Европа.История

ARICIA

НА дузина мили южно от Рим, в кратер на Албанските хълмове, се намира езерото Неми, “Езерото на горичката”. В имперските времена близкото селце Неми се наричало Ариция; а през цялата римска епоха горите край езерото подслонявали свещената Арицианска горичка, дом на Diana nemorensis Диана от Горичката.

Арицианският култ е известен както от писанията на Страбон, така и от съвременната археология. В много отношения той не е бил забележителен. Включвал е обожествяване на свещен дъб, чиито клони не можело да бъдат счупени, и на светилище на вечния огън. Освен към Диана той е адресиран и към две по-низши божества - Егерия, водна нимфа, и Вирбий, беглец от гнева на Зевс. Както си личи от оцелелите оброчни могили, главните му почитателки били жени, надяващи се да заченат. В деня на ежегодния летен фестивал горичката била осветявана от безброй факли и жените от цяла Италия палели благодарствени огньове.

В едно отношение обаче култът бил изключителен. Главният жрец на Ариция, който носел титлата Rex Nemorensis Цар на горичката - бил задължен да спечели поста си, като убие своя предшественик. В едно и също време той бил жрец, убиец и бъдеща жертва на убийство. Бродейки из горичката с изваден меч, дори в дебрите на нощта, той чакал часа, когато ще се появи следващият съперник, ще отчупи вейка от Дъба и ще го предизвика на смъртоносна битка.

В по-късни времена Арицианската горичка е забележителна като начална точка в “Златната клонка” (1890) на Джеймз Фрейзър, един от фундаменталните трудове в съвременната антропология. Фрейзър се нарежда на едно ниво с Маркс, Фройд и Айнщайн като пионер, променил мисленето на света. Фрейзър си задава два прости въпроса: “Защо жрецът е трябвало да убие своя предшественик?” и “Защо, преди да го убие, той е трябвало да отчупи Златната клонка?”1

В търсене на възможните отговори той започнал да изследва свръхестествените вярвания във всяка възможна култура, древна или модерна. Изследва призоваването на дъжда в Китай; жреците царе от фараоните до Далай Лама; дървесните духове от Нова Гвинея до Кедъра на Гилгит, житните духове от остров Скай до Градините на Адонис; пролетните фестивали, летните Огнени фестивали и жътвените фестивали. Той описва вярата във вътрешната душа сред хавайците и във външната душа сред самоедите от Сибир: в преместването на злото и в прогонването на духовете. Той очертава голяма сфера от жертвени церемонии сред кондите от Бенгал, “яденето на Бога” в Литва и “призоваването на последния сноп” на жетварите в Девън.

Фрейзър прави две предположения, които за неговото време били революционни. От една страна, той настоява, че тъй наречените “примитивни” или “дивашки” практики са базирани върху сериозни идеи и следователно, въпреки техните гротескни прояви, заслужават уважение. В същото време показва, че смятаните за напреднали религии на цивилизования свят, включително и християнството, дължат много на своите езически предшественици. “Животът на старите царе и жреци изобилства с указания пише той. В него е събрано всичко, мето е минавало за мъдрост в зората на света.”2 Или още:

184