Европа.История

REVOLUTIO

руснаци - “Но що се отнася до Човек, аз никога в живота си не съм срещал такъв.” Неговият съвременник, Антоан Риварол (1753-1801), известен като “le Comte de Rivarol”, който написал прочута беседа в похвала на френския език, бил принуден да избяга, когато започнал да пише контрареволюционни памфлети. “Човек не стреля с оръдия ! срещу идеи”, написал той.

Няколко френски провинции останали верни роялисти в сърцата си и постоянно се надигали на открит бунт. Роялистки вълнения трябвало да бъдат потушавани дори в Париж, особено на 13 вандемиер IV (1795). В някои по-отдалечени департаменти, като Ле Гард, съпротивата продължила чак до 1815 г.28 Най-решителната съпротива обаче несъмнено била концентрирана на запад. Народната ярост там се надигала в продължение на няколко години след първоначално благосклонната реакция към падането на Ансиенския режим. През 1792 г. много енории подкрепили свещениците, които отказали да се закълнат във вярност на държавната върхушка. Те често били наказвани от банди на граждани, които обикаляли из провинцията, разбивайки църкви и нападайки “вироглавите”. През 1793 г. същите села били ударени най-тежко чрез въвеждането на всеобща военна повинност за мъжете. Те били особено обидени от изключенията, които често се правели за синовете на републиканските администратори и чиновници: изглеждало така, че на селяните католици се нареждало да умират за атеистичната Република, която те никога те били искали. През май 1792 г. Дантон бил информиран за заговор, който уж бил мътен от маркиз Де ла Руари в Бретан. Заговорът бил задушен още в зародиш; но той бил предшественик на два взаимос-свързани случая на масов бунт - въстанието във Вандея и войните на шуаните, които щели да обхванат Запада за повече от десетилетие.

Въстанието във Вандея породило гражданската война, която продължила почти три години. То избухнало през март 1793 г. в Сен флорен сюр Лаар, но скоро се разпространило във всички села от bocage. То било започнато от селяни като Ж. Ка-телино, амбулантен търговец от Пин ен Маг, и Ж. Н. Стофле, пазач на дивеч от Мон-левриер, който отказал да бъде мобилизиран; но скоро минало под командата на местната дребна аристокрация - маркиз Де Боншамп, маркиз Де Лескюр, “монсиньор Анри” де Ла Рошежакюлин, генерал Жиго д’Елбе, принц де Талмон. “Кралската и католическата армия на светците” била въоръжена с коси, вили и ловни пушки за птици и дребен дивеч. Тя марширувала под бяло знаме, обсипано с лилии и с девиза “Vive Louis XVII”. Бойците носели наметало с емблемата на Свещеното сърце и Кръста в пламъци. Те водили двадесет и една ожесточени битки, триумфирали на окървавено-то поле Шолет, превзели Анжер, обсадили Нант и нахлули в провинциите Мейн и Анжу. Отчаяната им смелост била доловена от “Моею Анри”:

Si j’avance, suivez-moi! Si je recule, tuez-moi! Si je meurs, vengez-moi!

(Ако настъпя, последвай ме! Ако отстъпя, убий ме! Ако умра, отмъсти за мен!)

През октомври 1793 г. вандейците се впуснали в най-амбициозното си и (както се оказало) най-безразсъдно храброто си и рисковано начинание. Около 30 000 въоръжени мъже, последвани от няколко стотин хиляди цивилни от всички възрасти, прекосили Лоара и продължили към брега на Нормандия. Тяхната крайна цел била малкото пристанище Гранвил, където, както били подведени, вярвали, че ще ги очаква

КОНТИНЕНТ В СМУТ

717

британският флот и армия от émigrés. Но те били измамени жестоко: Гранвил бил затворен. Атаките на Рошежакюлин били отблъснати; нямало и следа от британски кораби. И отстъплението започнало. Докато колоните се движели без ред 120 мили обратно по зимните пътища, те станали жертва на всякакви нещастия и насилия. След като им отказвали да влизат в градовете, трябвало да отвоюват всеки инч по пътя си. Петнадесет хиляди измрели по улиците на Ле Ман от студ и глад. Били ограбвани, изнасилвани и преследвани безмилостно от бродещите наоколо републикански сили. Онези, които успели да стигнат до Лоара, открили, че мостовете са блокирани, а лодките - изгорени. Бойците им били разделени и избити. После беззащитните цивилни можели да бъдат изклани безнаказано. Краят дошъл в Савенай край Нант два дни преди Коледа. Генерал Вестерман, подчинен на Дантон, докладвал на Конвента:

Вандея я няма вече… Аз я погребах в горите и блатата на Савенай… Според вашите заповеди, аз стъпках децата им под копитата на конете; изклах жените им, за да не раждат повече разбойници. Нямам нито един пленник, който да ме укори. Изтребих ги всичките. Пътищата са осеяни с трупове. В Савенай разбойниците прииждат непрестанно и твърдят, че се предават, а ние ги застрелваме без спир… Милостта не е революционно чувство30.

Отстъплението на вандейците е известно като “la Virée de Galerne”. По абсолютния мащаб на загиналите хора то не било различно от отстъплението на Наполеон от Москва.

Дотогава сърцето на Вандея било опустошено от генерал Клебер и републиканската армия, прехвърлена от Рейн. През цялата 1794 г. “адските колони” на републиканците си изливали яда и сеели отвратително отмъщение върху бунтовните села. Десетки хиляди били застреляни, гилотинирани, изгорени в своите хамбари или църкви. На пристанището в Рошфор няколко хиляди неположили клетва свещеници бавно измрели от глад върху палубите на затворническите кораби. В Анжер хиляди пленници били разстреляни набързо. В Нант още хиляди били издавени систематично. По-къс-но, за да се сдържа съпротивата, в центъра на размирния регион била построена огромна военна крепост с гарнизон от 20 000 души. (Първоначално кръстена Наполеон-Вандея - когато била завършена през 1808 г., тя била прекръстена на Бурбон-Вандея през 1815 г., а сега се нарича Роше сюр Йон.) Наблизо, в откритите поля, се издига кръст в памет на последната позиция на последния командир на вандейците, кавалер Де ла Шарет де ла Контри, който, издъхвайки пред наказателния взвод в Нант, извикал последните си думи: “Vive le Roil”, [noyades]

Благодарение на пропагандата на победилите републиканци “вандейството” било широко идентифицирано със селското невежество, религиозните суеверия и с управлението на тиранични свещеници. Тази картина е несправедлива. Вярно е, че някои от вандейците били докарвани in extremis до форми на мистично мъченичество и че самите те понякога извършвали ексцесии. Но техният бунт не бил ирационален. Те били подложени на много реални атаки и унижения, включително на модата за публични подигравки с религията. Във всяка друга европейска страна тяхната преданост към традиционния начин на живот би предизвикала голямо възхищение. Тяхното моралью съвършенство било илюстрирано добре, когато умиращият Боншам опростил всичките си 5000 пленници. Тяхната трагедия се криела в това, че са вдигнали оръ-

718