Европа.История

TENEBRAE

ното право да бъдат изнервени. Отбранителните планове, подготвени от французите през 20-те години, имали няколко сериозни недостатъка. Концепцията за cordon sanitaire, която започнала като пояс от държави, държащи настрани Съветска Русия, не била преследвана последователно. “Малката Антанта”, която включвала Чехословакия, Румъния и Югославия в обща система, предназначена да сдържа възраждащата се Унгария, не включвала Полша - най-голямата страна в региона, - а от 1934 г. получила отговор в лицето на независимия Балкански пакт между Румъния, Югославия, Гьрция и Турция. Западните сили не се славели с голяма решителност. Когато Варшава била атакувана от Червената армия през 1920 г., те изпратили цяла вихрушка от незаинтересовани военни мисии, но не и военни подкрепления. През 1934 г., когато маршал Пилсудски надигнал глас в Париж за превантивна война срещу нацистка Германия, той не получил никакъв отговор. Западните сили не могли да решат дали тяхната политика в Източна Европа трябва да се базира върху новите държави като Полша, или върху една бъдеща следболшевишка Русия, която никога не се появила. От 1935 г. нататък, когато техният страх от Хитлер надмогнал отвращението им от Сталин, те се обърнали към една хиена, за да усмирят един вълк.

В Източна Централна Европа международната криза от 30-те години неизбежно засегнала и вътрешните работи. Комунистическите партии, обикновено нелегални, се радвали на малка народна подкрепа освен в Чехословакия; но те действали като важен дразнител, провокирайки реакция от страна на националистическите елементи. Хитлер, когато не насъсквал германските малцинства в Полша, Чехословакия и Румъния, насърчавал други националистически елементи да му подражават. В този процес диктатурите се засилили, военните бюджети литнали до небесата, политическата роля на офицерската класа нараснала; национализмът и различните видове етнически конфликти се интензифицирали.

В Полша например близостта на Сталин и Хитлер можела да се усети навсякъде. Маршал Пилсудски, който подписал пакт за ненападение със СССР през 1932 г. и с Германия през 1934 г., търсел равнопоставеност, резюмирана в неговата “доктрина за двамата врагове”. Полската комунистическа партия, която се противопоставила срещу полската независимост през 1918-20 г., възприела интернационапистически и троцкистки уклон. Нейните лидери в изгнание, главно евреи, били ликвидирани en masse по време на сталинските чистки. В другата крайност Национапното демократично движение родило фашистката издънка Faianga, която също била забранена. Войнствени националистически организации се появили във всяко от националните малцинства. Украинската OUN - радикапна издънка от по-старата организация UWO - се впуснала в обикновен тероризъм и провокирала бругално усмиряване на селяните. Ционизмът се развил бързо в еврейската общност, където “ревизионистичните” групи като Ве/аг родили войнствено настроени лидери като Менахем Бегин или Ицхак Шамир, които щели да блеснат другаде. Сред германското малцинство била организирана нацистка пета колона. Дейността на всички тези групи подхранвала пожара на взаимната омраза. След смъртта на Пилсудски през 1935 г. тъй нареченото “Правителство на полковниците” се опитвало да спре центробежните сили чрез създаване на Лагер на национапното единство (OZON). Но те открили, че главните опозиционни партии обединяват силите си срещу тях. Генерал Сикорски се присъединил към Педеревски в Швейцария в антиправителствения фронт Моргес. Бил даден приори-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

981

тет на отлаганата военна реформа и в държавния икономически план - на превъоръжаването. Външният министър полковник Юзеф Бек провеждал безпристрастен курс, който не се харесвал на западните сили, които искали от него да си сътрудничи със Сталин. Спрямо по-малките си съседи обаче той биел националистическия барабан. Хвърлил око на района Заолжие (Полски Киешин), който бил превзет насилствено от чехите през 1919 г., и в началото на 1939 г. изпратил груб ултиматум до Литва, изисквайки край на състоянието на необявена война. Големите инциденти били рядкост; но заплахата от насилие вече била надвиснала.

Полската еврейска общност - все още най-голямата в Европа - изживявала последните си безметежни години. В края на 30-те години опасенията за бъдещето нараствали, особено когато от Германия пристигнали вълни от еврейски бегълци и прогонени. Били наложени различни форми на дребен тормоз в образованието, общинските закони и заетостта, но нищо не можело да се сравни с бурята на нацистите. За всеки, който е виждал снимки или документи от онези години, образът е на един динамичен, разноцветен общ живот. Еврейските Kahals се ползвали с пълна автономия. Еврейските партии с най-различни окраски действали свободно. Имало еврейски филмови звезди, еврейски боксови шампиони, еврейски депутатки, еврейски милионери. Да кажем, както се прави понякога, че полското еврейство било “на ръба на унищожението”, е достатьчно вярно; но това означава да четем историята отзад напред**.

Репутацията на чехословашката демокрация била посилна в чужбина, отколкото сред германските, словашки, унгарски, полски и рутенски малцинства в страната. Изключение за региона, страната била силно индустриализирана, имала истинско комунистическо движение и то гледало към Русия за морална подкрепа. През дългото президентство на великия Т. Г. Масарик, който се оттеглил през 1935 г., тя била сплотена.

е “Кралството на сърби, хървати и словенци” променило името си на Кралство Югославия през 1929 г. То нямало обща история, език или религия. Родило се по инициатива на словенците и хърватите от Австро-Унгария, които убедили сръбската върхушка да ги приеме, а после започнали да негодуват срещу сръбското господство. Сръбската монархия и армия играели централната роля, особено след установяването на унитарна кралска диктатура през 1929 г. В католическа Хърватия националната партия на Стефан Радич спечелила предимство в местните дела, което било невъзможно при управлението на Хабсбургите, само за да открие, че гласът й е блокиран в Белград. Словения просперирала тихо под ръководството на своя лидер, отец Коро-шек, учредителя на Югославския национален съвет. Македония едва се сдържала. Климатът на насилие се засилил чрез убийството на Радич (1929), а после и на крал Александър (1934). Демократичната сръбска опозиция започнала да търси обща кауза с хърватите. Но времето било малко: “Югославия е необходимост, написал един наблюдател, а не предопределена хармония“49. (Виж Приложение III, стр. 1325.) [Sarajevo]

В Средиземноморието главните шокови вълни били генерирани от фашистка Италия. Мусолини, който обичал да говори в древен римски стил за “Mare Nostro” (Нашето море), бил решен да се превърне в регионална сила. След като елиминирал активната опозиция, която напуснала парламента след убийството на един социалистически депутат, той бил с развързани ръце. Неговите планове били ускорени от гъвкавия крал и от държавните органи на динамичната “корпоративна държава”. През

982