Европа.История

BALLETTO

ШАНЦЪТ, след като играл централна роля в езическите религиозни ритуали, бил до голяма степен игнориран през Средновековието, освен в селската среда. Постигнато е общо съгласие, че светският танцов спектакъл, изпълняван от Бергонизо ди Бота на сватбата на миланския дук в Тортона през 1489 г., е най-ранният документиран пример за модерния жанр. От Италия balelto бил изнесен по времето на Катерина де Медичи във френския двор, където при управлението на Луи XIV, се превърнал в главна художествена форма. Triomphe de l’Amour на Люли (1681) фиксира дълготрайния жанр на оперния балет.

Модерната теория и практика на балета до голяма степен била развита в Париж през

XVIII век, особено от кралския балетмайстор Жан Жорж Новер (1727-1810). Водещи танцьори като Мари Камарго или Гаетано Ветрис, който скромно се наричал le dieu de la danse, базирали своето обучение и представления върху изкуството на петте класически позиции. В един по-късен етап комбинацията от класическа техника и романтична музика, като Coppélia (1870) на Лео Делиб или фантазията на Рой Дъглас върху мелодии от Шопен, Les Sylphides (1909), се оказала изключително атрактивна.

Русия първа подобрила френския и италианския балет при Петър Велики, но през

XIX век бързо се придвижила от имитацията към творческото съвършенство. Музиката на Чайковски от “Лебедово езеро” (1876), “Спящата красавица” (1890) и “Лешникотрошач-ката” (1892) положила основите на руското превъзходство. В последните мирни години руският балет, създаден от Сергей Дягилев (1872-1929), се радвал на серия от ненадминати триумфи. Хореографията на Фокине, танцът на Нижински и Карсавина и преди всичко аранжиментите на Стравински довели балета до неговия зенит с “Жар птица” (1910), “Пет-рушка” (1911) и |Пролетен танц” (1913). След революцията от 1917 г. руският балет останал в чужбина, докато съветските балети Болшой и Киров комбинирали зашеметяващо техническо майсторство със скован артистичен консерватизъм.

Модерните танци, противопоставени на балета, са по-стари, отколкото може да се предположи. Техните базови принципи за привеждане на музикалния ритъм в съответни движения на тялото били изложени от учителя по музика Франсоа Делзарте (1811-71). Делзарте вдъхновил двамата основни практици в това изкуство — швейцареца Жак Далкрозе (1865-1950), пионер на ритмичната гимнастика, и унгареца Родолф Лабан (1879-1958). След като модерните танци в Централна Европа станали жертва на нацистите, центърът на гравитацията се преместил на север.

религиозност и мистицизъм били засилени точно от противоположное убеждение -че мъжът и жената са безпомощни пешки на Провидението, смазани от неразбира емите дела на своята околна среда и на собствената си природа. Средновековните схващания били доминирани от парализиращото безпокойство за човешкото не съвършенство, невежество, безпомощност - накратко, от концепцията за универсал ния фях. Ренесансовите схващания, обратно, били подхранвани от усещането за ос вобождаване и освежаване, извлечено от нарастващата убеденост в човешкия потенциал. Анализът, инициативата, експериментът и изследването задължително били

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

489

награждавани с успех. Интелектуалните историци изследват Ренесанса от гледището на нови идеи и нови форми; психолозите биха се вгледали повече в победата над страховете и забраните, които толкова дълго пречили на новите идеи да процъфтят. (Виж Приложение III, стр. 1275.)

Никоя проста хронологическа рамка не може да бъде наложена върху Ренесанса. Литературните историци търсят неговия произход в песните от XIV век и в сонетите на Петрарка, който наблюдавал човешките емоции заради самите тях (виж Глава VI). Историците на изкуството поглеждат назад към художниците Джото и Мазачо (1401-28), към архитекта филипо Брунелески (1379-1446), който измерил купола на Пантеона в Рим, за да построи още no-смел купол за катедралата във Флоренция, или към скулпторите Гиберти (1378-1455) и Донатело (около 1386-1466). Политическите историци поглеждат назад към Николо Макиавели (1469-1527), който за пръв път обяснил механизмите на политиката като власт заради самата власт. Всеки един от тези пионери бил флорентинец. Като пръв дом на Ренесанса Флоренция напълно справедливо може да претендира да бъде “майката на модерна Европа”, [flagellatio]

В онези несравними поколения от многостранно развити флорентинци никой не засенчва Леонардо да Винчи (1452-1519). Художник на може би най-прочутата картина в света La Gioconda (1506), той очевидно притежавал неограничени таланти да преследва еднакво неограниченото си любопитство. Тетрадките му съдържат всичко -отанатомическите рисунки до проекти за хеликоптер, подводница, картечница. (Подобни механически изобретения били мания в Германия дори в един по-ранен период4.) Неговата слава е обградена от мистерията, която извира от изгубените работи и от репутацията му на магьосник. Говорело се, че като младо момче на уличния пазар във Флоренция той купил клетка с птици само за да ги освободи. Направил същото и стайните на изкуството и природата. Преживял последните си години във франция, в служба на франсоа I. Починал в Шато де Клоа край Амброуз на Лоара - в една част от света, която била наричана “една Италия по Италия от самата Италия”5. [LEONARDO]

Ренесансът никога не бил ограничен до Италия или до италианската мода, а ефектът от него стабилно се разпространил из целия латински християнски свят. Модерните учени понякога пренебрегват този факт. Ефектът от творбата на швейцарския историк Якоб Бургхарт Die Kultur der Renaissance in Italien (Базел, 1860) бил такъв, че много хора останали неосведомени за по-широките му измерения. Всъщност интелектуалният кипеж на периода можел да се наблюдава от много ранна дата в Северна Европа, особено в градовете в Бургундия и Германия. Във Франция той показва много родни нишки освен внесените от Италия. Той не бил ограничен и до непосредствените съседи на Италия: например засегнал Унгария и Полша по-дълбоко от Испания; и срещнал непреодолима бариера, когато стигнал до границите на Православния свят. Следите от Ренесанса в страните, завладени от Отоманската империя, били слаби; а в Московия те били ограничени до няколко художествени имитации. Разбира се, придавайки нов начин на живот на Латинския запад, Ренесансът само задълбочил бездната между Изтока и Запада.

490