно, че могат да се надяват на подкрепа само от западните правителства. (Виж по-долу.)

ЛГ

1070